Човекът от остров Луис

Тялото, проснато върху масата за аутопсия, макар и добре сложено, бе сбръчкано и някак смалено. Имаше кафеникав цвят и приличаше на отлято от пластмаса.

Професор Мългрю носеше син гащеризон под хирургическия си халат, а устата и носът му се закриваха от яркожълта маска. Защитните очила, надянати върху челото, бяха огромни и му придаваха карикатурен вид на богомолка. Той обаче, явно безразличен към това колко абсурдно изглежда, се движеше чевръсто наоколо в белите си маратонки със зелени найлонови калцуни върху тях.

След като направи първоначалните измервания, отиде до бялата дъска и надраска върху нея няколко цифри, говорейки непрестанно през скърцането на маркера.

– Съвсем е измършавял, горкият. Само четиресет и един килограма тегло при ръст от 173 сантиметра.

– Да не е бил болен? – предположи Гън.

– Не непременно. Вярно, че е добре запазен, но е изгубил много течност, докато е лежал в земята. На първо четене ми се струва съвсем здрав екземпляр.

– А възрастта?

– Осемнайсет-двайсет години, бих казал.

– Не, имам предвид откога датират останките.

Професор Мългрю му хвърли язвителен поглед.

– Малко търпение, сержант. Да ви приличам случайно на уред за радиовъглероден анализ?

Той се върна при тялото и като го обърна по корем, забърса малко полепнал по кожата зеленикавокафяв мъх.

– Беше ли облечен, когато го намерихте?

– Не. – Гън приближи, за да види какво е привлякло вниманието на патолога. – Разкопахме цялата местност наоколо, но не открихме дрехи, нито някакви предмети.

– Хм. В такъв случай вероятно е бил увит в нещо като одеяло, преди да го заровят. И е престоял в него доста часове.

Гън повдигна удивено вежди.

– Как разбирате това?

– Много просто. След настъпване на смъртта кръвта се оттича към ниските части на тялото, причинявайки характерен цвят на кожата. Наричаме го посмъртно посиняване. Ако се вгледате внимателно, ще го откриете по гърба, седалището и бедрата. Същевременно обаче в него се забелязват и по-светли участъци.

– Тоест?

– Тоест, след като е умрял, нашият човек е лежал поне осем или десет часа по гръб, увит в груба тъкан, която е оставила шарките си по кожата му. Щом го почистим, дори ще можете да фотографирате фрагментите и да накарате някой художник да възпроизведе цялостния мотив.

С помощта на пинсети той отдели няколко влакна.

– Прилича на вълна – измърмори. – Във всички случаи, няма да е трудно да се установи.

Гън кимна, въздържайки се да попита какъв е смисълът да се установява материалът или шарката на одеяло, тъкано преди стотици или дори хиляди години. Патологът междувременно пристъпи към огледа на главата.

– От очите не е останало почти нищо, тъй че е невъзможно да се определи какъв цвят са били ирисите. Кафеникавото оцветяване на косата също не е индикация каква е била приживе, защото е причинено от торфа, подобно на това на кожата. Но това тук е интересно – той бръкна в ноздрите и огледа върховете на облечените си в латексова ръкавица пръсти. – Значително количество ситен сребрист пясък в носа. Същият като този, който откриваме в охлузванията на коленете и горната част на стъпалата. – Той премина към челото и внимателно почисти малко мръсотия от лявото слепоочие и косата над него.

– По дяволите!

– Какво?

– Има белег в предната лява част на скалпа. С извита форма, около десет сантиметра на дължина.

– От рана?

Професорът поклати замислено глава.

– Не, прилича по-скоро на хирургичен. Като че ли нашият млад приятел в даден момент от живота си е претърпял операция на главата.

– Но това означава, че трупът е много по-скорошен, отколкото предполагахме – рече потресено Гън.

– Зависи какво разбирате под „скорошен“, сержант – усмихна се Мългрю с вид на доброжелателно превъзходство. – Мозъчната хирургия е една от най-старите медицински интервенции. Съществуват множество археологични доказателства, че е практикувана още през неолита. – Той направи пауза и добави като пояснение за своя събеседник: – Ще рече, през каменната ера.

Вниманието му сега се насочи към шията и големия разрез, който я пресичаше. Дължината му се оказа цели 18,4 сантиметра.

– Това ли го е убило? – попита Гън.

– Смея да предположа, че не сте присъствали на много аутопсии досега – отвърна с въздишка Мългрю.

– Вярно, не са много – изчерви се Гън. Не му се искаше да признае, че всъщност бройката се свежда до една.

– Почти невъзможно е да се определи причината за смъртта, докато не се отвори трупът. А дори и тогава няма гаранция. Гърлото му е прерязано, да. Но има също няколко прободни рани в областта на гърдите, както и една под дясната лопатка. Около врата има протривания, които навеждат на мисълта за въже, идентични с тези около китките и глезените.

– Значи ръцете и краката му са били вързани?

– Именно. Може да е бил обесен, а може и да са го влачили по корем през плажа със същото това въже, откъдето се е насъбрал пясъкът в драскотините по коленете и горната част на стъпалата. Във всички случаи възможностите са много и е още рано да правим заключения.

Професорът премина към ръцете и като взе една гъба от мивката от неръждаема стомана зад гърба си, се зае да търка едно по-тъмно петно върху дясната предмишница.

– Да пукна дано! – възкликна след секунда.

– Какво има? – проточи шия Гън, мъчейки се да види по-добре.

Мългрю се обърна и го изгледа продължително.

– Защо толкова се интересувахте откога датира трупът?

– Просто за да знам, че съм приключил с него, и да го предам на археолозите.

– Е, боя се, че няма да можете да го сторите.

– Защо?

– Защото е престоял в торфа не повече от петдесет и шест години. Максимум.

– Но нали само допреди десет минути ми обяснявах­те, че не сте уред за радиовъглероден анализ – възрази негодуващо Гън.

– Вярно е, не съм – усмихна се Мългрю. – Но поглед­нете това тук, сержант. Вярвам, ще се съгласите, че е грубо татуиран портрет на Елвис Пресли, съпроводен от надпис „Хотел на разбитите сърца“. Като негов заклет фен мога да ви уверя не само че Елвис не е пял преди новата ера, но и че тази песен излиза и става хит номер едно през 1956 година.