Човекът от остров Луис

Седемнайсета глава

Фин наблюдаваше внимателно възрастния мъж. Слънчевата светлина улавяше сребристата четина по лицето и отпуснатите гънки на шията му и тя изпъкваше отчетливо върху бледата кожа. Очите му, напротив, бяха замъглени, отнесени в спомени, които той не можеше или не искаше да сподели. Вече от доста време мълчеше и сълзите му бяха изсъхнали, оставяйки солени следи върху бузите. Седеше обгърнал коленете си с ръце, зареял към морето взор, виждащ невидими за другите неща.

Фин вдигна снимката от одеялото, където Тормод я бе оставил да падне, и я прибра обратно в чантата си. После улови стареца под ръка и полека го подкани да стане.

– Хайде, господин Макдоналд, нека се поразходим край водата.

Гласът му извади другия от унеса и той го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.

– Не стана по негова вина – каза, съпротивлявайки се на опита на Фин да го изправи на крака.

– Кое не е станало по чия вина?

Но Тормод само поклати глава.

– Може и да му хлопаше малко дъската, но научи келтски много по-бързо от мен.

Фин смръщи озадачено вежди. На островите човек отрастваше с келтския език. По времето на Тормод надали някой изобщо е говорел английски, преди да тръгне на училище.

– Искате да кажете, че е научил по-бързо английски? – попита, без да има понятие за кого говори.

– Не, келтски – протестира енергично старецът. – Идваше му отръки.

– На Чарли?

Тормод се ухили, дивейки се на глупостта на своя събеседник.

– Откъде-накъде пък Чарли. Той ще да е говорил италиански. – После се улови за ръката на Фин и стана, обръщайки лице срещу вятъра. – Хайде да понамокрим краката, както правехме някога на Плажа на Чарли. Махай обувките, момче! – И се залови да навива крачолите на панталоните си.

Фин свали обувките и чорапите си и също нави крачоли до коленете. Двамата поеха редом през мекия влажен пясък, уплътнен и изгладен от отлива. Вятърът, препускал неспирно през петте хиляди километра на Атлантика, издуваше дрехите им и запращаше солени пръски в лицата им.

Скоро първата разпенена вълна обля нозете им и се втурна нагоре по полегатия плаж. Беше неочаквано студена и старецът се засмя, отскачайки назад. Шапката хвръкна от главата му и Фин, забелязал я как се отлепва от темето му, по някакво чудо успя да я улови миг преди да отлети в морето. Тормод се засмя отново, като дете, увлечено в забавна игра. Поиска да я нахлупи отново, но Фин я сгъна и я пъхна в джоба си, за да не я изгубят.

На него също му бе приятен допирът на ледената вода около глезените и стъпалата, плискаща се кротко, след като бе препускала в ярост през океанската шир. И двамата викаха и се смееха на висок глас. Тормод изглеждаше бодър и пълен със сили, освободен поне за момента от веригите на деменцията, сковала съзнанието и помрачила живота му. Щастлив, както в детството, да се отдаде на най-простите удоволствия.

Вървяха така в продължение на четири- или петстотин метра, по посока на група лъскави черни скали, скупчени в далечния край на плажа, в които вълните се разбиваха на бяла, кипяща пяна. Шумът на вятъра и морето изпълваше ушите им, удавяйки всичко останало. Болката, спомените, тъгата. Накрая Фин спря и улови стареца под ръка, за да го поведе обратно.

След няколко крачки извади от джоба си сребърния медальон на свети Кристофър, получен от майката на Маршели същата сутрин, и го подаде на Тормод.

– Помните ли това, господин Макдоналд? – Трябваше да повиши глас, за да надвика рева на стихиите.

Другият явно остана удивен при вида на предмета. Известно време го разглежда върху отворената си длан, сетне сви юмрук около него. По лицето му се търкулнаха внезапни сълзи, следвайки дирите на своите предшественици.

– Тя ми го даде – промълви едва чуто.

– Коя?

– Кейт.

Фин се замисли за момент. Дали въпросната Кейт не бе причината за необяснимата му омраза към католиците?

– Тя католичка ли беше?

Тормод го изгледа така, сякаш го смяташе за побъркан.

– Разбира се. Всички бяхме. – И закрачи бързо по пясъка покрай отстъпващата с отлива вода, безразличен към вълните, които плискаха покрай глезените му и мокреха навитите му крачоли. На Фин му бяха нужни няколко секунди, докато се окопити и го настигне. Това нямаше никакъв смисъл.

– Вие сте били католик?

Старецът махна небрежно с ръка.

– Не пропускахме неделна меса в голямата църква на хълма.

– В Шилебост?

– Онази, дето е построена от рибарите. С лодката вътре.

– В църквата е имало лодка?

– Точно под олтара.

Тормод изведнъж спря като закован в плитката студена вода и зарея поглед към хоризонта, където на границата, разделяща морето от небето, се забелязваше смътното петънце на далечен танкер.

– От нея се виждаше Плажа на Чарли. След гробището, като ивица сребърна боя между пурпура на мочурищата и тюркоаза на морето. – Той се обърна и погледна Фин. – А всички онези мъртъвци по средата искаха да се отбиеш при тях. Малко човешка компания в отвъдния свят.

После, преди Фин да успее да реагира, замахна и хвърли медальона на свети Кристофър в прииждащите талази. Той цопна насред вихъра от пясък и пяна, за да бъде засмукан обратно навътре в морето и погребан някъде в дълбините. Изгубен завинаги.

– Вече не ни трябват папистки дрънкулки – каза. – Пътуването е към своя край.