Човекът от остров Луис

Осемнайсета глава

На излизане от старческия дом „Дън Айсдийн“, Фин получи обаждане от Гън на мобилния си телефон. По обратния път от плажа Далмор Тормод се бе държал странно унило, а после безропотно бе позволил на служителите да го заведат обратно в стаята му и да му съблекат палтото. За разлика от предния ден, когато не бе ял почти нищо, сега, изглежда, си бе възвърнал апетита. Фин го остави в столовата да поглъща порция пролетно агнешко с картофи и тихомълком се измъкна навън под обедното слънце.

Паркира в горния край на Чърч Стрийт и отиде пеша до участъка, където Гън го чакаше отпред на стълбите. Тук, на източния бряг, вятърът бе по-хладен и поривист, къдрещ водата в залива и шумолящ сред младите листа на дърветата от другата му страна, в подножието на тънещия в мрачна разруха замък Люс. Двамата мъже свърнаха по Бейхед Стрийт, откъдето се виждаха рибарските лодки, издигнати високо от прилива. По кея бяха пръснати мрежи, празни щайги и кошове, а добрите жители на Сторноуей сновяха между тях приведени срещу вятъра, на път за центъра на града.

Докато минаваха покрай едно кафене с широка витрина, обърната към морето, Гън подхвърли:

– Това там не е ли младият Фионлах?

Фин се обърна и отвъд собственото си отражение в стъклото забеляза Фионлах и Дона, седнали на една маса. Помежду им на пода стоеше бебешко кошче, а младежът бе уловил своята малка дъщеря в прегръдките си и се взираше с неподправена любов в кръглите ѝ сини очи. Тя също гледаше баща си с обожание, вкопчила миниатюрни пръстчета около палеца му. Точно както Роби някога се бе държал за Фин.

Той обаче разполагаше само с миг за собствената си болка и носталгия, защото Дона се обърна и го видя. По вечно бледите ѝ бузи плъзна руменина и тя бързо промълви нещо на Фионлах, който на свой ред се сепна. В очите му се появи странно изражение. Вина? Страх? Преди Фин да успее да го разчете, то се изпари и бе заменено от смутена усмивка. Двамата си кимнаха – неловък, мълчалив поздрав през стъклото, което бе много по-лесно за разбиване от преградата неизречени неща, стояща помежду им.

– Искаш ли да влезем? – попита Гън.

– Не – поклати глава Фин и като махна с ръка на младата двойка, продължи напред по тротоара, карайки Гън да подтичва, за да го настигне. През ума му само за миг прелитна въпросът защо Фионлах не е на училище.

В „Хебридиън“ се настаниха в един тъмен ъгъл и Гън отиде до бара за две малки бири. След като ги донесе, извади кафяв хартиен плик и го плъзна по масата с думите:

– Но не си го получавал от мен.

– Кое да съм получавал? – прибра го в чантата си Фин.

Сержантът се ухили и двамата известно време отпиваха от бирите си в мълчание. После Гън остави своята чаша върху картонената подложка и каза:

– Преди половин час получихме обаждане. Пращат инспектор от Инвърнес, за да започне разследването.

– Точно както очаквахме – кимна Фин.

– Вероятно ще дойде чак след седмица. Началниците отгоре явно не виждат особена спешност в разкриването на едно петдесетгодишно убийство. – Той надигна пак чашата си, после я върна отново точно върху влажното кръгче, останало върху подложката. – Но след като веднъж пристигне, няма да мога да ти съдействам повече. Което е жалко, защото знам, че си добро ченге. Фактът, че си напуснал полицията, няма да ти бъде от полза и най-вероятно ще те помолят да не си пъхаш носа в работата им.

– Не се и съмнявам – усмихна се Фин. – Накъде всъщност биеш, Джордж?

– Натам, че времето, с което разполагаме, е кратко и е най-добре да не се помайваме, а да го оползотворим подобаващо.

– Тоест?

– Тоест, ще ми се да прескоча до остров Харис и Шилебост, да проуча семейството на стария Тормод Макдоналд и да видя дали няма да ми просветне нещо относно мъжа, когото изровихме от мочурището. Ще ми бъде приятно да покажа на онези фукльовци от Инвърнес, че и ние, селяците, не сме чак толкова прости.

– А аз как се вписвам в картинката?

– Колата ми от няколко дни е повредена. Поне това е официалната версия. Мина ми през ума, че може да ме хвърлиш дотам.

– О, нима?

– А-ха. – Този път Гън отпи по-продължителна глътка. – Е, какво ще кажеш?

Фин сви рамене.

– Мисля, че Маршели няма да има нищо против да разнищя загадката.

– Така и предполагах. Нали все пак си бивше ченге. Впрочем... между вас двамата има ли нещо?

– Дълга история, Джордж – отвърна Фин, избягвайки погледа на другия. – Но в момента нямаме връзка. – Той пресуши чашата си. – По кое време искаш да тръгнем?