Човекът от остров Луис

Трапезарията се намираше на първия етаж и именно тук, след края на учебните занятия, видяхме за пръв път останалите деца. Общо около петдесет на брой. Момчетата обитаваха източното крило, момичетата – западното. Естествено, всички ни оглеждаха с любопитство. Те живееха тук отдавна, а ние бяхме зелени новобранци, при това католици. Не че го пишеше на челата ни, но останалите сякаш го знаеха и то ни разделяше от тях. Никой не искаше да говори с нас. Освен Катрин.

По онова време тя беше истинска мъжкарана. Късо подстригана кестенява коса, бяла блуза под тъмнозеления пуловер, сива плисирана пола, сиви чорапи, набръчкани на глезените, и тежки черни обувки. Тогава трябва да съм бил на около петнайсет, а тя – година по-малка, но помня, че вече имаше възголеми гърди, изпъващи пуловера. Като се изключат те, не притежаваше много други женствени качества. Обичаше да ругае, смееше се гръмко и не оставаше длъжна на никого, дори на по-големите момчета.

На училище се ходеше с вратовръзки, но онази първа вечер забелязах, че тя вече е свалила своята, а през разкопчаната якичка на блузата ѝ видях малък медальон на свети Кристофър, окачен на сребърна верижка.

– Вие сте паписти, нали? – попита вместо увод тя.

– Католици – поправих я.

– Все същото. Аз съм Катрин. Елате, ще ви покажа как стават нещата.

Последвахме я до един тезгях, откъдето взехме дървени табли и отидохме да се наредим на опашката пред кухненското прозорче.

– Храната е пълен отврат – рече тихо тя. – Но не се притеснявайте, аз имам леля, която ми праща колети. За да не се чувства гузна, предполагам. Голяма част от децата тук всъщност не са сираци, а само от разбити семейства. На мнозина им изпращат провизии, но трябва да се изяждат бързо, преди шибаняците да ги конфискуват. – Тя се усмихна съзаклятнически и понижи гласа си до шепот. – Среднощни пиршества на покрива!

Седнахме заедно на една маса, сред гълчавата от гласове, отекващи под високия таван на трапезарията. Катрин се оказа права за храната – рядка, блудкава зеленчукова супа и жилаво месо със зеленикави, плувнали в мазнина картофи. Засърбах унило с лъжицата, но тя побърза да ме ободри.

– Не се бой, аз също съм папистка. Тук не ни харесват, затова няма да останем дълго. – Сякаш чувах ехо от думите на господин Андерсън по-рано през деня. – Свещениците скоро ще ни потърсят.

Не знам от колко време се бе утешавала с тази мисъл, но трябваше да измине цяла година, преди инцидентът на моста най-сетне да докара в сиропиталището първия католически свещеник.