Гайдаря от Хамелин

41.

Кабинетите в разузнавателния отдел бяха тихи и мястото бе подходящо за работа. Болд бе започнал да цени високо тишината на етажа. Телефоните звъняха тихо, отговаряха им приглушени гласове, които не отекваха по целия коридор. Тайни. Двупосочна улица за размяна на постоянно променяща се информация. Компютрите тихо бръмчаха. А навън слънцето изгря за пръв път от няколко дни насам и обагри със сребристите си отблясъци прозорците на съседните сгради.

Фактът, че вече бе споделил ужасната си тайна с други хора, подсилваше огромното изтощение на Болд, но едновременно с това изпълваше душата му с неописуемо облекчение. Сега, когато бе свалил от плещите си товара, породен от необходимостта да държи в тайна похищението на Сара, той изведнъж установи, че вече му е по-лесно да се съсредоточи и да насочи енергията си в правилната посока.

Зае се да прегледа отново фактурите на „Съвършен образ“, включително и поръчките, заявени по електронната поща, които бе получил от Стоунбек по-рано същата сутрин.

Опита се да се свърже с различните кабелни оператори, които обслужваха Северозападен Вашингтон, с надеждата, че ще успее да открие кой от тях бе излъчил предупреждението за очаквана промяна на времето в дванайсет часа и две минути след обяд на двадесет и пети март — момента, в който бе направен записът, съдържащ условията по отвличането на Сара. Беше по средата на един от тези разговори, когато в стаята му влезе униформена полицайка.

— Имате посещение, лейтенант. Жена.

— Никакви посетители — отвърна той, решил, че вероятно става дума за някой от информаторите му. — Насочи я към някой друг.

— Не е от града. И настоява, че въпросът е спешен. Не е информатор, лейтенант. Облечена е много изискано. Какво да й кажа? — попита ченгето.

— Не е от града?

— Не каза откъде е.

— Вероятно е адвокат. Но трябваше поне да я попиташ за името й. Нямам време за губене.

Униформената жена стоеше изпъната като струна до вратата.

— Тя не пожела да ми каже името си. Но заяви, че вчера е разговаряла с вас.

— Вчера? — Не можеше да си спомни какво бе правил преди двадесет и четири часа. Погледна към списъка с телефонните обаждания, който стоеше до телефона. Неделя. Нищо. Всичко това му се струваше безсмислено. Вероятно някой се опитваше да се срещне с него без предварителна уговорка. Защото той бе прекарал по-голямата част от предишния ден на път за и от Портланд.

Надигна се от стола. Полицайката се отдръпна от пътя му. Болд надникна през вратата.

Беше на около тридесет и пет години, елегантно облечена, с много късо подстригана коса и очила с метални рамки, които допълваха интелигентното й излъчване. Лицето й му се стори познато, но Болд не можеше да го свърже с никакво име. Погледна я изпитателно, опитвайки се да си спомни името й.

Тя почувства затруднението му и го погледна право в очите.

— Кони — извика той. — Кони Баулър.

Наистина бе разговарял с нея предишния ден. Беше му помогнала да открие пияния й съпруг. Болд имаше чувството, че оттогава насам е минала цяла седмица.

Болд я покани да седне и затвори плътно вратата на кабинета си.

Тя се настани на стола като стискаше здраво дамската си чанта. Сара имаше едно любимо одеялце, което притискаше към себе си по същия начин. Под чантата се подаваше голям, издут пощенски плик. Болд установи, че не може да откъсне поглед от него. Кони Баулър заговори припряно.

— Ако Том ме попита нещо, ще му кажа, че съм дошла тук на пазар. Но той едва ли ще попита, така че всичко е наред. — Тя продължи да бърбори, без да си поеме дъх. — Лъжата ми едва ли е много убедителна, защото и в Портланд имаме също толкова добри магазини, но пък тук имаме някои много добри приятели. — Тя като че ли разсъждаваше на глас. — Ти и Елизабет сте измежду тях, но не бих се осмелила да му кажа, че съм дошла при вас, защото той сигурно ще се усъмни.

— От колко време Том пие по толкова много? — попита Болд, преминавайки директно към въпроса.

— Как е Елизабет? — попита Кони, избягвайки отговора. — Много се разстроих, когато научих…

— Струва ми се, че в момента е по-добре. — Болд не желаеше тази жена да го обсипва със съчувствие. С времето бе започнал да мрази съжалението на околните. — Исках да работя заедно с Том по случая с отвличанията…

— Гайдаря от Хамелин.

— Да — отвърна той.

Тя се заигра с дръжката на чантата си, като внимателно отбягваше погледа му. После извади жълтия плик и Болд се приближи, за да го вземе. Не го отвори, макар да изгаряше от нетърпение да го стори. Остави го върху бюрото си.

— По тази причина съм тук. Заради това дойдох. Том… — Тя рязко замълча и погледна към вратата на кабинета, сякаш за да се увери, че е затворена, а разговорът им е абсолютно поверителен. — Ние с теб не се познаваме много добре, нали?

Болд познаваше Баулър благодарение на постоянния обмен на информация между отделите. Освен това Баулър бе председателствал една от конференциите на органите на реда от Северозападните щати, на която Болд бе изнесъл доклад.

— Всъщност познаваме се достатъчно. — Болд се опита да й вдъхне увереност.

— Том ръководеше разследването на Гайдаря от Хамелин. Знаеше ли това?

— Да. Поради тази причина го потърсих вчера. — Погледна я и додаде: — И за да го попитам за Пени.

Тя се изчерви — неволна реакция, която беше достатъчно показателна. Болд почувства прилив на вълнение. Кони Баулър отново хвърли един бърз поглед към вратата, привлечена вероятно от униформеното ченге, което вървеше по коридора.

Веднага щом полицаят се отдалечи достатъчно, тя прошепна:

— Пени ни бе отнета по средата на втората седмица от началото на разследването.

За Болд това означаваше, че Гайдаря от Хамелин редовно бе изнудвал местните полицейски офицери и по всяка вероятност доказателствата, пристигащи от различните градове, бяха подправени, което пък на свой ред означаваше, че Флеминг и хората от ФБР през цялото време бяха работили с недостатъчна и на моменти изкривена информация. Шийла Хил бе заподозряла нещо подобно. А сега Кони Баулър потвърждаваше догадките й.

— Том отказва да говори за това, но аз зная, че той е укрил някои от доказателствата. Заяви, че някой откраднал папката с материалите от разследването и по този начин отказа да ги предаде на ФБР. Но това не е правилно. И аз не мога да позволя да се случи отново. Искам да кажа… то вече се е случило, нали? Сара. Той ми каза. А и другите отвлечени дечица от Сиатъл. Толкова съжалявам. Зная, че ако Том… но ти трябва да разбереш… получихме си я обратно жива и здрава. Пени… Можехме да мислим единствено за нея. — Очите на жената се напълниха със сълзи, устните й се разтрепериха, лицето й се сгърчи като спаднал балон. Раменете й хлътнаха навътре и тя сякаш изведнъж се смали наполовина. Сълзите покапаха по блузата й. — А Том? Убеден е, че ако някога се разбере, че съзнателно е компрометирал разследването — поради каквито и да било причини — ще му отнемат значката и привилегиите и ще го изритат на улицата. А в момента нещата са такива, че просто не сме готови да започнем всичко отначало. Нали разбираш? Децата и всичко останало…

Докато я чакаше да продължи, Болд изведнъж си даде сметка, че вече е нарушил условията, поставени от похитителя, и душата му се изпълни с вледеняващ страх. Помисли си, че бе сгрешил, приемайки намесата на останалите. Но в същия този момент осъзна, че Баулър просто не можеше да продължи да живее с мисълта за стореното от него.

Болд не сваляше поглед от мокрото от сълзи лице на Кони Баулър, но с периферното си зрение забеляза някакво движение пред вратата на кабинета му. Вдигна ръка, за да попречи на Дафни да влезе в стаята. Кони погледна нататък, но Дафни вече им бе обърнала гръб и се отдалечаваше по коридора.

Кони отново заговори тихичко.

— Пени е добре. По нея нямаше и драскотина. Никакви признаци за… нали разбираш… нищо. Не й беше сторил нищо лошо.

— Той?

Въпросът му я озадачи.

— Похитителят. Никоя жена не би могла да причини нещо такова на беззащитно дете.

Опитвайки се да изиграе картите си по възможно най-добрия начин, Болд дори не се и опита да възрази.

— Том осъществи ли някакъв контакт с него?

Тя отрицателно поклати глава.

— Не. Щеше да ми каже. — Отново се разплака. — Повече от три седмици не знаехме нищо за детето си.

Сара бе отвлечена преди шест дни; Болд просто не можеше да си представи какво означава да я няма три седмици.

— Намерихме я в градския център „Клакамъс“. Това е търговски център. В джобчето й имаше картичка, на която бяха написани името, адресът и телефонният й номер. Зарязал я беше там като загубена колетна пратка. — От очите й потекоха още сълзи и тя промърмори успокоително: — Нищо й нямаше. Беше добре. Само малко поуплашена. Нищо повече.

— Онази картичка… На ръка ли беше написана, или на машина?

— На компютър според Том. — Тя се усмихна насила. — Странно, че и двамата намирате тази подробност за важна, нали? Спомням си, че той спомена за този компютър. А на мен ми се стори толкова странно, че това има някакво значение за него.

Гласът на Болд предрезгавя.

— Трябва да поговоря с Том за този случай.

— Казах му, че трябва да разговаря с теб, че не може да позволи тази лудост да продължи, но той заяви, че Пени е най-важната за нас, че той се бил продал на дявола, за да я спаси, и сега нямал никакво намерение да провали всичко.

Болд не беше сигурен, че притежава куража да стори онова, което бе направила Кони Баулър — да си върне Сара у дома, а след това отново да подложи живота й на риск.

— Онова, което преживяхме… ами, ти знаеш, нали? — Следващите й думи прозвучаха като изявление. — Ти най-добре от всички останали можеш да ни разбереш. Ето защо се опитах да убедя Том. Ако изобщо бихме могли да се доверим на някого… — Тя отново се просълзи и този път заговори на Болд бащата… родителя. Гласът й беше силен и искрен. — Никой не би трябвало да преживява онова, през което преминахме ние. Това трябва да спре. — Приковала поглед върху лицето му, тя сякаш мълчаливо го умоляваше да я разбере. После се изправи, избърса сълзите си и посочи дебелия плик.

— Най-отгоре съм написала един адрес. Изпрати ми го обратно като свършиш. Той все още се рови из материалите от време на време.

Болд й предложи да го изчака да преснеме материалите. Идеята й допадна. Болд я остави в кабинета си и се зае да копира документите — действие, което му напомни как само преди няколко дни бе преснимал дневника на специалния отряд, който бе отмъкнал от бюрото на Ла Моя.

Ако той не предприемеше никакви действия, ако позволеше на Гайдаря от Хамелин да продължи с похищенията, Сара по всяка вероятност щеше да им бъде върната жива и здрава. Тази възможност го измъчваше, но страхът му мигновено бе изместен от образа на Баулър, прегърнал пълната чаша с уиски. Пени беше спасена, но баща й бе загубен навеки. И семейството бе разбито.