Гайдаря от Хамелин

25.

Болд стигна до болничната стая на жена си, но се спря пред вратата. През последните няколко седмици от лечението й, съпътствано от толкова много усложнения, неговата основна отговорност бяха децата им. Лиз неведнъж му бе предлагала най-различни възможности за облекчаване на бремето, което тези отговорности струпваха на раменете му — като се започне от възможността Марина да се нанесе в къщата при тях и се стигне до предложението й децата да отидат да погостуват на някои роднини по време на престоя й в болницата. Но Болд бе възприел тези изпитания като своеобразен тест, наложен му както от нея, така и от него самия. Щеше ли да успее сам да се грижи за децата си? Щеше ли да съумее да запази семейството си само с няколко часа помощ от страна на Марина — часове, които можеше да си позволи да плаща благодарение на заплатата си на лейтенант. Най-важният и неизречен въпрос произтичаше от лошите прогнози, които лекарите даваха за заболяването на Лиз. Той трябваше да знае дали ще може да се справи, ако я загуби и затова неотменно отклоняваше предложенията й, уверяваше я, че държи всичко под контрол.

Но ето че сега стоеше пред вратата на болничната й стая, а очите му за кой ли път бяха пълни със сълзи. Защото нищо вече не беше под контрол. Един-едничък миг и животът му се бе превърнал в неуправляем влак! Сестрите, които минаваха край него, решиха, че е нечий скърбящ съпруг. Тук, в отделение С, леглата се освобождаваха бързо и завинаги, а плачещи мъже като Болд бяха често срещана гледка.

Беше репетирал през целия път до болницата, но въпреки това не можеше да си представи дори какво би могъл да й каже. Как да й обясни, че са изгубили детето си? И какво влияние щеше да окаже това съобщение върху заболяването й? Как ще продължи да живее с чувството на вина, че е влошил състоянието й и я е запратил обратно в адските кошмари на болестта?

Изтормозен от гузната си съвест, Болд си позволи заблудата да се надява, че може би ще успее да си върне Сара за ден или два. Беше сложил под наблюдение всяка една от ключовите фигури в специалния отряд. Накарал бе Кей Калиджа да работи върху докладите за финансовото състояние на жертвите. Разполагаше с твърдението на Мили Уигинс от дневната детска градина, според която от телефон 911 я свързали с Болд — невъзможна от техническа гледна точка връзка, която изискваше по-нататъшно и задълбочено разследване. Ченгето в него се опитваше да убеди бащата и съпруга, че разполага с достатъчно улики и следи. И все някога щеше да направи някакъв пробив. А когато това стане, Сара щеше отново да се прибере у дома, злощастният инцидент щеше да си остане в миналото… един напълно приемлив сценарий.

— Лу? — Гласът й долетя от другата страна на вратата. — Скъпи?

Нима бе успяла да почувства сълзите на съпруга си? Или пък странните и необясними прозрения, които я владееха напоследък, й бяха позволили да долови присъствието му?

Той отстъпи назад и се отдръпна към средата на коридора. Беше уплашен.

— Скъпи? — отново го повика тя.

Той се обърна и тръгна забързано надолу по коридора, като едва се удържаше да не побегне. Може току-що да е получил съобщение по пейджъра си; може да са го повикали обратно в управлението. Подобни неща се случваха непрекъснато. Какво толкова? В главата му се въртяха поне десетина извинения, които бе научил наизуст през десетилетията, в които ги бе използвал. Но в момента бяха напълно безполезни, защото той знаеше истината.

— Лъжи! — Собственият му глас отекна в главата му. Стори му се напълно непознат. Глас, с който трябваше да се научи да живее за в бъдеще.

Започнал веднъж с измамите, не можеше да спре и да се върне назад. Заразата се разпространяваше с невиждани темпове. Вече не Лиз бе тази, която страдаше от неизлечимо заболяване, а той…