Гайдаря от Хамелин

57.

Градската библиотека на Ню Орлиънс бе оборудвана с централна климатична инсталация, което я превръщаше в убежище за бездомниците от града. Някои от тях успешно се преструваха, че четат, а останалите изобщо не правеха опит да измамят когото и да било и седяха край масите, борейки се с изтощението от безсънната нощ, прекарана по улиците на града. От техническа гледна точка служителите в библиотеката не можеха да ги принудят да напуснат — освен ако не заспят по столовете. Клепачите им изморено потрепваха. От време на време някой разлистваше вестника пред себе си.

Бездомниците обикновено се трупаха в отдела с периодичните издания — може би защото там имаше най-много маси и столове. А може би заради спортните издания.

Болд и Дафни се разделиха. И двамата смятаха, че новините, които ги интересуват, са твърде скорошни и едва ли са били прехвърлени на микрофилм.

Болд отхвърли предложението на Дафни да се обърнат към детектив Брул от полицейското управление на Ню Орлиънс и да поискат от него информация за Шевалие. Болд се опасяваше, че по този начин могат да събудят любопитството на ченгето, което пък на свой ред би могло да разпространи подозренията си из града и да изложи на риск цялата им операция.

Ла Моя, който трябваше да проучи въпроса с обвинението и присъдата на семейството, за което бе научил от Джими, също искаше да се консултира с Брул.

— Ченгетата са по-добре информирани от вестниците — многократно повтори той и в крайна сметка си навлече гнева на Болд.

Възложено му бе да наблюдава адвоката, Шевалие, и в момента Ла Моя се намираше в другия край на града. Той предложи не само да бави адвоката, но и да инсталира в телефона на Шевалие устройство за идентифициране на номерата, от които му звънят вкъщи, за да може по този начин да проследят всички входящи разговори на адвоката. Законността на подобен ход изобщо не се коментираше.

Освен това съзнаваха, че без намесата на Брул нямат никакъв шанс да контролират изходящите разговори на Шевалие. За подобна намеса трябваше добре обосновано съдийско решение. Ла Моя трябваше да намери начин да изиска такова разрешение. Освен това трябваше непрекъснато да се оглежда за Хейл.

Болд отхвърли предложенията и на двамата си помощници и предпочете да разчита на събраните чрез наблюдение сведения. Колкото повече неоспорими факти успееха да съберат и да представят на Брул, толкова по-добре.

Болд се зае да проучи вестникарските индекси, търсейки името Винсънт Шевалие. Дафни се зае със съдия Адамс от община Танипаха. За техен късмет вестник „Таймс-Пикейн“ поддържаше добра криминална хроника.

Индексирането на „Таймс-Пикейн“ бе извършено на месечна основа и се правеше всеки месец на петнадесето число. Последният индекс се отнасяше за статии, публикувани през февруари.

Болд прегледа материалите от януари и февруари, но никъде не откри името Шевалие. Нито пък Винсънт. След това изчака реда си пред компютърния терминал в библиотеката, на който в най-натоварените часове бяха позволени само по три последователни справки. Болд не бе свикнал да чака на опашка. Освен за ксерокса в службата. Значката му обикновено автоматично го избутваше в самото начало на всяка опашка.

Болд ограничи търсенето до база данните на „Таймс-Пикейн“ и изписа името: „В-И-Н-С-Ъ-Н-Т-Ш-Е-В-А-Л-И-Е“.

Компютърът се зае с издирването. Болд се улови, че не смее да диша. Само миг по-късно на екрана се появиха седем справки, които включваха датата на публикуване, част от заглавието, номера на страницата и колонката. Пет от седемте статии са били отпечатани във вестника преди почти пет години. Първите две са били публикувани на трета страница — факт, който подчертаваше относителната важност на материалите. Последните две статии са били отпечатани едва преди дванадесет месеца. Частичното заглавие на първия материал гласеше: „ПОЛИЦИЯТА СЛАГА КРАЙ НА ИЗМАМИТЕ С ТЕЛЕФОН 911…“. Последната статия бе със следното заглавие: „АПЕЛАТИВНИЯТ СЪД ИЗДАВА…“. Осъзнал, важността на първото заглавие, Болд даде знак на Дафни — и на половината присъстващи в залата — с енергично махане с ръка. Попита човека, който чакаше след него на опашката, как да разпечата информацията, до която се бе добрал. Няколко минути по-късно той и Дафни седнаха на две съседни места за проучване на филмирани материали, стиснали в ръце кутийките със съответните микрофилми.

— Измамата с телефон 911 — нетърпеливо повтори той и се зае непохватно да постави филма в допотопната машина. Първия път го сложи на обратно. Успя едва при втория си опит.

— Да, разбрах — спокойно отвърна Дафни, опитвайки се да го накара да се овладее. Тя се справи с нейния микрофилм още от първия път и започна да чете материала си преди Болд.

— Също като в детската градина на Мили Уигинс — промърмори Болд, като продължаваше да се тутка с машината.

— Да.

— Те са — убедено заяви Болд.

— Твърде е възможно, нали?

Той я изгледа недоумяващо и отново, за трети пореден път, не можа да пусне прожекционния апарат.

— По дяволите! — твърде силно изруга той. Пръстите му отказваха да го слушат.

— Чакай. — Тя се наведе към него, оправи апарата и го пусна.

Болд бързо превъртя филма, като търсеше статията отпреди пет години.

Дафни се върна към работата си.

— На трета страница е — заяви Болд още преди да е открил материала. — Което ми дава основание да смятам, че навремето това трябва да е било особено важна новина.

— Шшт — скара му се Дафни. — И аз имам работа.

Само миг по-късно Болд се умълча и Дафни не можа да сдържи любопитството си. Плъзна стола си към този на Болд и погледна.

— Двеста и осемдесет хиляди — прочете тя. — Измами на възрастни хора.

Болд я чу, но не й обърна внимание. Четеше текста пред себе си бавно и съсредоточено. Искаше да запомни и най-незначителната подробност.

Следващите три материала опровергаваха напълно думите на Шевалие. Делото не само стигнало до съдебната зала, но според мнението на Болд било постигнато споразумение с обвиняемите, които се признали за виновни в опит за измама, и така процесът бил значително съкратен, а присъдата намалена до седем години затвор за всеки един от тях, възстановяване на средствата, измъкнати чрез измама от жертвите, и глоби от по десет хиляди долара за всеки. Казано иначе, това означаваше предсрочно освобождаване след две до три години, възстановяване на тридесет цента от всеки отмъкнат долар и две глоби от по две хиляди и петстотин долара. Това беше първата присъда на семейство Кроули след единадесет години и двадесет и седем ареста в пет различни щата на страната. В статиите не се споменаваше нищо, което да свързва семейството с каквито и да било обвинения в отвличане и малтретиране на деца срещу откуп.

Десет минути по-късно Дафни намери връзката, която им бе нужна.

— По средата на миналата година семейство Кроули е завело дело срещу щата Луизиана заради факта, че не им е било позволено да извършат осиновяването, запланувано от тях.

Болд я погледна с изненада. Познаваше добре федералните закони.

— На съдени престъпници не се позволява осиновяване на деца — рече той.

Дафни продължи:

— Семейство Кроули е взело малко момиченце, родено в Арканзас. Може би са щели да успеят да фалшифицират документите по осиновяването, но биологичната майка била малолетно четиринадесетгодишно момиче и родителите й оспорили осиновяването. Винсънт Шевалие подготвил осиновяването и представлявал семейството по време на иска им срещу щата и последвалото обжалване.

— Изгубил и двата пъти — предположи Болд.

— Да.

— Достатъчно убедителен мотив за последвалите събития — отбеляза Болд.

— Семейна двойка, на която е отказано правото да бъдат родители? — отбеляза Дафни. — Много по-сериозен мотив от гнева на една пренебрегната жена.

— Трябва да се срещнеш с Брул и да установиш дали Роджър Кроули има татуировка на орел на лявата си ръка. След това трябва да го убедиш, че Кроули е престъпник, който в момента е на свобода. Необходимо ни е разрешение да подслушваме разговорите от офиса на Шевалие, от клетъчния му телефон и от уличните автомати в квартала. Каквото и да правиш, в никакъв случай не споменавай разследването на Гайдаря от Хамелин.

Дафни веднага влезе в забързания ритъм на Болд и попита:

— Да се опитам ли да подразбера още нещо при разговора с него?

— Опитай.

— Ще го направя.

— Какво се е случило с тях, след като им е било отказано осиновяването? — попита той.

— Решили са да си осигурят дете по друг начин. Но не за себе си. За други хора.

— Забравѝ за това — възрази Болд.

— Детските свирки. Те са искали да направим връзка между отделните отвличания. Това е тяхното послание. Синдромът на Робин Худ. Възприемат себе си като спасители. В техните умове действията им са абсолютно оправдани. Защото знаят какво означава човек да бъде лишен от радостта да бъде родител.

— Престани! — дрезгаво я възпря Болд. — Не желая да слушам това.

— Но трябва — възрази Дафни. — Това са хората, които отвлякоха дъщеря ти.