Човекът от остров Луис

Тринайсета глава

Мога да видя тънката ивица жълтеникава светлина, прозираща под вратата. От време на време някой минава по коридора и я засенчва, но не различавам никакви стъпки. Навярно носи обувки с гумени подметки, нарочно, за да не го чуват. Не като господин Андерсън. Неговите обувки известяват появата му отдалеч, като тиктакането на крокодила. Той иска да знаеш, че идва, да се боиш от него. И ние се бояхме.

Сега обаче не ме е страх. Цял живот съм чакал този момент. Бягство. От всички онези, които ме държат на места, където не искам да бъда. Е, да им го начукам. Ха! Колко е приятно да го кажа. Или поне да си го помисля.

– Да ви го начукам – прошепвам в мрака и се сепвам от собствения си глас.

Ако някой влезе сега, с мен е свършено. Ще видят, че съм с шапка и палто, че куфарът ми е стегнат. Вероятно ще повикат господин Андерсън и ще изям здрав пердах с каиша. Ще ми се по-скоро да угасят лампите. До сутринта трябва да съм стигнал достатъчно далеч. Надявам се останалите да не са забравили.