Човекът от остров Луис

Ударите на чука се чуваха още от преддверието, но източникът им можеше да се види едва от вътрешността на храма. Доналд Мъри бе кацнал на върха на стълба, опасно издигаща се от балкона към гредите върху източния скат на покрива. Беше облечен в син работен комбинезон, а косата му изглеждаше значително по-рядка и побеляла. Увлечен в коването, дори не забеляза застаналия в прохода между скамейките Фин, в чието съзнание се заредиха цяла върволица спомени от общото им минало. Случката в навечерието на нощта на Гай Фокс, разходката с червения спортен кабриолет по западния бряг, барбекюто на плажа...

Най-сетне гвоздеите на Доналд привършиха и той спря, за да потърси нови.

– Май прекарваш повече време в ремонти на тази църква, отколкото в проповядване на словото Божие – подвикна му Фин.

Преподобният така се сепна, че трябваше да се улови за една от гредите, за да не падне от стълбата. Погледна надолу, но изминаха няколко секунди, преди да разпознае новодошлия.

– Богоугодното дело може да приема различни форми – рече накрая.

– Чувал съм, че Господ не обичал да ни оставя да лентяйстваме. Може би нарочно е пробил тази дупка в покрива ти, за да те пази от съблазън.

Доналд не успя да сдържи усмивката си.

– Май не съм срещал по-голям циник от теб, Фин Маклауд.

– А аз не съм срещал по-дебелоглав човек от теб, Доналд Мъри.

– Благодаря, ще го приема като комплимент.

– Така и трябва. Бих могъл да кажа далеч по-лоши неща.

– Не се и съмнявам. – Отецът изгледа преценяващо своя посетител. – Това лично посещение ли е или професионално?

– Вече нямам професия, така че е лично, предполагам.

Доналд се намръщи озадачено, но не попита нищо. Окачи чука на примка на колана си и започна внимателно да слиза по стълбата. Докато се спусне на пода при Фин, вече бе леко запъхтян. Атлетичната фигура на някогашния строен младеж, бунтар и любимец на момичетата, бе започнала да затлъстява. Лицето му също застаряваше, кожата бе изгубила своята еластичност, а около очите я прорязваха ситни, подобни на белези бръчици.

– Е, какво мога да направя за теб? – стисна той протегнатата ръка на стария си приятел.

– Твоят баща е венчал родителите на Маршели – отвърна Фин.

Върху лицето на другия се изписа изненада. Явно не бе очаквал подобно въведение.

– Щом казваш. Той сигурно е венчал и половината население на Нес.

– Какви документи са се изисквали според теб?

Отецът помълча няколко дълги секунди.

– Това ми звучи по-скоро професионално, отколкото лично, Фин.

– Лично е, повярвай. Вече не съм в полицията.

– Добре – кимна Доналд. – Ела, ще ти покажа.

Двамата се упътиха по прохода към дъното на църквата и той отвори стаичката на канцеларията. Там отк­лючи едно чекмедже, извади отвътре формуляр и го размаха пред Фин.

– Брачно свидетелство. За една двойка, която ще венчая идната събота. Гражданското отделение го издава само след като и двамата предоставят нужната документация.

– А тя е?

– Ти самият си семеен, нали?

– Бях.

Преподобният направи едва забележима пауза, докато възприеме информацията, сетне продължи, сякаш не беше чул.

– Значи трябва да знаеш.

– Виж, Доналд, аз се ожених набързо преди седемнайсет години. Честно казано, почти нищо не помня от процедурата.

– В общи линии това, което ти трябва, е акт за раждане, а също решение за развод, ако си бил женен преди, или смъртен акт за бившата ти половинка, ако си вдовец. Въз основа на тях се сключва граждански брак и се издава съответното удостоверение. Единственото, което прави свещеникът, е да извърши църковния обред и да се подпише върху пунктираната линия, след като церемонията приключи. Заедно с щастливите младоженци и техните кумове.

– Тоест, баща ти не е имал основание да се усъмни в самоличността на хората, които венчава?

Очите на Доналд се присвиха в недоумение.

– За какво изобщо става дума?

– Нищо, Доналд. Просто една глупава идея. Забрави, че съм повдигнал въпроса.

Другият прибра брачното свидетелство в чекмеджето и го заключи, след което се обърна и попита:

– Значи ти и Маршели отново сте заедно?

– Да не би да ревнуваш? – усмихна се Фин.

– Не ставай глупав.

– Не, не сме заедно. Върнах се да постегна къщата на родителите си. Опънах палатка на двора, за да има къде да спя, докато сменя покрива и прокарам водопровод.

– Значи се отби просто заради тази своя „глупава идея“?

Фин стисна зъби, мъчейки се да потисне огъня на гнева, който собствените му емоции раздухваха някъде дълбоко в него. Но знаеше, че няма да успее.

– Знаеш ли, Доналд, ти си един проклет лицемер.

Отецът го изгледа сепнато.

– Какви ги говориш?

– Мислиш ли, че не знам, че Катриона е била бременна, когато сте се оженили?

– Кой ти каза това?

– Вярно е, нали? Великият Доналд Мъри, волният дух, радетелят на свободната любов, се е прецакал и момичето е надуло корема.

– Няма да слушам подобен език в Божия дом.

– Защо не? Това са само думи. Бас държа, че Исус също е можел да се изразява пиперливо, ако пожелае. Ти самият рядко си мереше приказките навремето.

Доналд скръсти ръце върху гърдите си.

– Накъде биеш, Фин?

– Натам, че ти си сгафил и това не е било проблем. Не е имало никой наоколо, който да те съди. Но сега не си готов да мериш със същия аршин Фионлах и собствената си дъщеря. Защо, да не би той да не е достатъчно добър за твой зет? Интересно, какво са мислели за теб родителите на Катриона.

Лицето на преподобния доби пурпурен цвят.

– Никога не се уморяваш да съдиш другите, нали?

– Не, това е твоя работа. Твоя и на онзи там, горе. – Фин вирна показалец към тавана. – Аз съм само наблюдател.

Той понечи да си тръгне, но Доналд го улови за ръката. Силните корави пръсти се впиха над лакътя му.

– Какво, по дяволите, те засяга това?

Фин се обърна и освободи ръката си.

– По-полека с изразите, Доналд. В Божия дом сме, не забравяй. Ти поне би трябвало да знаеш, че за някои от нас дяволите и адът са напълно реални.