Човекът от остров Луис

Деветнайсета глава

Макар да носят различни имена, остров Луис и остров Харис всъщност са един къс земя, разделен от планинска верига и тесен провлак.

Пътят на юг, след равнинните мочурища в северната му част, бързо се стеснява до една-единствена лента, виеща се сред безбройните езера, издълбани в скалата от последните оттеглящи се ледници.

Автомобилът напредваше през сумрака на буреносните облаци, спускащи се откъм склоновете на назъбените планини. Навлязоха в остров Харис при имението Ардвърли, там, където самотната му бяла сграда се издига край бреговете на Лох Сийфорт.

Оттук пътят започваше да се издига стръмно нагоре, разкривайки великолепна гледка към черните, неподвижни води на езерото. Покрай банкета се редяха коловете на зимната маркировка, а навред около тях се издигаха шеметно върхове, забили чела в подобните на тъмна лава облаци.

Чистачките на Фин едва смогваха да се справят с пелената от дъжд, замъгляваща предното стъкло. Тук-таме покрай платното се срещаха скупчени овце, унило пощипващи рядката трева, успяла някак да се захване сред скалите.

А после, с преминаването на тесен планински проход, сред пурпурночерните облаци се появи ивица златиста светлина. Разпокъсана демаркационна линия, отделяща два атмосферни фронта. Те продължиха да се спускат на юг и небето постепенно се проясни, разкривайки пред тях южните плата на остров Харис.

Пътят заобикаляше пристанището Тарбърт, където спираха фериботите от Скай и Лохмади, и започваше да се изкачва наново, за да превали скалите над Лох Тарбърт и няколкото къщи, кацнали покрай брега. В самото пристанище, защитено от преобладаващите западни ветрове, водата бе гладка като огледало, отразяващо мачтите на закотвените в залива платноходни яхти. По-далеч на изток слънчевата светлина се отразяваше от сребристата повърхност на морето толкова ярко, че бе невъзможно да се определи къде свършва то и къде започва небето.

Щом достигнаха билото при Уабал Бег, ландшафтът се промени отново. Гранитната скала се раздроби на покрити със зеленина хълмове, меко спускащи се надолу под бледата пролетна светлина, за да достигнат великолепните златни плажове и тюркоазеното море на Лъскентайър. Навъсените буреносни планини на севера вече бяха останали зад гърба им и настроението на двамата пътници се подобри.

Пътят заобикаляше плажа и стигаше до малка група къщи и парцели, съставляваща селцето Шилебост. Фин сви наляво към училището, подминавайки ръждясващите останки на червен камион, принадлежал, съдейки по надписа, на строителната компания „У. Макензи Лимитид“ от Лакси. Олющена дървена табела, закована на два кола от ограда, известяваше преминаващите, че на общинското пасище не се допускат кучета.

Напуканият асфалт свършваше пред тревисто възвишение, разкриващо панорама към плажа отвъд. Пролетните цветя се накланяха от вятъра, а там, където пясъкът свършваше, се очертаваха силуетите на далечните планини със забулени в облаци върхове. Гледки, подобни на тази, винаги оставяха Фин без дъх, независимо колко често ги виждаше.

Училището – няколко миниатюрни, боядисани в сиво и жълто постройки и футболно игрище до тях – се намираше на един хвърлей от плажа. Трудно бе да си представиш по-идилично място за началното образование на едно дете.

Когато Фин спря пред входа, половин дузина малчугани с пластмасови каски на главите тъкмо преминаваха урок по пътна безопасност. Учителката им бе наредила на земята няколко оранжеви пластмасови конуса и те сновяха с велосипедите си между тях.

– Къде можем да намерим директора? – подвикна ѝ Гън, излизайки от колата.

– Директорката – поправи го тя. – Сградата вдясно от вас.

Сградата вдясно бе боядисана в жълто, с изрисуван върху едната стена подводен пейзаж. Щом прекрачиха прага, ги лъхна мирис на тебеширен прах и паркетин, който моментално върна Фин в собственото му детство.

Директорката остави класа си да решава задача по аритметика и отведе двамата мъже в учителската стая. С гордост им съобщи, че училището има традицията да поддържа отличен архив, простиращ се чак до годините преди Втората световна война.

Тя бе привлекателна жена малко над трийсетте, явно чувствителна към външността си, съдейки по това как постоянно приглаждаше един непокорен кичур, отделил се от акуратно прибраната ѝ назад кестенява коса. Носеше джинси, маратонки и отворена жилетка с тениска под нея. Нищо общо със строгите, попрестарели преподавателки, които Фин помнеше от своето време. Не ѝ отне дълго да открие сред кашоните с дневници онези, обхващащи периода от средата на четиресетте до началото на петдесетте – времето, когато Тормод трябваше да е бил ученик.

– Да, ето го – рече накрая, бучвайки с пръст една пожълтяла страница. – Тормод Макдоналд. Учил при нас от 1944-та до 1951-ва. – Тя прокара лакирания си в розово нокът по калиграфски изписаните колонки с оценки. – При това с доста добър успех.

– Дали е имал някакви братя или братовчеди, посещавали училището? – попита Гън, но тя само се засмя.

– Нищо чудно и да е имал, сержант, но през годините оттук са минали толкова много Макдоналдовци, че ще е почти невъзможно да се разбере.

– А къде според вас е продължил образованието си? – поинтересува се Фин.

– Най-вероятно в гимназията в Тарбърт – погледна го кокетно директорката и той си спомни как Маршели веднъж му бе казала, че всички момичета в училище са си падали по него, а той дори не е забелязвал.

– Разполагате ли с адреса, на който е живял?

– Мисля, че ще успеем да го открием. – Тя му хвърли още един поглед и се изгуби в съседната стая.

Гън се обърна към Фин, а по устните му играеше лека усмивка, на завист или може би на съжаление.

– При мен никога не се получава така – каза.