Човекът от остров Луис

Седма глава

Мога да ги чуя как разговарят в антрето така, сякаш съм глух или отсъствам. Сякаш съм умрял. Понякога ми се иска наистина да бях.

Не знам защо трябва да нося палто. В къщата е топ­ло. Няма нужда от палто. Нито от шапка. Хубавата ми, стара мека шапка, пазила главата ми от студ толкова години.

Напоследък никога не съм сигурен, щом изляза от спалнята, коя Мери ще заваря. Понякога е добрата Мери. Друг път лошата. Изглеждат еднакво, но са две различни жени. Тази сутрин беше лошата Мери. Онази, която вика и ми казва какво да правя. Накара ме да облека палтото, да седна тук и да чакам. Какво да чакам?

А също, какво има в куфара? Нещата ми, казва тя. Кои неща? Ако е имала предвид дрехите, аз имам цял гардероб и той никога няма да се събере в него. Нито пък книжата ми. Сметки от години назад, снимки, какво ли още не. Положително няма да влязат в куфар с подобни размери. Вероятно просто отиваме на почивка.

Сега чувам гласа на Маршели.

– Мамо, това не е честно.

Мамо. Разбира се. Все забравям, че Мери ѝ е майка. А Мери отвръща, на английски, разбира се, защото така и не се научи да говори келтски:

– Честно? А за мен честно ли е, Маршели? Вече съм на седемдесет години. Не издържам повече. Той се изхожда в леглото поне по два пъти на седмица. Ако излезе сам навън, се запилява като куче и съседите трябва да го връщат обратно. И не може да му се има вяра за нищо. Ако аз кажа „бяло“, той казва „черно“ и обратното.

Какви ги говори тя? Никога не е ставало дума за черно или бяло. Да, това определено е лошата Мери.

– Мамо, та вие сте женени вече четиресет и осем години. – Отново гласът на Маршели.

– Това не е човекът, за когото се омъжих, Маршели. Живея с един непознат. Всяко нещо се превръща в спор. Не иска да приеме, че е склерозирал, че вече нищо не помни. Върши неща, а после ги отрича и изкарва мен виновна. Онзи ден взел чук и строшил прозореца на кухнята. Заяви ми, че трябвало да пусне кучето да влезе, а ние не сме имали куче, откак напуснахме фермата. Пет минути по-късно ме пита кой е счупил прозореца, а щом му казах, че е той, не повярва и каза, че трябва да съм била аз. Аз! Не мога, до гуша ми дойде вече.

– Ами центърът за дневни грижи? Нали сега го посещава по три дни в седмицата. Защо не уредим да го приемат за пет, или шест?

– Не! – Мери вече крещи. – Това само влошава нещата. За няколко часа оставам на спокойствие, но единственото, за което мога да мисля, е, че вечерта ще се прибере отново и ще направи живота ми ад.

Тя избухва в плач. Ужасни, разтърсващи ридания. Вече не съм сигурен дали това е добрата Мери, или лошата. Не ми е приятно да я чувам как плаче. Това ме разстройва. Навеждам се да надникна в антрето, но не успявам да ги видя. Може би трябва да отида да помогна с нещо, но Мери ми е заръчала да стоя тук. Предполагам, че Маршели ще успее да я успокои. Кое ли я е натъжило толкова? Помня деня на сватбата ни. Тогава бях само на двайсет и пет, а тя – крехко, двайсет и две годишно девойче. Тогава пак плака. Хубаво момиче беше. Англичанка наистина, но не по нейна вина. Накрая плачът престава и аз се напрягам да чуя следващите ѝ думи.

– Искам да се махне оттук, Маршели.

– Мамо, но къде другаде да отиде? Аз не мога да се оправям с него, а не можем да си позволим частен старчески дом.

– Не ме интересува. – Гласът ѝ сега е твърд. Егоистичен. Пълен със самосъжаление. – Измисли нещо. Просто го искам вън от къщата. Още сега.

– Мамо...

– Решението ми е окончателно, Маршели. Куфарът му е стегнат, а той е облечен и готов. Няма да го търпя тук и минута повече.

Сега настъпва дълга тишина. За кого, по дяволите, говореха двете?

Изведнъж вдигам очи и виждам, че Маршели е застанала на прага и ме гледа. Изобщо не съм я чул да влиза. Малкото ми момиченце. Обичам я повече от всичко друго на света. Някой ден трябва да ѝ го кажа. Но сега изглежда бледичка и уморена, а лицето ѝ е мокро от сълзи.

– Недей да плачеш – казвам ѝ. – Аз отивам на почивка. Няма да отсъствам дълго.