Човекът от остров Луис

Когато се озоваха отново навън, вече бе почти тъмно. Тук се смрачаваше много по-рано, отколкото на островите и всичко изглеждаше леко нереално, лишено от цвят поради бледата светлина, хвърляна от уличните лампи.

– Излиза, че баща ми и брат му са се казвали Джон и Питър – рече Маршели, сякаш знаенето на имената им ги правеше някак по-истински. – Но как ще разберем фамилията им?

– Като поговорим с някой, който ги е познавал – отвърна замислено Фин.

– Например?

– Например, братята Кели.

– И защо си толкова сигурен, че ще ги открием?

– Ако още работех в полицията, щях да кажа – защото са наши стари познайници.

– Не те разбирам.

От магазина за алкохол на приземния етаж излезе млада двойка с хартиена торба, в която подрънкваха бутилки. Момичето улови момчето под ръка и двамата се отдалечиха, чуруликайки като птички във вечерния здрач.

– Семейство Кели от дълги години са добре известни в престъпния свят на Единбург – рече Фин. – Започ­нали са с наркотици и проституция още по времето, когато Дийн е било нещо като бедняшко гето. Замесени са и в доста гангстерски убийства, макар че вината им никога не е била доказана.

– Значи ги познаваш? – изгледа го Маршели с разширени от удивление очи.

– Не лично, но Джак Уокър, старият ми началник, който беше инспектор още при постъпването ми, е имал вземане-даване с тях. – Той извади мобилния телефон от джоба си. – Вече е пенсионер, но вероятно ще склони да се видим за по едно питие.