Човекът от остров Луис

Двайсета глава

Просто ще поседя тук известно време. Всички жени отидоха в стаята за занимания, да плетат. Но това не е мъжка работа. Онзи приятел в стола насреща също малко прилича на бабичка. Най-добре и той да хване някоя плетка!

През стъкления портал се вижда градинка с пейка. Сигурно ще е по-приятно да се настаня там, отколкото да кисна тук и дъртото копеле да ме зяпа. Да, така и ще направя.

Виж ти, по-хладно е, отколкото изглежда отвътре. Ох, и пейката била мокра. По дяволите, вече е късно. Нищо, панталонът ще изсъхне. Вдигам очи към небето. По него се носят облаци, и то доста бързо. Тук, в двора, поне е завет, макар че е студено.

– Здравей, татко.

Гласът ѝ ме стряска. Не съм я чул да приближава. Да не би да съм задрямал? Здравата съм измръзнал.

– Какво правиш навън под дъжда?

– Това не е дъжд – обяснявам ѝ, – а само пръски от морето.

– Ела, да влезем вътре и да те изсушим.

Тя иска да ме свали от палубата, но на мен не ми се ходи обратно в пушалнята. Там е дори по-зле, отколкото в трюма.8 Всички тези пушещи мъже, и вонята на вкиснала бира. Сигурно ще повърна, ако трябва да седя пак на тези протрити скамейки, без никакъв въздух за дишане.

Я, тук имало легло. Не знаех, че ни се полагат каюти. Тя понечва да смъкне мокрите ми панталони, но аз не ѝ позволявам.

– Престани – блъсвам ръката ѝ. Човек все пак има право на някакво достойнство.

– Стига, татко, не можеш да стоиш мокър. Ще се простудиш до смърт.

Тръсвам глава и усещам поклащането на кила под себе си.

– От колко време сме на кораба, Катрин?

Тя ме поглежда странно.

– Кой кораб?

– „Клеймор“, разбира се. – Сякаш бих могъл да заб­равя името на първия кораб, на който някога съм се возил.

– И закъде пътуваме?

Кой знае? Вече почти е паднал мрак. Мина доста време, откакто оставихме сушата зад гърба си. Не съм предполагал, че Шотландия е толкова голяма. Плаваме вече с дни.

– Чух в салона някой да споменава Големия Кенет – казвам.

– Ти познаваш ли го?

– Не. За пръв път го чувам.

– О, татко...

Тя сяда до мен и ме улавя за ръката. Чудя се защо плаче. Аз ще се грижа за нея. Ще се грижа и за двамата. Това е моя отговорност, нали съм най-голям.

8 В началото на ХХ век корабите, превозващи емигранти, често са преоборудвали трюмовете си за превоз на най-бедните пътници. – Б. пр.