Гайдаря от Хамелин

63.

На следващия ден, в единадесет часа и двадесет и две минути, Болд и Дафни се регистрираха в „Сониът хаус“ под името Бремър. Хотелът се намираше в самото сърце на Френския квартал на една тиха странична уличка, отдалечена от рекламните тениски и тежката миризма на застояла бира, от филмовите екипи и туристите, натъпкали търбусите си с омари и лютив сос. До вътрешния двор и рецепцията на хотела се стигаше само през една врата, боядисана в зелено. Когато минаха през нея, Болд и Дафни се озоваха в един друг, по-стар свят, светът на Ню Орлиънс, с който Болд се сблъскваше за пръв път, но който — сега вече си даваше сметка за това — се спотайваше под повърхностния фалш и сувенирите.

Застланият с калдъръм вътрешен двор, сгушен сред пищната зеленина и ярките цветове на екзотичните храсти, придаваше на „Сониът хаус“ чара и излъчването на отминалия век.

На рецепцията ги посрещна мъж, облечен в тъмен костюм. Погледна Болд право в очите и леко се поклони на Дафни.

— Имаме чудесна стая за вас, господин и госпожа Бремър. Чарлс ще ви покаже пътя. Виждам, че не сте отбелязали колко ще останете. Най-късно след един ден трябва да ни уведомите дали ще останете за уикенда.

— Няма проблем. — Болд се забави твърде дълго, преди да се подпише. Отчасти, защото трябваше да си напомни, че сега е с името Бремър — плащаше с кредитната карта на Бремър — и отчасти, защото една вечер в този хотел струваше колкото седмичния наем за колата, която използваше.

Преведоха ги през вътрешния двор, по криволичещото дървено стълбище, съществуващо от цял век, покрай високия два метра маслен портрет на някакъв южняшки генерал и покрай по-малка картина на клоун с цялата му шарения и пъстрота. Болд нямаше никаква възможност да разбере докъде се простира влиянието на Шевалие и какви нелегални канали съществуват в този град, но не бе нужно да използва опита си на офицер от разузнаването, за да проумее, че в този град влиянието и приятелските услуги са на особена почит. Поради тази причина двамата с Дафни не бяха променили нито първоначалната резервация на семейство Бремър, нито плановете им за престоя им в Ню Орлиънс.

Чарлс отключи изключително тясната, висока почти три метра дървена врата и даде знак на Дафни да влезе първа. Тя ахна от изненада и Болд я последва по дългия, облицован с ламперия коридор. Стените му бяха отрупани с маслени рисунки, на тавана искреше кристален полилей. В края на коридора имаше огромна баня — цялата в мрамор и месинг. Вляво се издигаше друга висока врата, която водеше към всекидневна с мека мебел с дамаска от копринено кадифе, два френски стола и три триметрови прозореца. През тях се излизаше на балкон, пълен с цветя и обрасъл с увивни растения, които се спускаха по стените му като зелен водопад. Под него се виждаха тясната уличка и разположеният в края й женски манастир.

Чарлс им обясни с мекия си и мелодичен глас, че през миналия век данъците върху недвижимата собственост са се определяли според броя на входните врати и поради тази причина те скоро са били заменени от огромни двойни прозорци. Той отвори единия от тях и в стаята нахлуха шумовете на квартала. По уличката издрънча двуколка, теглена от коне, а конярят търпеливо запозна клиентите си с мястото на „Сониът хаус“ в историята на града. На балкона бе сервирана закуска — бисквити, сок и плодове.

В спалнята имаше широко легло, застлано с червена атлазена покривка. От двете му страни стояха старинни нощни шкафчета, украсени с изящни лампи с абажури от оловен кристал. Телефонът беше единственото напомняне, че все пак живеят в края на двадесети век. Болд даде бакшиш на Чарли и се заслуша в стъпките му, които бавно се отдалечаваха по необичайно дългия коридор. След това вратата на стая двадесет и две се затвори.

Всеки един служител в този хотел можеше да е човек на Шевалие — пикола, камериерки, което означаваше, че всяко действие на Болд и Дафни може би се наблюдава внимателно. Трябваше да поддържат впечатлението, че са женени. Семейство Бремър имаха резервация за вечеря, уредена предварително от Шевалие, на която Болд и Дафни смятаха да присъстват. По никакъв начин не биха могли да преценят до каква степен Шевалие проучва и наблюдава бъдещите купувачи. Можеха да са сигурни, че той проучва финансовото им състояние. А може би поставяше бъдещите родители под постоянно наблюдение за ден или два, непосредствено преди осиновяването — това би обяснило факта, че именно той правеше резервациите както за семейство Хъдзън, така и за семейство Бремър. Тази вероятност изискваше Дафни и Болд да играят ролята — поне на пръв поглед — на брачни партньори, развълнувани от предстоящото осиновяване.

— Няма да е лошо да поупражним подписите си — делово предложи Дафни.

Тя се обади на румсървис и поръча минт джулеп15 за себе си и бира за Болд. След като сервитьорът донесе поръчките и си тръгна, те излязоха на балкона. Настаниха се в зелените плетени столове, застлани с меки крепонени възглавнички, и се заслушаха в тропота на конските копита по калдъръмената уличка. Потрудиха се върху фалшивите си подписи. По стените на балкона падаха преплетените сенки на артистичните елементи на парапета от ковано желязо… бяха черни, бели, сиви и приличаха на силуети на китайски кукли. След като изпълни цяла страница с подписа си, Болд вдигна поглед към Дафни. Лицето му бе пламнало от горещината.

— Знаеш ли коя е най-голямата ирония?

— Иронията не е наш патент — отвърна тя, очевидно под въздействието на бърбъна.

Болд се усмихна, допи бирата си и заяви:

— Иронията е в това, че нещата се обърнаха. И кои са сега измамниците, които се опитват да откраднат едно бебе?