Човекът от остров Луис

Разсъмването не му донесе облекчение, а само тиха решимост да изживее деня. Откъм моста за стария град полъхваше топъл ветрец, а слънцето хвърляше игриви петна върху градините под замъка. Той си запробива път през шумната навалица, издокарана в леки пролетни тоалети. Едно поколение, забравило поуките на старите да не хвърля топлите дрехи, докато не се изтърколи месец май. За сетен път му се стори несправедливо, че хората продължават живота си както преди. Но кой би отгатнал болката, криеща се зад неговата маска на нормалност? Кой можеше да знае за терзанията, стаени зад фасадите на хорските лица?

Той се отби в един копирен център на Никълсън Стрийт и пъхна няколко страници в кожената си чанта, преди да продължи на изток към Сейнт Ленърд Стрийт и централния полицейски участък, където бе работил последните десет години. Прощалното му парти вече се бе състояло две вечери по-рано, с шепа колеги в един бар на Лотиън Роуд. Доста скромно, протекло в атмосфера най-вече на съжаления и спомени, но също и на известна доза неподправена топлота.

Докато минаваше по коридора, неколцина души му кимнаха, други се здрависаха с него. Отне му само няколко минути да разчисти бюрото си. Останките, наслоени от един неспокоен професионален живот, лесно се събраха в обикновен кашон.

– Аз ще ти взема полицейската карта, Фин – разнесе се зад гърба му гласът на старши инспектор Блак.

Доскорошният му началник винаги му бе напомнял на лешояд със зоркото си, гладно изражение. Той кимна и му подаде картата си.

– Съжалявам, че се разделяме – рече Блак, но не личеше да съжалява.

Той никога не се бе съмнявал в способностите на Фин, а само в неговата мотивация. Знаеше, че макар да е доб­ро ченге, това не е неговото призвание. И едва сега, след всички изминали години и след смъртта на Роби, Фин бе готов да признае правотата му.

– От архива казват, че преди три седмици си взел досието за инцидента със сина си. – Блак направи пауза, изчаквайки отговор. Щом не го получи, добави: – Няма да е зле да го върнеш.

– Разбира се. – Фин извади папката от чантата си и я пусна върху бюрото. – Не че има особен шанс някой да го отвори отново.

– Вероятно не. – Блак се поколеба секунда, преди да продължи. – Време е и ти да го затвориш, синко. Иначе ще те изяде отвътре и ще отрови остатъка от живота ти. Просто забрави, става ли?

– Не мога – отвърна кратко Фин, безсилен да срещне погледа му.

Щом излезе навън, заобиколи сградата, отвори капака на големия зелен контейнер за смет и изпразни вътре съдържанието на кашона, след което натика вът­ре и самия него. Тези неща не му трябваха повече.

Остана за кратко загледан нагоре към прозореца, през който толкова често бе гледал слънцето, дъжда и снега на фона на скалистите хълмове Солсбъри Крагс. Сезон след сезон, през всичките тези пропилени години. После свърна по Сейнт Ленърд Стрийт, за да хване такси.