Човекът от остров Луис

В училището на селото също не харесваха католиците. То представляваше сурова сграда от сив гранит, със стени, пронизани от високи тесни прозорци. Имаше кула с камбана, която известяваше началото на часовете. Под нея бяха издялани от камък гербът на училищното настоятелство и барелеф на мила дама в широки одежди, въвеждаща млад ученик в тайнствата на просвещението. Ученикът имаше къса коса и нещо като поличка и силно ми напомняше на Катрин, макар навярно идеята да е била да се изобрази момче от класическата епоха. Годината, изписана отдолу, бе 1875-а.

Не ни пускаха да присъстваме на сутрешната протестантска молитва. Не че аз самият изгарях от желание на слушам словото Божие. Едва доста по-късно през живота си открих своя Бог, който, по ирония на съдбата, също бе протестантски. Трябваше да стоим отвън, на двора, в студ и пек, докато започнат занятията. Неведнъж се е случвало да влезем в мразовитите класни стаи прогизнали до кости и дълго да тракаме със зъби зад чиновете. Истинско чудо е, че не сме се простудили до смърт.

Допълнително разделение пораждаше фактът, че бяхме питомци на сиропиталището. В края на деня, когато другите деца се втурваха из улиците или се прибираха по домовете, при своите родители, братя и сестри, ние се строявахме по двама под техните подвиквания и подигравки и се отправяхме обратно нагоре по хълма. Там ни предстояха още два часа, в които трябваше мълчаливо да седим и да пишем домашните си. Разполагахме с малко свобода единствено вечер, но след като се нахранехме, рано-рано ни пращаха да си лягаме в тъмните, студени спални помещения.

През зимните месеци „свободното“ ни време бе запълнено от уроците по шотландски танци на господин Андерсън. Колкото и странно да изглеждаше, те бяха неговата страст и той държеше да сме овладели перфектно различните стъпки до коледното тържество.

С наближаването на лятото започна да става твърде светло за спане. През юни не се мръкваше почти до единайсет и аз, бидейки неспокойна душа, просто не можех да лежа буден в леглото при мисълта за вълнуващия свят от приключения, очакващ ме навън.

Още в началото бях открил черно стълбище, водещо от приземния етаж в източното крило надолу към избите. Там пътят бе преграден от залостена врата, но аз се справих с нея и с кратък спринт в сумрака успявах да достигна сенките на дърветата, опасващи парка. Оттук бях свободен да продължа накъдето си ща. Не ходех особено далеч, и при това винаги бях сам. Питър нямаше проблем да заспива по всяко време, а колкото до останалите, дори да ме бяха усетили, те с нищо не го показаха.

Самотните ми експедиции обаче приключиха на третото или четвъртото излизане. Това бе нощта, в която открих гробището.

Трябва да е било доста късно, защото по времето, когато се изнизах на пръсти от спалното помещение, вече цареше пълен мрак. На прага поспрях, вслушвайки се в дишането на останалите момчета. Някой похъркваше тихо, като мъркаща котка. Друг, навярно от по-малките, говореше насън, давайки израз на тайните си страхове.

Докато се спусках по каменните стъпала, усещах излъчвания от тях хлад. В избата бе тъмно като в рог и се носеше влажен, застоял дъх. Боях се да оставам твърде дълго в нея и никога не разбрах какво държат вътре. Резето на вратата ми оказа известна съпротива, но накрая поддаде. Вече бях навън. Озърнах се като заек на всички страни и се втурнах през асфалтираната площадка към дърветата. Обикновено превалях билото на хълма и се спусках надолу, по посока на селото. Уличните лампи хвърляха отблясъци върху водата там, където някога се бяха въртели колелата на десет или повече воденици. Сега те бяха замлъкнали. Изоставени. Къщите, построени за работниците в тях, осейваха склоновете, издигащи се стръмно от двете страни на каменния мост, трийсет метра под който течеше реката. Някои от прозорците още светеха.

Тази вечер обаче аз търсех нещо различно и свърнах в друга посока. Скоро се натъкнах на метална порта във високата стена, ограждаща източната част на парка. Тя бе скрита сред високите дървета и дори не подозирах, че отвъд нея се намира гробище. Докато я отварях, се чувствах като Алиса, преминаваща от другата страна на огледалото – с единствената разлика, че аз преминавах от света на живите в света на мъртвите.

Редици надгробни камъни се простираха във всички посоки, губейки се под сенките на плачещите върби, приведени сякаш в жал по покойниците. Непосредствено вляво от мен почиваше Франсис Джефри, умрял на 26 януари 1850 г., на седемдесет и седем годишна възраст. По някаква причина тези имена са се запечатали в паметта ми така ясно, както и в камъка, върху който бяха издълбани. Даниъл Джон Къминг, съпругата му Елизабет и техният син, Алън. Стори ми се странно успокояващо, че са заедно в смъртта, така както са били и приживе. Дори им завидях. Костите на моя баща лежаха на дъното на океана, а дори не знаех къде е погребана майка ми.

Имаше цял един отрязък от стената с вградени в нея паметни плочи, добре поддържани правоъгълници трева отпред и папрат, растяща в подножието. Сега се удив­лявам, че не съм изпитвал страх. Едно малко момче, само в гробището посред нощ. Навярно съм съзнавал, че трябва да се боя много повече от живите, отколкото от мъртвите. И безспорно съм бил прав.

Поех по чакълеста пътека, с надгробни камъни и кръстове, очертаващи се смътно от двете ѝ страни. Небето беше ясно и имаше луна, така че намирах пътя си без труд. Тъкмо свърнах зад един завой, когато някакъв шум в тревата ме накара да се закова на място. Беше по-скоро тупване, съпроводено от кашлящ звук.

Бях чувал, че лисицата понякога издава кашляне, наподобяващо човешкото, и за секунда се поколебах, но ето че то се разнесе отново, далеч по-силно, отколкото би могло да излезе от гърлото и на най-едрата лисица. Сърцето ми подскочи и си плюх на петите. Понесох се като вихър, заслепен от редуващите се сенки и сребриста лунна светлина. Можех да се закълна, че чувам бягащи стъпки подире си. Във въздуха внезапно повя хлад и потта изстина върху лицето ми.

Нямах идея къде се намирам, нито как да стигна обратно до портата. Препънах се и паднах, ожулвайки коленете си, но бързо скочих отново на крака. Зарязах пътеката и се впуснах сред дремещите надгробни паметници. Избрах един голям, по-висок от мен и увенчан с каменен кръст. Приклекнах и се стаих зад него, като се стараех да не издавам нито звук. Но блъскането на сърцето изпълваше ушите ми и жадните за кислород дробове ме принудиха да си поема шумно дъх и да го изпусна отново. Цялото ми тяло трепереше.

Вслушвах се напрегнато, но не чувах нищо и тъкмо започнах да се отпускам, проклинайки развинтеното си въображение, когато до ушите ми долетя тихо поскърц­ване на чакъла под нечии внимателни стъпки. Едва се сдържах да не изкрещя.

Надзърнах внимателно иззад укритието и видях, само на пет-шест метра разстояние, силуета на куцащ мъж, който влачеше левия си крак. Още секунда, и той се показа изпод сянката на един огромен бук. Лунната светлина обля лицето му и аз го зърнах – безкръвно и восъчнобледо, като това на майка ми в деня, когато ни съобщи за смъртта на нашия баща. Костите над очите бяха изпъкнали и караха гнездата им да изглеждат черни, като че бяха празни. Носеше съдрани панталони, парцаливо сако и мръснобяла риза, разкопчана на врата. В едната си ръка имаше малка торба. Скитник, потърсил място за нощувка сред мъртвите? Не знаех и не исках да знам.

Изчаках го да отмине и щом нощта го погълна отново, предпазливо заобиколих паметника. Едва тогава прочетох името, издълбано върху него. И всяко косъмче на главата ми настръхна.

Мери Елизабет Макбрайд.

Името на майка ми. Знаех, разбира се, че не тя е погребана отдолу. Въпросната Мери Елизабет бе лежала на същото място близо двеста години. Но не можех да се отърся от усещането, че именно майка ми ме е насочила към това скривалище. Че макар да ме е натоварила с грижата за брат ми, в същото време не е спирала да бди над мен.

Обърнах се и побягнах обратно в посоката, от която бях дошъл, а сърцето ми се мъчеше да изхвръкне от гърдите. Стигнах открехнатата порта от ковано желязо, минах през нея като призрак и се устремих към задния вход на сиропиталището. За пръв и единствен път в живота си се радвах да се озова между неговите стени.

Дълго лежах буден и треперещ в леглото, докато сънят накрая не ме надви. По някое време бях събуден от Питър. Още бе нощ и приведената му над мен фигура се очертаваше в правоъгълниците лунна светлина, падаща през прозорците.

– Джон – докосна ме по лицето той със загрижен шепот. – Джони, защо плачеш?