Гайдаря от Хамелин

11.

В четвъртък, деветнадесети март, в един часа и седем минути след обяд, в центъра за спешни позвънявания бе получено истерично обаждане, в което се съобщаваше за изчезнало дете и за възрастна жена, нуждаеща се от незабавна медицинска помощ. Изпратената линейка пристигна в един часа и двадесет и една минути. След по-малко от десет минути там бяха и Дафни Матюс и Джон ла Моя. Ла Моя пресрещна медицинския екип в момента, в който качваха пострадалата жена в линейката.

— Конвулсии — информира го шофьорът. През това време Дафни утешаваше родителите. — Някакъв пристъп.

— Възможно ли е да е причинен от електрошокова палка?

— Може, но за момента ми се струва, че е по-вероятно да става дума за епилептичен припадък. Предполагам, че е в това състояние почти цял час. Има късмет, че е още жива. Голям късмет.

— Ако изобщо става дума за епилепсия — промърмори Ла Моя, който изобщо не вярваше в тази диагноза.

Минута по-късно линейката потегли.

— Смятам да ги последвам — информира го Дафни. — Успях да разбера, че съпругата е била извън дома — ежеседмичното пазаруване и час по аеробика. Детето било поверено на грижите на свекървата. Майката обаче се почувствала зле и се прибрала по-рано. Синът й Хейс не бил у дома, а свекърва й лежала в конвулсии до входната врата.

Ла Моя бързо си записа цялата тази информация.

— Ще ти се обадя — рече Дафни и тръгна към колата си.

— По-късно — извика след нея Ла Моя.

Влезе в къщата и затвори вратата след себе си. На тротоара имаше само неколцина съседи. Ла Моя се обърна към униформения полицай, озовал се пръв на повикването.

— Хубаво е, че не си вдигнал много шум около случилото се. Нека се опитаме да задържим това положение. Излез навън при съседите и учтиво ги помоли да се приберат по домовете си. Обясни им, че жената има здравословен проблем, но медиците вече са се погрижили за това. Нито дума за отвличането.

— Ясно. — Мъжът веднага излезе от къщата.

Служителите от спешния център бяха свършили всичко както трябва — вместо да използват диспечера и радиостанциите на полицейския участък, те бяха позвънили по обикновен телефон и по този начин бяха скрили информацията от медиите, както и от всички други любопитни откачалки, които подслушваха полицейските честоти. След отвличането на Ронда Шотц Болд бе изготвил подробен меморандум в този дух и го бе изпратил до всички инстанции. В резултат на това в момента пред къщата нямаше нито един репортер и Ла Моя разполагаше с достатъчно време, за да си свърши работата на спокойствие.

Набързо скицира в бележника си груба рисунка на входната врата, като включи и големия празен кашон. Сцената на престъплението сякаш оживя пред очите му. Възпроизведе случилото се стъпка по стъпка пред униформения полицай, който стоеше до него.

— Пристига някакъв мъж с пакет. Ако съдим по вида на този кашон — доста обемист и тежък. Всъщност бил е почти празен. Убеждава възрастната жена да му отвори, за да го внесе в къщата. Влиза вътре, обръща се и я зашеметява с TASER. Цялото представление с пакета е заради съседите. В големия кашон е имало друг — по-малък. Всеки евентуален свидетел би казал, че го е видял да влиза с един пакет, а да излиза с друг. В по-малкия кашон е скрил детето. После се качва в колата си — мисля, че става дума за бял минипикап с някакъв надпис на страничната врата — и си тръгва, необезпокояван от никого.

— Така ли смятате? — Униформеният полицай има̀ глупостта да се усъмни в думите му.

— Не! — излая Ла Моя. — Просто си бърборя празни приказки, за да те забавлявам. Иди най-после да свършиш нещо полезно. В онова куфарче има телефонно оборудване. Монтирай го.

Хейс Уайнстейн може да е бил отвлечен от някой имитатор, от човек, който би опитал да поиска откуп за детето, без да знае, че Гайдаря от Хамелин никога не го прави. Само че сгърчената от конвулсии възрастна жена подсказваше нещо друго: електрическият заряд бе уцелил диафрагмата, или пък бе попаднал твърде близо до сърцето, като по този начин бе разстроил цялата й нервна система и бе причинил обхваналите я конвулсии. Случилото се бе дело на Гайдаря от Хамелин. В душата на Ла Моя се прокрадна чувство на провал и вина — той ръководеше разследването. Негово задължение бе да възпре това копеле.

Направи още скици на интериора на къщата, написа и някои бележки, за да му напомнят по-късно за онова, което бе видял. След няколко минути застана на вратата на празната детска стая и обяви високо:

— Проверка на килима!

Заедно с униформения полицай се отпусна на колене и двамата започнаха да опипват килима, следвайки предварително изготвения от Ла Моя и отбелязан в бележника му план. Самият той започна твърде бързо и нетърпеливо. Наложи си да поспре за миг, да се успокои и едва тогава тръгна отново. Движеха се изключително предпазливо, без да бързат, като внимателно изследваха всеки сантиметър от килима. Всичко, което намериха — трохи, конци, косми от домашен любимец, малки камъчета — слагаха в малки бели торбички и надписваха със син химикал. Всичко това трябваше да се свърши преди някой друг да е влязъл в стаята и да е замърсил с обувките си сцената на престъплението.

Прекараха петнадесет минути в детската стая и още десет край входната врата. Микробусът на криминалната лаборатория спря пред къщата тъкмо когато Ла Моя стигна до прага на входната врата. Той внимателно опипа килима, защото знаеше, че обувките винаги леко се огъват, докато преминават празното пространство между прага и килима. Пръстите му напипаха някакъв малък, твърд предмет и от устните му се отрони възбудено възклицание. Сърцето му учести ритъма си. Той вдигна ръка към светлината и огледа трофея си.

Малко, но дебело парче от прозрачно синьо стъкло.

Дафни използва значката си и с нетърпящ възражение глас успя да си извоюва един празен кабинет в болницата. Болничната обстановка й напомни за Лиз Болд, която пък на свой ред й напомни за Лу, който пък извика в главата й образа на собствения й приятел Оуен Адлър. Надеждите и страховете й се лутаха в мислите й, докато очакваше пристигането на семейство Уайнстейн. Животът й до този момент като че ли протичаше по строго установена схема — работа, любовник, пак работа, а после — нов любовник. Свидетелство за този неин начин на живот бяха няколкото тънки бръчици, появили се около очите й. Живот, изпълнен с тревоги и несигурност, достигнала кулминацията си преди година, когато Дафни развали годежа с Оуен. А сега той отново се бе върнал в живота й.

Всъщност той никога не бе преставал да й изпраща цветя, макар да бе преустановил телефонните обаждания. Беше й дал нужното й време и свобода, за да премисли нещата — да ги почувства отново — но не й бе позволил нито за миг да го забрави. Една седмица й изпращаше перуники, през следващата лилии, а после нарциси, божури… но никога рози. Те бяха твърде ярки и натрапчиви цветя за човек с дипломатичната изящност и такт на Оуен. Самата тя му се бе обадила по телефона веднъж и още веднъж. Поканила го бе на вечеря. От няколко седмици отново излизаха заедно, а той нито веднъж не бе преминал отвъд границата на приятелската целувка за лека нощ, макар че в последно време на Дафни й се искаше да го бе сторил.

Оуен беше милионер, натрупал състоянието си благодарение на собствения си ум и предприемчивост. Името му неизменно присъстваше сред поканените на всички благотворителни събития за набиране на средства за някаква благородна кауза. Дафни бе започнала да приема парите и престижа му, както и да се примирява с натиска, който обществото оказваше върху него, опитвайки се да се докопа до времето и богатството му. Самата тя със завидна лекота преминаваше от перли и тежки тоалети от черно кадифе към изтъркани дънки и маратонки.

Дочу приближаващи стъпки и без особено усилие успя да се съсредоточи върху предстоящата работа, макар че името на Оуен Адлър продължи да се спотайва в мислите й, а този факт сам по себе си беше достатъчно красноречив. Щеше ли отново да й предложи брак, или този път тя ще трябва да поеме инициативата?

Лекарите продължаваха да се занимават с Филис Уайнстейн, а Дафни използва това време, за да разговаря със съпруга и съпругата — Сидни и Триш Уайнстейн. Тя многократно подчерта, че техните показания — по възможност с най-големи подробности — са от изключително значение за намирането на детето им.

През изминалите две седмици Дафни бе проучила повече от петнадесет случая на отвличания на деца, опитвайки се да се подготви за работата си като член на специалния отряд, създаден за залавянето на Гайдаря от Хамелин. Смяташе се, че девет от тези случаи са дело на същия този човек. Другите шест деца бяха отвлечени с цел незаконно осиновяване — четири от тях извън страната, а две — в Съединените щати. Предвид кратките срокове, с които разполагаха, Дафни съзнаваше, че е направила всичко по силите си, за да се подготви възможно най-добре. Оказа се обаче, че никой и нищо не би могъл да я подготви за срещата със Сидни Уайнстейн.

Дребничкият мъж имаше нещо хищническо в излъчването си. Съвсем обикновен на вид мъж, който заради плешивата си глава изглеждаше по-стар от възрастта си, Уайнстейн седеше прегърбен на ръба на стола, преплел нервно пръстите на ръцете си. Очите му бяха широко отворени и сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си, вената на челото му, изпъкнала и пулсираща, приличаше на дълъг и болезнен мехур. Беше спортно облечен. Ризата му, закопчана от горе до долу, бе подгизнала от пот под мишниците, устата му бе пълна с горчилка.

Съпругата му също се бе сгънала на две, а позата й силно напомняше положението на зародиш. По лицето й, пребледняло като платно, личаха следи от сълзи, а тук-там се виждаха розови обриви, които приличаха на ухапвания от пчела. Долната й устна висеше отворена и жената се взираше в Дафни с безжизнени, немигащи очи.

— Той ли е? — с мъка попита Уайнстейн, прокашляйки се няколко пъти, за да може да проговори.

Дафни нямаше нищо против да му позволи да изрази недоволството си от неуспеха на полицията и ФБР да разрешат този случай, но неговата враждебност й се стори прекалено силна и дълбоко вкоренена.

— Това, което знаем в този момент, господин Уайнстейн, е, че синът ви е изчезнал, а майка ви — Дафни замълча за миг, за да е сигурна, че няма да допусне грешка — е била нападната, най-вероятно по време на самото отвличане. — Тя отново замълча. Очакваше някаква реакция: гняв, негодувание, нетърпение. Жената продължаваше да е в шок; мъжът вътрешно кипеше от ярост. — Когато ме попитахте дали е той, предполагам, че имахте предвид Гайдаря от Хамелин.

Жената рязко вдигна глава. Приличаше на животно, изтръгнато внезапно от дълбок сън.

— Тук сте дяволски права.

— На този въпрос ще можем да отговорим след по-задълбочено разследване.

— Глупости! — презрително изрече съпругът.

— Сид! — Съпругата му побърза да го скастри.

— Никога не постъпваме по този начин, сър — поясни Дафни. — Не можем да припишем никое криминално деяние на даден индивид, без да имаме достатъчно доказателства за това. Всяко престъпление се разследва само за себе си — включително и отвличането на сина ви. Да поставим това отвличане в една група с останалите, за момента би било прибързано и нечестно по отношение на Хейс. — Дафни се обърна към съпругата. — Искам и двамата да отговорите на някои въпроси. Колкото по-бързо получим отговорите, които ни интересуват, толкова по-големи ще са шансовете ни да открием Хейс.

— Вие чудесно знаете кой е извършил това! — възрази бащата и рязко скочи от стола. — Вие допуснахте този човек да влезе в къщата ми! Що за полицаи сте вие?

— Времето — търпеливо изтъкна Дафни — в момента все още работи в наша полза. Всяка пропиляна минута обаче рязко намалява изгледите ни за успех. — Обърна се към бащата и продължи: — Вие предпочитате да правите предположения, господин Уайнстейн. Не мога да ви виня. Отвличането наистина би могло да е дело на Гайдаря от Хамелин…

— Разбира се, че е, и вие го знаете! Аз информирах вашите хора! — изведнъж заяви той.

— Моля?

— Преди десет дни информирах вашите хора, че някой наблюдава къщата ни, но те не ми обърнаха никакво внимание. Побързаха да ме разкарат. Пренебрегнаха ме! А сега синът ни го няма и вие сте виновни за това, по дяволите! Нищо такова не трябваше да се случва!

— Почакайте малко — вдигна ръка Дафни. От спокойствието й не бе останала и следа. — Какво сте ни казали преди десет дни? Какво точно?

— Идете да попитате операторите на телефон 911, за бога! Те са хората, които ме преебаха.

— Значи вие всъщност сте видял този човек?

— Не, не съм казвал такова нещо.

— Какво тогава?

— Усетих го.

— О!

— Нали сте чували как хората понякога изпитват чувството, че някой ги наблюдава. Не ми казвайте, че не разбирате за какво ви говоря — възкликна недоволно Уайнстейн. — Това чувство не подлежи на описание. — Започна да мести поглед от Дафни към съпругата си и обратно. Опитваше се да долови разбиране и подкрепа в погледите им, но не сполучи.

— Изобщо не си споменавал за това — оплака се жена му.

— Разбира се, че ти казах.

— Казал си ми, че някакъв похитител на деца наблюдава къщата ни? Нищо подобно! — Изведнъж на лицето й се изписа мигновено прозрение. — Това ли те тормозеше дни наред? — Обърна се към Дафни и поясни: — От две седмици се държи като откачен. — Погледна съпруга си. — Бях започнала да си мисля, че имаш любовница, макар винаги да съм вярвала, че това е малко вероятно. — Триш отново се наведе и свря брадичка между коленете си.

Дафни заговори бавно и отчетливо:

— Господин Уайнстейн, обяснете ми как разбрахте, че някой ви наблюдава?

— Първо… една нощ долових някакви странни шумове. Чух ги, макар че тя очевидно не е… И тогава ви се обадих на вас. Шумът се чуваше точно около къщата ни. На 911 ми отговори някаква жена. „Навън има някой“, казвам й аз. „Изпратете полиция.“ Но изпратихте ли? Онази ми поиска пълно описание на човека. Можете ли да си представите? Някой се опитва да ни нападне, а човекът, от когото се очаква да ни помогне, иска от мен пълно описание. „Изчакайте така“, казах й аз. „Ще отида да взема касетофона си и да запиша шумовете. Но на мен ми прилича на кражба с взлом.“ — Отново погледна Дафни и жена си. Търсеше съчувствие. Не го получи. — Дежурната на 911 ми каза, че ще изпратят патрулна кола, за да огледат района, но аз изобщо не видях полицаи наоколо.

— И бяхте ли нападнати? — попита Дафни. — Може патрулната кола все пак да е обиколила квартала.

— Това са пълни глупости и ние и двамата го знаем.

— Кога отново…

— Следващия път бях в колата си. Карах из квартала. Прибирах се от работа. Бях на две-три преки северно от нашата къща. Минах край един тип, който тъкмо се качваше в пикапа си. Нали ги знаете онези… как точно ги наричаха… Дето пръскат срещу буболечки…

— Хигиенист от службата за борба с домашните вредители — предположи Дафни, почувствала силна слабост в стомаха си. Чутото от нея напълно съответстваше на информацията, получена от Дийч.

— Хигиенист! — съгласи се Уайнстейн. — И съм готов да се закълна, че той ме наблюдаваше, макар да се преструваше, че гледа в друга посока. Може думите ми да ви звучат налудничаво, но…

— Не е така — увери го Дафни. Тя ценеше свидетелските показания и им вярваше, за разлика от повечето си колеги. Понякога цялостният смисъл се губеше, но малките подробности винаги бяха от полза.

— И тогава ви се обадих отново. Вашите хора се отнесоха по същия начин. Дали онзи тип се е намирал в моята собственост? Дали е отправял вербални заплахи? Осъществен ли е бил физически контакт? — Той отвратено поклати глава. — А сега това…

— Колата? — попита Дафни, опитвайки се да прикрие вълнението си. — Споменахте, че бил с пикап. Спомняте ли си цвета?

— А, значи сега изведнъж проявихте интерес? Това ли се опитвате да ми кажете? Що за хора сте вие?

— Цвета на пикапа? — продължи да го притиска Дафни.

— Бял.

— Кажете ми нещо повече за шофьора — предложи тя.

— Какво има за казване? Цялото му лице бе скрито. Големи очила. Някаква джаджа на устата.

— Респиратор? — предположи тя.

— Да. И какво получих от ченгетата? Въпроси. И ето сега и вие продължавате само да питате. И с какво ще помогне това на Хейс? Вече е твърде късно. И аз ще ви съдя, да знаете! Ще ви осъдя, по дяволите!

Вратата се отвори и в стаята влезе лекарка с бяла престилка и мрачно изражение на лицето си. Погледна двамата съпрузи с тъжните си очи и бавно поклати глава.

— Съжалявам, че трябва да ви кажа това… — започна тя.