Човекът от остров Луис

Трийсет и девета глава

– Странно – смръщи вежди Кейт, докато шофираше нагоре по алеята към къщата си. – Светлините са угасени. Таймерът отдавна трябваше да ги е включил.

Но едва когато гумите изтрополиха през решетката за овце, пред погледите им се разкри белият рейндж роувър, спрян до автомобила на Фин.

– Изглежда, имате посетители – обърна се той към нея. – Очаквате ли някого?

Тя поклати глава и всички слязоха от колата. Дино с лай се затича към вратата, но докато минаваха през терасата в тъмното, Фин усети хрущене на стъкло под подметките си. Крушката над входа беше разбита.

– Вземете кучето – каза на Кейт и нещо в тона му я накара незабавно да се подчини. Той бавно и предпазливо пристъпи напред и протегна ръка към бравата.

– Отключено е – прошепна тя. – Никога не заключвам.

Той натисна дръжката и влезе в антрето, като направи знак на останалите да изчакат. По карирания килим имаше разпилени още стъкла. И тук лампата бе счупена.

Фин затаи дъх и се заслуша, но не можеше да чуе нищо освен джафкането на териера в прегръдките на стопанката му отвън.

Вратата на всекидневната беше открехната и през нея се виждаше проблясването на сребърния гепард под лунната светлина, нахлуваща през френските прозорци. Още от прага той долови нечие присъствие, а след миг в мрака прозвуча приглушен бебешки плач.

Някой драсна клечка кибрит и пламъкът ѝ освети кръглото лице на Пол Кели, отпуснат в едно кресло в дъното на стаята. Той пуфна няколко пъти пурата си, докато краят ѝ не се разгоря като въглен, а после се пресегна и запали настолната лампа до себе си. Едва тогава Фин зърна пушката с отрязана цев в скута му.

Срещу него, на ръба на дивана, седеше Дона с бебето на ръце. Младият чернокос мъж от къщата в Един­бург стоеше прав до нея с друга отрязана пушка, насочена в главата ѝ. Изглеждаше напрегнат. Колкото до Дона, тя приличаше на призрак – бледа, посърнала и разтреперана.

Фин чу хрущене на стъкло зад гърба си, последвано от удивеното ахване на Мораг. Кучето бе притихнало, затова пък възгласът „О, боже мой!“ на Маршели прозвуча почти оглушително.

През последвалите секунди тишина никой не помръдна. Фин недоумяваше как да прецени ситуацията. Кели надали бе дошъл чак дотук само за да го сплаши.

Когато последният заговори, гласът му бе неестествено спокоен.

– Още от самото начало предположих, че Джон Макбрайд е убил братята ми. Но докато изпратя хора тук, вече бе изчезнал безследно. Сякаш никога не е съществувал. – Той направи пауза и дръпна от пурата си. – До днес. Е, сега ще има възможността да гледа как дъщеря му и правнучката му умират. – Устните му се разкривиха в жестока, застрашителна гримаса. – Аз също гледах как Дани и Там умират в ръцете ми. Бях в антрето зад тях в нощта, когато той ги застреля и остави кървящи на стълбите. Сега е негов ред да разбере как съм се чувствал. Цял живот чакам този ден.

– Ако убиеш един от нас – каза Фин, – ще трябва да убиеш всички ни.

– Не думай – отвърна Пол Кели, като присви очи, искрено развеселен.

– Няма как да го направиш едновременно. Гръмни момичето и ще си имаш работа с мен.

Другият вдигна пушката и я насочи към гърдите му.

– Защо тогава да не започна първо с теб?

– Това е лудост! – Гласът на Маршели разцепи тягостната тишина. – Баща ми е в напреднал стадий на деменция. Безсмислено е да убивате когото и да било. За него просто няма да има значение.

– Но ще има за мен – отвърна хладно Кели. – Привърженик съм на правилото „око за око“.

– Само дето няма да бъде око за око, господин Кели – пристъпи напред Мораг, уловила Дино в прег­ръдките си, – а ще е чисто и просто убийство. Вие не бяхте на моста в онази нощ, но аз бях. Питър Макбрайд изобщо не е блъскал брат ви. Патрик се стресна от идването на ченгетата и сам изгуби равновесие. Така или иначе, щеше да падне, а Питър рискува живота си, като притича до парапета и се опита да го хване. Братята ви убиха невинно момче. Един беден, слабоумен младеж, който не би наранил и муха. И си получиха заслуженото. Всичко е приключено, забравете!

Но Кели поклати глава.

– Трима от братята ми са мъртви заради Макбрайд. Време е за разплата.

Той се обърна и насочи пушката към Дона и бебето. Фин в отчаяние понечи да се хвърли отгоре му и видя как по-младият мъж се прицелва в него.

Звукът на изстрела в затвореното пространство на стаята бе оглушителен. Въздухът се изпълни с късчета стъкло и Фин усети как те се впиват в лицето и ръцете му, които неволно бе вдигнал, за да се предпази. Обсипаха го топли пръски кръв, а миризмата ѝ изпълни ноздрите му. Пред объркания му взор едрото туловище на Пол Кели политна назад и се стовари върху стената със зееща дупка по средата на гърдите, а сетне се свлече на пода с израз на пълно недоумение, застинал върху лицето. Някоя от жените пищеше. Дино лаеше неистово. Ейли плачеше. Отнякъде полъхна студен вятър и той се обърна. Доналд Мъри стоеше от външната страна на разбития от изстрела прозорец, с ловна пушка, насочена сега в корема на придружителя на Кели. Младият мъж стъписано вдигна ръце. Фин се спусна, грабна оръжието му и го захвърли в другия край на стаята. Едва тогава Доналд свали пушката. Зад гърба му, в тъмното, се виждаше пребледнялата физиономия на Фионлах.

– Той не ми даде да се обадя в полицията – рече почти истерично младежът. – Не ми даде. Каза, че само щели да объркат всичко. Аз те търсих, Фин, търсих те по телефона. Защо не ми вдигна?

Самият Доналд стоеше като истукан, местейки трескаво очи между Дона и бебето. Гласът излезе измежду устните му като дрезгав шепот.

– Добре ли сте?

Дона успя само да кимне, притиснала здраво хленчещата Ейли до гърдите си. Погледът на баща ѝ срещна този на Фин и в него за миг трепна споменът за принципите, отстоявани в онази пиянска нощ след побоя в дъжда, а после и в хладната светлина на утрото, на ветровитите скали край брега. Всички те бяха разбити на късове с едно дръпване на спусъка. После той отмести очи към мъжа, когото бе застрелял – проснат сред разпилените украшения на килима, в локва от собствената му кръв, – и стисна клепачи, за да прогони образа.

– Боже, прости ми – промълви.