Човекът от остров Луис

Естествено, тя бе права. Нямаше къде другаде да отиде, освен обратно в утробата. В мястото, което го бе закърмило, а после отчуждило, прогонило от себе си. Единственото място, което познаваше и където имаше шанс да открие отново себе си. Сред своите хора, говорещи неговия език.

Той стоеше на палубата на ферибота и наблюдаваше плавното издигане и спускане на носа, порещ не­обичайно спокойните води на пролива Минч. Планините на Шотландия отдавна се бяха изгубили зад гърба им и корабната сирена отекваше скръбно в гъстата пролетна мъгла, обгърнала източното крайбрежие на острова.

Фин се взря напрегнато през сивкавите валма, усещайки влагата им върху лицето си, докато накрая не зърна смътни очертания в далечината. Неясна сянка на изгубен хоризонт, злокобна и вечна, подобна на призрак от миналото, завърнал се, за да го преследва.

Докато островът постепенно добиваше очертания, той усети как космите на тила му настръхват и бе залят от всепоглъщащото чувство, че се прибира у дома.