Човекът от остров Луис

Двайсет и четвърта глава

Пътят на юг вървеше покрай Лъскентайър и Скариста, откъдето Фин вече бе минал предния ден заедно с Джордж Гън. След около два часа шофиране насреща му изникна остров Харис, със своите голи зелени хълмове, издигащи се величествено над долината. По бреговете на малките езера, наводнили подножията им, се гушеха редки селца.

Посетителският център „Шелъм“ се помещаваше в бяла едноетажна постройка със стръмен покрив. Зад нея кремави облаци се стичаха по хълбоците на коничен хълм, карайки го да прилича на изригващ вулкан. Вятърът учудващо бе спрял и в мъгливата долина цареше неестествен покой. Селото Нортън, или Таоб Туат, както се наричаше на келтски, се състоеше от няколко постройки сред рядка горичка от клек. Покрай пътя цъфтяха жълти ириси и розови азалии, придавайки оскъдни багри на монотонния пейзаж.

Скоро се показа табела: „ШЕЛЪМ! Експозиции, генеалогия, чай/кафе“. Фин паркира върху чакълестия банкет, недалеч от виещо се поточе, което се спускаше надолу между хълмовете. До постройката се стигаше по пътека и дървен мост, минаващ над поточето. Посрещна го едър мъж с къдрици бяла коса, обрамчващи инак голото му теме. Той отначало се представи като Бил Лоусън, консултант към центъра. После побутна огромните си старомодни очила назад върху носа си и призна, че всъщност е същият човек, чието хоби, прераснало в мания, е описано от „Сторноуей Газет“.

С удоволствие показа на Фин огромните стенни карти на Северна Америка и Австралия, съставляващи част от експозицията. Върху тях, посредством топлийки с черни главички, бяха обозначени групите заселници от Хебридите, отишли да търсят нов живот в Калифорния, източното крайбрежие на Съединените щати, Нова Скотия и Югоизточна Австралия.

– Какво точно търсите? – попита накрая.

– Едно конкретно семейство. Мърдо и Пеги Макдоналд от Шилебост. Имали са син на име Тормод, загинал при злополука в морето през 1958-а. Напуснали са фермата си някъде в началото на 60-те и е възможно да са отишли в чужбина. Сега домът им пустее.

– Това би трябвало да е сравнително лесно – рече Лоу­сън и го поведе към малка приемна, съчетана с магазин за сувенири. Лавиците на стената стенеха под тежестта на илюстрирани справочници и туристически пътеводители с твърди корици. Той се наведе и извади един тъмножълт том от поредица публикации на най-долния рафт. – История на парцелите на остров Харис – поясни. – Класификацията се води по село и по парцел. Кой е живял там, откога и докога. Всичко друго се мени, но земята винаги си остава на едно и също място. – Генеалогът се залови да отгръща страниците. – Преди гражданската регистрация през 1855-а поземлената информация е била доста оскъдна, а и се е водела на чужд език. На английски. – Той се усмихна. – Чиновниците са вписвали името така, както са смятали, че трябва да звучи, тоест често пъти погрешно. А някои просто не са си давали труда. Също като при църковните регистри. Едни свещеници са ги водели съвестно, други – немарливо. Затова гледаме да съчетаем устните свидетелства с официалните данни, водени от 1855-а насам. Ако двете съвпадат, значи почти със сигурност са верни.

– И ще можете да ми кажете какво е станало със семейство Макдоналд?

– О, да – усмихна се широко Лоусън. – Проучили сме практически всяко домакинство на Западните острови за последните двеста години. Над 27 500 родословни дървета.

Отне му към четвърт час ровене в справочниците и компютърната база данни, за да открие нужния парцел и историята на онези, които бяха живели върху него и го бяха обработвали през поколенията.

– Да, ето ги – бучна накрая с пръст една от страниците. – Мърдо и Пеги Макдоналд. Емигрирали в Канада през 1962-ра. Ню Глазгоу, Нова Скотия.

– Има ли техни роднини, които да са останали на островите?

– Нека проверим... – Показалецът му се плъзна надолу по списъка от имена. – Имаме някоя си Мариън, братовчедка на Пеги. Омъжила се за католик тъкмо преди войната. Доналд Ангъс О’Хенли. – Той се подсмихна. – Бас държа, че семейството ѝ не е останало във възторг.

– Някакви живи потомци от този брак?

– Боя се, че не. Съпругът е загинал във войната. Не са имали деца. Тя самата е починала през 1991-ва.

Фин въздъхна с досада. Очертаваше се, че пътуването му е било напразно.

– Дали е възможно някои от съседите още да ги помнят?

– Ще се наложи да отскочите до Ерискей, за да разберете.

– Ерискей?

– Мъжът ѝ е от там. Естествено, не е имало начин момък католик като него да се засели сред намусените презвитерианци на остров Харис. – Той се засмя на шегата си. – След венчавката тя отишла да живее при него в Хаун, на остров Ерискей.