Човекът от остров Луис

Трийсет и седма глава

Докато напредваха на юг, лошото време постепенно оставаше зад гърба им. Вятърът и дъждът, идващи от северозапад, все повече отслабваха, за да капитулират окончателно някъде около планините на Северен Уист. Въздухът ставаше по-мек и топъл, а полегатите слънчеви лъчи на късния следобед, идващи откъм океана, хвърляха дълги сенки над сушата.

Едва когато спряха за чаша чай в Бенбекула, Фин забеляза, че мобилният му телефон е изключен. През последните няколко нощи, прекарани по хотелски стаи и в палатката, той напълно бе забравил да го зарежда. Щом се върнаха в колата, включи кабела му в гнездото на запалката и го пусна в поставката за чаши между седалките.

Час по-късно, след като заобиколиха носа при Ист Килбрайд, видяха пред себе си малкия пристан на Лудах и окъпания в светлина остров Ерискей отвъд залива.

Лекият ветрец едва диплеше ясната, синя водна повърхност, докато преминаваха правата отсечка на дигата. После шосето направи плавен завой и започна да се изкачва между хълмовете. В края на пътя Фин сви надолу към кея на Хаун.

През цялото време поглеждаше в огледалото към Тормод, но нищо в помътнелите очи на стареца не издаваше, че познава тези места. Той по-скоро изглеждаше задрямал, а и нищо чудно – преходът бе дълъг и изморителен, като заедно с качването на ферибота и почивките за обяд и кафе им бе отнел почти пет часа.

Сега колата пое по асфалтираната алея, водеща към голямата бяла къща над залива, и спря редом с розовия мерцедес. Фин и Маршели помогнаха на баща ѝ да слезе от задната седалка и да разтъпче схванатите си крака. Соленият морски бриз му се отрази добре и той скоро се ободри, но все още се озърташе недоумяващо наоколо.

– Къде сме? – попита.

– Там, откъдето е започнало всичко, господин Макдоналд – отвърна Фин. – Елате, искам да ви срещна с някого.

Тримата изкачиха стъпалата към предната веранда и той натисна звънеца. От дълбините на къщата се разнесе мелодията на „Храбрата Шотландия“. Мораг отвори вратата почти веднага, с чаша джин в едната ръка и цигара в другата. Дино се въртеше край глезените ѝ и джафкаше възбудено. Тя огледа неочакваните си посетители и през лицето ѝ премина сянка на примирение.

– Не знам защо имах странното усещане, че ще се върнеш – каза на Фин.

– Здравей, Кейт.

В тъмните ѝ очи за миг припламна странен огън.

– Дълги години минаха, откакто някой за последно ме е нарекъл така.

– Джон Макбрайд ще да е бил един от последните.

Фин отстъпи встрани и кимна към Тормод.

– О, боже – ахна тя. – Ти ли си, Джони?

Той само примигна глуповато насреща ѝ.

– Има деменция, Кейт. Почти не разбира какво се случва около него.

Мораг протегна длан, преодолявайки половин век разстояние, за да докосне своята някогашна любов, безвъзвратно изгубена в онази бурна пролетна нощ. Пръстите ѝ леко погладиха бузата му и той я изгледа любопитно, сякаш се чудеше защо го пипа. Но нямаше и помен от разпознаване. Тя въздъхна и се обърна към Фин.

– А коя е дамата?

– Аз съм дъщеря му – каза Маршели.

Кейт остави питието и цигарата си върху масичката в антрето и улови ръката ѝ в своите.

– О, миличка, можеше да бъдеш също и моя, ако нещата се бяха развили иначе. Цял живот съм се чудила какво ли е станало с бедния Джони.

– Или Тормод Макдоналд, както е по-известен сега – намеси се Фин. – Как се сдобихте с акта за раждане? Откраднахте ли го?

– По-добре влезте вътре – стрелна го с очи тя, като пусна Маршели. – Сетне взе чашата и цигарата си и всички последваха нея и Дино към всекидневната, предлагаща панорамна гледка към хълмовете и залива. – Как изобщо разбра, че съм Кейт?

Фин извади от чантата си албума с изрезки на Тормод и го разтвори върху масата. Тя издаде неволно възклицание, осъзнавайки, че всички те са свързани с нея. Изваждани от вестници и списания в разстояние на повече от двайсет години, още от първите дни на звездната ѝ слава, изгряла с участието в „Улицата“. Десетки фотографии, хиляди думи.

– Може и да не сте знаели какво се случва с Джони, Кейт, но той положително е знаел какво се случва с вас.

Тормод пристъпи към масата и също се наведе над албума.

– Помните ли тези статии, господин Макдоналд? – попита Фин. – Как сте събирали всичко, свързано с актрисата Мораг Макюън?

Възрастният мъж дълго се взира в тях, като на няколко пъти отвори уста, преди накрая да промълви:

– Кейт. Ти ли си, Кейт?

Тя явно не намери сили да отговори, затова просто кимна.

– Здравей, Кейт – усмихна се Тормод. – Отдавна не съм те виждал.

– Вярно е, Джони, не си. – По лицето ѝ се стекоха сълзи и тя надигна чашата с джин, за да възвърне самообладанието си. После бързо отиде зад бара. – Някой да иска нещо за пиене?

– Не, благодаря – каза Маршели.

– Щяхте да ни разказвате за акта за раждане – напомни ѝ Фин.

Тя си наля с трепереща ръка и запали нова цигара, като всмукна дълбоко дима, преди да заговори.

– Джони и аз бяхме влюбени – започна, загледана в немощния старец, стоящ сега насред всекидневната ѝ. – Срещахме се вечер край стария пристан, а после се разхождахме през хълма до Плажа на Чарли. Там имаше една съборетина, с гледка към морето. Вътре в нея правехме любов. – Тя хвърли смутен поглед към Маршели, преди да продължи. – Естествено, постоянно крояхме планове как ще избягаме заедно, но той нямаше да тръгне без Питър. Никъде не ходеше без него, защото на смъртния одър на майка си бе обещал да се грижи за малкия си брат. Питър бе преживял някаква злополука. Травма на главата, след която не беше съвсем в ред.

Кейт остави чашата и се вкопчи в ръба на бара така, сякаш щеше да падне, ако се пуснеше.

– А аз щях да те последвам дори накрай света, Джони – промълви тихо. Тормод не реагира и тя отново погледна към Фин. – Вдовицата О’Хенли, при която живеех, ме вземаше със себе си, когато гостуваше при братовчедка си Пеги на остров Харис. За Великден и Коледа, а също и през лятото. Стана така, че синът на Пеги се удави в залива и ние отидохме на погребението му. Аз го бях срещала няколко пъти. Свястно момче беше. Както и да е, къщата беше пълна с роднини и мен ме сложиха да спя на пода в стаята му. Цяла нощ не успях да затворя очи. Някой, вероятно родителите му, бе сложил акта за раждане върху скрина. И аз реших, че при цялата суматоха около погребението няма веднага да забележат липсата му. А когато това стане, никой няма да я свърже с мен.

– Но защо ви е бил нужен? – попита Маршели.

– Мина ми през ум, че ако ще бягаме заедно, може да му потрябва нова самоличност. А трудно щеше да се сдобие с нея без акт за раждане. – Тя дръпна замислено от цигарата си. – Тогава дори не подозирах при какви обстоятелства ще му се наложи да го използва. Съвсем различни от онова, което планирахме. – Върху устните ѝ трепна лека усмивка, пропита с горчива ирония. – Колкото до мен, нещата се оказаха много по-прости. Трябваше само да се регистрирам с ново име в актьорския профсъюз и от старата Кейт не остана и помен. Вече бях актрисата Мораг Макюън. Свободна да играя каквато роля си пожелая, на сцената или извън нея. Никой нямаше да заподозре, че съм просто едно бедно, изоставено сираче, изпратено като робиня на някаква вдовица от островите.

В стаята настана тишина, натежала от незададени въпроси и неизказани отговори. Тормод бе първият, който я наруши с думите:

– Може ли вече да си ходим у дома?

– След малко, татко.

Фин се обърна към Кейт.

– Питър е бил убит на Плажа на Чарли, нали?

Тя прехапа устна и кимна едва забележимо.

– В такъв случай мисля, че е крайно време всички да узнаем истината за случилото се.

– Джони ме накара да обещая, че няма да кажа на жива душа. И досега не съм казвала.

– Било е много отдавна. Сигурен съм, че ако можеше, той и сам би ни разказал. Но сега трупът на брат му е открит. Изровен от едно мочурище на остров Луис. Предстои разследване за убийство. Затова е важно да узнаем. – Той се поколеба. – Не го е сторил Джони, нали?

– За бога, не! – Кейт изглеждаше потресена от идеята. – Той по-скоро би загинал сам, отколкото да позволи и косъм да падне от главата му.

– А кой тогава?

Тя помълча няколко секунди, сетне угаси цигарата си в пепелника.

– Най-добре да отидем на място. Така по-добре ще си представите историята.

Маршели нахлупи шапката върху главата на баща си и тримата я последваха към антрето, където тя взе връхната си дреха от закачалката и се наведе, за да прегърне Дино.