Човекът от остров Луис

Дъждът започна, докато Фин шофираше на север от Лудах. Първо по предното му стъкло заудряха отделни тежки капки, носени откъм океана, а после пороят се разрази с пълна сила, принуждавайки го да включи чистачките на максимална скорост. Щом стигна Далибърг, отби по пътя за Лохбойсдейл, а в съзнанието му все още се въртяха думите на Мораг за неповторимите мотиви в тъканите на жените от Ерискей – може би неговият последен шанс да разкрие истинската самоличност на бащата на Маршели.

Хотел „Лохбойсдейл“ бе кацнал точно над пристанището, откъм подветрената страна на планината Бен Кенет, известна на келтски като Бейн Рю Койнах. Той представляваше традиционна белосана постройка, с някои по-нови разширения и ресторант, предлагащ гледка към залива. На тъмната рецепция момиче в карирана пола му даде ключовете за единичната стая и отговори положително на неговия въпрос дали хотелът разполага с факс. Фин си записа номера и се качи по стълбите в стаята си.

През прозореца, в сумрака на късния следобед, се виждаше пристанището, където тъкмо пристигаше фериботът „Калмак“ от Обан. Двата му червени комина постепенно изплуваха от дъжда, той направи маневра и спусна рампата си върху кея. Дребни фигурки в жълти мушами сновяха около изпълзяващите от трюма му автомобили и Фин се запита как ли са се чувствали онези бедни, объркани хлапета, откъснати от всичко, което някога са познавали, и стоварени на същия този кей, за да посрещнат участта си. И изпита гняв към всички, чиято религия или политика бе допуснала това.

Кой изобщо е знаел за случващото се, освен пряко засегнатите от него? Защо не е било отразено в пресата, както положително е щяло да се случи днес? Как са щели да реагират съвременниците, ако са научели? Неговите собствени родители без съмнение биха се възмутили. Той самият изпитваше болка при мисълта. Болката на родител, а също и на сирак. Собствената му съдба имаше толкова допирни точки със съдбите на онези клети деца, че му идеше да замахне и от тяхно име да излее яростта си върху нещо – или върху някого.

А дъждът продължаваше да се стича отвън по стъклото като сълзи, пролети за нещастните, изгубени души.

Той прекоси стаята и с натежало сърце седна върху ръба на леглото. Включи лампата върху нощното шкафче, извади мобилния си телефон и набра домашния номер на Джордж Гън.

Вдигна съпругата на Джордж, което му напомни, че сержантът вече на няколко пъти го бе канил на вечеря с дива сьомга у тях, а той така и не бе намерил време да отиде.

– Добър вечер, госпожо Гън, безпокои ви Фин Маклауд. Джордж там ли е?

– А, здравейте, господин Маклауд – поздрави тя така, сякаш се познаваха отдавна. – Момент, ей сега ще го повикам.

След няколко секунди в слушалката се разнесе гласът на Гън.

– Привет, Фин, откъде се обаждаш?

– От Лохбойсдейл.

– И какво, по дяволите, правиш там?

– Почти сигурен съм, че бащата на Маршели е от Ерискей. И мисля, че има начин да разкрия самоличността му. Но за целта ми е нужна твоята помощ.

Настъпи продължителна тишина.

– И в какво точно ще се изразява тя?

– Знаеш ли дали са готови онези рисунки от тъканта на одеялото, с което е бил загърнат трупът?

– Готови са, да. Тъкмо днес ги получихме от художника. – Нова пауза. – Ще ми кажеш ли за какво става дума?

– Разбира се, Джордж, веднага щом се уверя, че съм прав.

– Да знаеш, че търпението ми започва да се изчерпва, Фин. – Дълбока въздишка. – Добре, какво искаш да направя?

– Да ми ги пратиш по факса в хотел „Лохбойсдейл“.