Гайдаря от Хамелин

26.

Дафни вървеше към залата за редовната оперативка в четири часа, измъчвана от тревожни предчувствия, свързани с поставената й задача. Хил я бе помолила за моментална и бърза психологическа преценка на всеки един член от специалния отряд. Всички те до един щяха да присъстват на оперативката. Хил не бе направила опит да обясни по някакъв начин необичайната си молба, в резултат на което Дафни се бе почувствала напрегната и притеснена.

Хил предварително бе планирала собствената си поява на оперативката — няколко минути след започването й. Искаше Дафни да съсредоточи цялото си внимание именно върху този момент. „Интересуват ме реакциите и евентуални промени в отношението“, бе пояснила тя. Шийла Хил си оставаше костелив орех, с който Дафни все не успяваше да се пребори.

По стените на заседателната зала бяха закачени още снимки. Смърт и похищение. Навсякъде около тях невинни детски личица.

На оперативката присъстваха Мълрайт, Ла Моя, Хейл, Флеминг, Калиджа и самата Дафни. Завеждащият криминалистичната лаборатория бе представил своя доклад и също присъстваше в залата. Болд се намираше два етажа над тях.

Мълрайт откри дебатите с оплакването си пред Флеминг, че от лабораторията на ФБР все още не са им изпратили доклада си за анализа на парчетата автомобилно стъкло, намерени на няколко от местопрестъпленията. Специалистите от лабораторията на ФБР бяха помолени да помогнат при идентифициране на производствения номер, който се виждаше върху едно от тези парчета. До този момент криминалистите от полицейското управление на Сиатъл не бяха получили никакъв отговор. Флеминг обясни това забавяне с политическия и медийния натиск, който напоследък се отразяваше неблагоприятно върху ефективната работа на лабораторията на ФБР.

Дафни внимателно следеше гласовете, движението на очите, езика на тялото и жестовете на всеки един от участниците. Далеч по-трудно й бе да прецени умствената нагласа и душевното им състояние.

Членовете на групата работеха заедно добре, докато обсъждаха различните детайли и подробности. Те нетърпеливо очакваха анализа на цветния прашец и лабораторните заключения относно парчетата автомобилно стъкло. Освен това хранеха големи надежди по отношение на наблюдението върху необитаемите къщи. Що се отнася до бъдещата насока на разследването, тук мнението се разделяше на две. Полицаите от Сиатъл разчитаха много, че ще открият евентуална връзка между убийството на Андерсън и отвличанията; Флеминг обаче изобщо не се интересуваше от Андерсън и настояваше, че предложението на Кей Калиджа да се заемат с проучване на абонатите за детските каталози и списания предлагаше най-съществена възможност за сериозен пробив.

Мълрайт предложи да съсредоточат всичките си усилия върху наблюдението на семействата с невръстни деца, които живееха в периметъра, очертан от Болд, въз основа на заключенията му при огледа на една от празните къщи. Флеминг възрази срещу това предложение и изтъкна, че просто не разполагат с достатъчно хора. На свой ред предложи да предупредят родителите, живеещи в района, и припомни:

— Нито едно дете не е било отнето от родителите му — отвличанията неизменно се осъществяват, когато за децата се грижат наети гледачки или някакви роднини.

През двете седмици, последвали отвличането на Ронда Шотц, тази подробност се съобщаваше за пръв път, макар че за Дафни тя даваше ясна представа за психологическите особености на Гайдаря от Хамелин.

— Той не желае да се сблъска с конфронтацията, която неминуемо ще последва от страна на всеки родител — заключи тя. — Този човек не желае да се стига до насилие. — Всички глави се извърнаха към нея.

— Онова, което исках да подчертая, бе, че няма да има повече отвличания, ако родителите се постараят да не оставят децата си сами — поясни Флеминг.

Дафни продължи с разсъжденията си.

— Той като че ли наказва родителите заради безотговорността им да поверят децата си на грижите на странични хора. — В стаята се възцари мълчание. — Дава същите тези бебета на други родители, които отчаяно копнеят да си имат собствени деца; родители, които ще се грижат по-добре за тях. Родители, които не биха ги оставили с други хора за нищо на света.

— Това са врели-некипели — възрази Хейл.

Флеминг строго изгледа агента си, изказвайки по този начин явното си неодобрение.

— Въпросът е в това, че можем да предотвратим бъдещи отвличания, ако алармираме обществеността за съществуващата опасност.

Шийла Хил влезе през вратата, без да почука. Мигновено привлече вниманието на почти всеки мъж в стаята, които се устремиха към нея като нощни пеперуди към светлина. Облечена беше с делови сив костюм, бяла блуза и черни ниски обувки. На врата й проблясваше семпло сребърно синджирче. Червилото й бе в пастелен цвят, косата й — гладко опъната назад и прибрана с шнола. Във вида й нямаше нищо крещящо и натруфено. Офицерите от полицейското управление на Сиатъл се изправиха, за да я посрещнат. Агентите от ФБР ги последваха неохотно. В този момент настроението в залата се промени. Властта и авторитетът на институцията току-що влязоха през вратата. Дори и Флеминг като че ли схвана това.

Дафни се облегна назад и си отбеляза нещо в бележника.

Няколко минути преди четири часа през същия този следобед, сред грохота на разразилата се от изток дъждовна буря, Лу Болд престъпи един свой вътрешен праг, и подобно на бивш алкохолик, седнал пред бутилка с уиски, протегна ръка и отпи първата глътка. Той просто не можеше да си седи и да бездейства. Ако двамата подлеци, откраднали дъщеря му, вярваха, че той ще е способен да стои отстрани и да наблюдава пасивно, значи бяха сгрешили сериозно в преценките си. Ченгето у него взе надмощие. Единственият начин да види отново дъщеря си, бе да изпревари собствените си колеги, да се добере пръв до Гайдаря от Хамелин, да намери Сара и да направи всичко, което е нужно, за да си я върне обратно жива и здрава.

Планът беше съвсем простичък. Или ще победи, или ще бъде победен. Вече бе направил избора си.

От техническата служба трябваше да му изпращат по два пъти на ден касетите, на които бяха записани разговори, съдържащи ключовите думи, които лично той бе определил: отвличам, отвличане, похищение, бебета, невръстни деца, специален отряд, а така също и имената на всеки един играч, включително тези на жертвите и на Анди Андерсън. Касетите му се доставяха запечатани в специален плик за кореспонденция между различните отдели и единствено Болд можеше да се разписва при получаването им. Нищо ново под слънцето, само че този път Болд подслушваше собствените си колеги.

Повечето разговори прослушваше на бърз ход. Гласовете звучаха странно, но думите бяха разбираеми. Един двеминутен телефонен разговор се изслушваше за една минута. Живот на половин обороти.

Докато слушаше, Болд си мислеше, че се бе провалил като баща, съпруг и ченге. Сещаше се за десетки неща, които е трябвало да направи, но времето не можеше да се върне назад.

Спомняше си как рано сутрин, още докато слънцето си проправя пътека по притъмнялото небе, той хранеше Сара във всекидневната, припомняше си сладкия аромат на главичката й, невероятните звуци, които дъщеря му издаваше, докато лакомо пиеше млякото си. Мислеше си за здравите й крачета, за силните й пръстчета. Изпитваше непоносима болка, болка, неизпитвана преди, която безмилостно разкъсваше гърдите му. Мъката му се удвояваше от самотата и от невъзможността му да сподели с никого страшната си тайна. Не можеше да погледне хората в очите. Заключи вратата на кабинета си и изключи телефона. Заключи сам себе си.

Бащата в него — онзи, който се бе провалил — не искаше да го освободи от мрачната стая на собствената си вина и скръб. Един поглед върху семейната снимка, върху рисунката с цветни моливи, сътворена от Сара, върху бебешките й обувчици върху библиотеката… Все дълбоко лични реликви, които не можеше да понесе, но които не би могъл да скрие от погледа си…

Стигнал до този момент на пълно отчаяние, озовал се на дъното, той направи опит да се отблъсне нагоре и така достигна до най-трудното решение в живота си: не можеше да позволи на Гайдаря от Хамелин да диктува постъпките и действията му. Той щеше да измами собствените си колеги, ако се наложеше, но нямаше да допусне Сара да бъде използвана като позволение за отвличането на други невинни деца.

Като водещ разследването, Ла Моя държеше при себе си както материалите по смъртта на Андерсън, така и докладите по Гайдаря от Хамелин, с които разполагаха до момента.

Болд можеше да пусне официална молба за достъп до всичките тези доклади и материали — дори в един момент бе решил да го направи — но тогава в главата му изникна един още по-зловещ въпрос: дали Гайдаря от Хамелин бе в състояние по някакъв начин да наблюдава действията на Болд? Дали нямаше и друга къртица в отдела? Дали не бе компрометирано още някое ченге? Дали някой от колегите му не следи всеки негов ход?

Болд трябваше да провежда свое собствено разследване като едновременно с това се опитва да попречи на усилията на специалния отряд — така на пръв поглед щеше да изглежда, че се подчинява на изискванията на Гайдаря, а всъщност той щеше тайно да се опитва да установи местонахождението на Сара, за да си я върне обратно. Внезапният интерес от негова страна по отношение на материалите по разследването можеше да се окаже много подозрителен. И ненавременен.

Значи, щом не можеше да поиска докладите по официалния път, щеше да му се наложи да ги открадне.

Флеминг погледна към подчинения си Дънкин Хейл и Дафни изведнъж осъзна, че това е някакъв предварително уговорен сигнал между двамата.

Хейл се обърна към Мълрайт и заяви:

— Лейтенант, ако не възразявате, бихме искали да предложим на хората от полицейското управление на Сиатъл да проверят заложните къщи и да се опитат да открият фотоапарата на Андерсън.

Мълрайт отговори незабавно. Гласът му бе пропит от сарказъм.

— Ще ни бъде от полза, ако предварително знаем какъв точно фотоапарат търсим, специален агент Хейл.

Хил побърза да ги прекъсне.

— Да не би да се опитвате да ни кажете, че убийството на Андерсън няма нищо общо с отвличането?

— Възможно е — отвърна Хейл. После сподели съответната информация. — Фотоапаратът е „Кодак ДС-40“. Според кредитната карта на Андерсън той го е закупил през ноември миналата година.

Лицето на Хил изведнъж стана аленочервено.

— Ние наистина искаме този фотоапарат. Но за протокола държа да отбележа, че Андерсън е свързан с разследването на отвличанията посредством цветния прашец.

Флеминг спокойно поясни:

— В компютъра на Андерсън може би има някои запазени снимки. Вече го изпратихме във Вашингтон за анализ.

— Значи го изпратихте без дори да ни уведомите? — изсумтя Ла Моя. Онова, което пропусна да спомене, бе, че един от техниците на полицейското управление бе намерил няколко дискети в библиотеката на Андерсън, които се анализираха в момента. Ако се окажеше, че на тези дискети има дигитални снимки, те щяха да разполагат с тях далеч преди Флеминг.

— Сега ви казвам — заяви спокойно Флеминг. — Нали това е целта на оперативките в четири часа — да споделяме информацията, до която сме се добрали.

„Само че не всички споделяме“, помисли си Ла Моя. Усмихна се и рече:

— Благодаря за сътрудничеството.

Часовникът показваше четири и двадесет след обяд. Ла Моя сигурно все още бе на оперативката, което означаваше, че малкото му остъклено кабинетче в единия край на етажа е празно.

Болд не можа да не види иронията във факта, че смята да проникне в бюрото и кабинета, които навремето бяха негови. В четири часа след обяд се завъртаха смените и хората на Ла Моя по принцип трябваше вече да са си тръгнали за вкъщи след дневната смяна. Само че заради многобройните задачи, свързани с разследването на Гайдаря, по-голямата част от екипа продължаваше да работи и да си вписва в дневника скъпоценни допълнителни часове. Струпването на двете смени по едно и също време теоретично би трябвало да създаде истински хаос на петия етаж, но в действителност нямаше нищо подобно, защото повечето детективи бяха включени в различни екипи за наблюдение. На етажа царяха тишина и спокойствие и това в голяма степен се дължеше на факта, че работното време на цивилните служители — секретарки, чиновнички, деловодителки — вече бе свършило.

Когато влезе в отдела, Болд погледна най-напред към кабинета на лейтенантите — голяма стая с две бюра, в която работеха Шосвиц и Дейвидсън. Лампите светеха. Болд вървеше бързо с наведена глава. Рядко се случваше двамата лейтенанти да са в кабинета по едно и също време — те отговаряха за различни смени — но хаосът, предизвикан от специалния отряд, се бе отразил и върху тяхното работно време. Ако някой от двамата лейтенанти го забележеше, на Болд щеше да му се наложи да измисли някакво разумно обяснение за появата си на етажа по това време. Навел глава, той се плъзна покрай кабинета и се насочи право към бюрото на Ла Моя. На облегалката на стола му висеше сако от еленова кожа. Съседното бюро принадлежеше на Леон Крутър, детектив от отделението на Дейвидсън, и още един полицай на средна възраст от отдел „Убийства“, който смяташе, че Болд твърде дълго бе останал сержант, а с това бе попречил на собственото му повишение — довод, с който Болд отказваше да се съгласи. Крутър беше бъбривец. И не би отминал Болд, без да полюбопитства какво става. Така че Болд не можеше да се надява, че ще бъде в безопасност на бюрото на Ла Моя.

Болд бързо влезе в малкия кабинет на Ла Моя и седна зад бюрото. Сърцето му биеше като обезумяло. Дневникът по разследването на специалния отряд бе два пъти по-голям от всяка друга папка и Болд го намери веднага. Но не и папката с материалите по убийството на Андерсън. Той разрови папките, натрупани върху бюрото, но не я видя. Дръпна чекмеджето и установи, че е заключено. В същия миг чу два гласа, които идваха от другия край на коридора. По-високият принадлежеше на Леон Крутър.

Седнал зад предишното си бюро, Болд внезапно си спомни, че при преместването си не бе предал на Ла Моя втория ключ за това бюро, който винаги носеше в портфейла си. Не си спомняше да го е вадил напоследък. Разрови се в мекия кожен портфейл и го намери.

Изведнъж гласът на Крутър се чу съвсем наблизо; двамата събеседници не разговаряха служебно, а обсъждаха преимуществата и недостатъците на пикапите и малките микробуси.

Бюрото на всеки детектив беше неприкосновено. Вътрешните правила за работа с материали по текущо разследване изискваха подписите на двама служители при приемането и предаването им. Ровенето из папките по бюрото на колега — пък бил той и приятел — бе абсолютно недопустимо.

Ситуацията се усложняваше допълнително и от факта, че Болд работи в разузнаването. Слухтенето му из отдел „Убийства“ би изглеждало най-малкото подозрително. Колкото и самият той да се чувстваше неразделна част от този отдел, новият му пост го превръщаше в аутсайдер дори и за членовете на предишното му отделение.

Той отключи бюрото, докато разсъждаваше по всичките тези проблеми.

Смехът на Крутър се приближи съвсем.

Болд дръпна средното чекмедже: никакви папки. Отвори следващото.

Папката с материалите по убийството на Андерсън бе поставена върху кутия с хартиени кърпички. Болд я грабна и затвори чекмеджето. Опита се да превърти малкото ключе и да заключи, но то се изплъзна от пръстите му и падна на килима.

Крутър каза съвсем отчетливо:

— Колата върви като мечта. Просто не можеш да повярваш, че е на четири колелета.

Принуден да остави бюрото отключено, Болд побягна към копирната зала, стиснал двете папки под мишница. Усети стягане в гърдите, лицето му пламтеше и лепнеше от пот.

Копирната зала на отдел „Убийства“ приличаше на склад за хартия. Стените й бяха украсени с всевъзможни герои от комикси, а лавиците бяха отрупани с листи хартия от всякакъв вид и размер. Самият копирен апарат беше с размери на фризер, а зелените лампички, които мигаха навсякъде по него, му придаваха вид на коледна елха. В стаята винаги беше задушно и с няколко градуса по-топло, отколкото в останалите. Миришеше на хартия, мастило и човешка пот. Вратата не се заключваше — всъщност никога не се затваряше, и затова Болд се принуди да я остави широко отворена. Чувстваше се силно уязвим. Обърна се с гръб към коридора. Никога не беше работил под прикритие. Винаги се бе чудил как издържат колегите му. Единственото по-голямо престъпление от кражбата на чужди документи и материали бе копирането им — простъпка, която веднага би предизвикала вътрешно разследване. И въпреки това оцеляването на Сара зависеше най-вече от неговата информираност.

Той се зае с копирането. Машината погълна листите, които й подаде. Копирането на материалите по убийството на Андерсън отне по-малко от две минути. След това Болд се зае с копирането на дневника — твърде обемиста работа.

По коридора долетяха гласовете на двама души, които очевидно приближаваха. Болд трескаво сграби листовете, с които работеше, но гласовете отминаха и той отново се залови за работа. Погледна часовника си. Бяха изминали двадесет минути, откакто бе влязъл в отдела. Събра фотокопията и ги пъхна под ризата. Притисна ги с колана на панталона си. Спортното сако, което носеше, напълно ги скри от погледите на околните. Отново мушна двете папки под мишница и тръгна по обратния път.

Всичко вървеше добре до момента, в който вдигна поглед и видя Дорис Шотц, която продължаваше бдението си в отдел „Убийства“, седнала в един от пластмасовите столове в коридора. Болд се закова на мястото си и се вгледа в тази жена, осъзнал за пръв път измеренията на агонията й. Дорис Шотц също го погледна и Болд почувства нейната безпомощност, безсилие и гняв. Очите им се срещнаха за миг.

— Какво има? — попита го тя, обхваната от внезапно вълнение. Ръцете й трескаво помръднаха в скута й. Очите й се спряха върху папките, които той носеше, сякаш се надяваше да намери там някакви отговори.

Болд ги прехвърли в другата си ръка. В същия момент чу зад себе си недружелюбния глас на лейтенант Питър Дейвидсън.

Дейвидсън беше бивш футболист — факт, който се потвърждаваше както от фигурата, така и от обноските му. Биреното коремче пък, заедно с паяжината от зачервени кръвоносни съдове по лицето му, подсказваха любимото му занимание през свободното време.

— Не я гневи — изръмжа той. — И не й вдъхвай напразни надежди. Просто я остави сама.

— Но тя е все сама — отвърна Болд, който по-добре от всеки друг разбираше за какво става дума. — И точно в това е проблемът.

— И какво всъщност правиш на този етаж? — Дейвидсън огледа Болд от горе до долу и спря поглед на папките в ръката му. — Шпионираш ли ни? Шпионираш бившите си подчинени?

Ръката на Болд покриваше етикетите на папките и той не смееше да я помръдне.

— Разбира се — саркастично отвърна Болд и почука с пръст по папките. — Следя ви до един.

Дейвидсън се усмихна.

— Така си и знаех.

Болд се насочи право към бюрото на Ла Моя. С облекчение видя, че кабинетът на Крутър продължава да е празен — някои ченгета прекарваха целия работен ден в разходки между стаята за отдих и мъжката тоалетна. Болд прибра и двете папки в бюрото.

Намирането на ключа се оказа далеч по-трудно. Болд погледна под бюрото, но не го видя. Ако Ла Моя намереше бюрото си отключено… подобна възможност бе немислима.

Болд съвсем съзнателно пусна химикалката си на пода и коленичи, за да си я вдигне. Отново не намери ключа. Побутна настрани кошчето за боклук и го видя.

В момента, в който взе ключа, вратата на отдела се отвори. Болд погледна назад и видя чифт ботуши от щраусова кожа, които се приближаваха към него.

— Докато все още се занимаваш с това, защо поне не изхвърлиш боклука, приятел? — заядливо подхвърли Ла Моя. — Ако си имал намерение да инсталираш някой бръмбар под бюрото ми, забрави за тази идея! Хванах те на местопрестъплението.

При споменаването на думата бръмбар Болд неволно подскочи и удари глава в тавана на бюрото.

Единствената му възможност да заключи бюрото бе да застане така, че да скрие чекмеджетата от погледа на Ла Моя. Той се измъкна изпод бюрото, изправи се и залитна, преструвайки се, че за миг е изгубил равновесие. Опря се на бюрото, за да се задържи, и се опита пипнешком да вкара ключа в ключалката. Не успя.

— Май се изправих твърде рязко — измърмори Болд. Пръстите му трескаво продължаваха работата си. Най-после намери ключалката, превъртя ключа и го прибра в джоба си.

— Добре ли си? — загрижено попита Ла Моя.

— Нищо ми няма — отвърна Болд и веднага се запита що за човек беше той, щом можеше да измами един от най-близките си приятели. Искаше да насочи мислите на Ла Моя в друга посока и побърза да го попита: — Как мина оперативката в четири? — Почувства се посрамен и омърсен. Спомни си, че Дафни веднъж му бе казала, че отчаяните хора прибягват към отчаяни мерки.

— Хил иска да те види в кабинета си — информира го Ла Моя.

— Мен?

Ла Моя кимна и додаде шеговито:

— Май си я загазил, а, сержант? Твоите момчета да не би пак да са монтирали видеокамери в съблекалнята на момичетата?

Нима Хил бе разбрала за подслушването на телефоните им? Болд почувства, че кръвта се изцежда от лицето му. Бяха се насъбрали твърде много лъжи и измами. Беше изминал един-единствен ден, а той вече не можеше да се контролира.

— Може би все пак трябва да поседнеш малко — предложи Ла Моя.

— Добре съм — излъга го Болд.

Работните дневници на членовете на специалния отряд не съдържаха непременно едни и същи документи. В дневника на Ла Моя се съдържаха докладите за намерените улики, заключенията на техниците от криминалистичната лаборатория, психологическите профили, изработени от Дафни, и резюметата, изготвени от самия Болд. Там бяха още и докладите на техниците, изготвени след последния оглед на апартамента на Андерсън, както и кратка бележка за намерените резервни дискети. Тъй като за момента Андерсън беше единствената им реална жертва, Болд изчете всичко внимателно с уморените си очи. Представата на Ла Моя за подреждане и организиране на документацията бе по-различна от неговата и той срещна известни трудности, докато се ориентира.

Най-накрая стигна до фотокопията на снимките от сцената на престъплението, включително и двете серии, направени в апартамента на Андерсън. Започна внимателно да ги разглежда. Преглеждаше ги за трети път, когато се ухили доволно. Вдигна телефона и позвъни на Гейнис.

След няколко минути двамата се срещнаха във фоайето — обхваналата го параноя му нашепваше, че лекотата, с която бе започнал да подслушва телефоните на останалите, бе нож с две остриета. Със същата лекота можеха да се контролират и неговите телефонни разговори.

Заведе я в един близък ресторант. Тъмна дървена ламперия, мраморен под, излъскан месинг, блестящи огледала… скъпи вълнени костюми, елегантни обувки на високи токове, пури. Шумът бе оглушителен. А Гейнис бе твърде нисичка и когато се настаниха на високите столчета пред бара, краката й увиснаха във въздуха.

— Откога си започнал да черпиш подчинените си, сержант? — Гейнис винаги говореше направо. И това бе една от причините, поради които я уважаваше толкова много. — Особено пък в заведение като това.

— Искам да те подкупя да ми свършиш една услуга. Защо ми е да те черпя иначе?

— Защо ти е наистина? Проблемът е в това, сержант, че не е нужно да ме подкупваш. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Зависи от услугата.

— Не, всъщност не е така — заяви тя и махна с ръка, за да повика заетата сервитьорка. Гейнис наистина притежаваше забележително присъствие на духа.

— Става дума за две неща — рече Болд. Говореше така, че никой освен нея да не може да долови думите му.

— Давай — подкани го Гейнис и го огледа внимателно. — Между другото, изглеждаш като парцал.

Не си бе сменял дрехите от четиридесет и осем часа.

— Така си е — съгласи се Болд.

— Жена ти?

— Ти можеш да получиш папката с материалите по убийството на Андерсън — рече Болд. Искаше да приключат час по-скоро с това.

— Би трябвало. Нали аз водя разследването — гордо му припомни тя.

— Нали точно това казвам и аз.

— Продължавай.

— Значи ще го направиш… ще си вземеш папката от Ла Моя.

— Ясно. — Донесоха й питието — чисто уиски. Тя отпи и кимна одобрително.

— Искам да прегледаш отново снимките, направени на местопрестъплението. Тези, които бяха направени по-късно — не онези от двадесети март. И тогава ще ти хрумне нещо.

Тя остави чашата си на бара, погледна го замислено и кимна мрачно.

— Продължавай — отново го подкани Гейнис, но вече не толкова ентусиазирано.

— Ти си намерила дрехите на Андерсън на пода на банята. Включително и обувките със завързаните връзки. Много добра работа от твоя страна. Сега на теория излиза, че можем да заключим, че въпросните дрехи в банята и обувките са били носени от Андерсън по едно и също време. В такъв случай нещо липсва… нещо, което би трябвало да е неразделно свързано с мръсните дрехи, които си намерила в коша за пране.

— Обувки.

— Ти си съкровище, Боби, знаеш ли го? — Болд я изчака да стигне до съответните заключения.

— Значи докато разглеждам снимките, да търся тези обувки — заяви тя.

— Обувки или…

— Ботуши — довърши мисълта му тя.

— Държа да получа лабораторния доклад за тези ботуши двадесет и четири часа преди който и да било друг.

Очите й се разшириха от изумление. Болд никога не заобикаляше правилата.

— Сержант?

Той извади петдоларова банкнота и я остави на бара, който гледаше към прозореца. Отвън някакъв бездомник протягаше ръка към забързаните хора, които минаваха край него. До него стоеше трикрако куче с проскубана козина.

Гейнис измъкна тефтера си и прилежно си записа нещо.

Този път тя го изчака да продължи.

— Сержант, за каквото и да става дума — а аз изобщо не искам да зная подробностите — ти не си сам в това, ясно ли е?

В очите му припари. Ако изобщо бе сигурен в нещо в момента, то бе фактът, че е съвсем сам.

— Благодаря — промълви Болд.

Тя изпи останалото уиски на две глътки и остави чашата на плота. Питието опари гърлото й и тя се закашля. После додаде, без изобщо да го погледне:

— Ако имаш нужда от рамо, на което да поплачеш, аз съм на разположение.

— Какво стана с видеозаписите от входната врата на Андерсън? Някакъв напредък?

— Тази вечер ще приключа с тях. Обещавам.

— Май и последния път, когато разговаряхме по въпроса, ми каза същото. — Той погледна собствените си бележки. — Ами ушната кал? — попита Болд. — Ушната кал на Андерсън?

— Пуснах искането до съдебния лекар. Той би трябвало да изпрати резултатите до лабораторията.

— Виж какво е станало — инструктира я Болд.

— Може ли да попитам нещо?

— Не — рязко отвърна той и окончателно я слиса. Опита се да замаже положението и додаде: — Бих предпочел да не го правиш.

Беше я наранил.

— Чудесно — заяви тя и се заигра с празната си чаша. После се смъкна от високия стол. — Ще те информирам какво съм открила.

— Боби! — извика след нея Болд. Щеше му се да бе подходил по-иначе към този разговор.

Някакъв тип с червени тиранти се обърна и го погледна. Изглеждаше като дванадесетгодишен и пушеше незаконна пура.

— Какво? — попита той. — Аз съм Боби. Какво искаш, по дяволите?

Болд мина край него, без да каже нито дума. Беше твърде разстроен и ядосан, за да се занимава с него.

Обстановката в кабинета на Шийла Хил с нищо не подсказваше, че стаята се обитава от жена. Но макар да бе претъпкана с документи, вестници и цели камари папки, в стаята цареше ред и порядък. Тя махна с ръка на Болд да седне на един от двата сиви метални стола с прави облегалки и безшумно събу едната си обувка под бюрото.

— Имаш ли нещо против? — попита го Шийла и запали цигара. Пушенето в сградата бе забранено. — Така, да караме по ред — поде тя. — Компютърът на Андерсън. Не мога да си обясня как изобщо позволихме на федералните да се докопат до него. Очевидно е, че трябва да разберем какво са открили в минутата, в която това стане.

— Мога да опитам — отвърна Болд, като си помисли за Калиджа. — Но и ти знаеш, че не мога да зная и чуя всичко.

— Така ли? Е, ами постарай се повече! Трябва непременно да научиш нещо. Става дума за необходимостта да получаваме всяка информация своевременно. А това не е шега работа.

— Те са го изпратили във Вашингтон — напомни й Болд. — Бърни познава няколко цивилни лица от тяхната лаборатория.

— Направи каквото е нужно. А това ме подсеща за другия, по-важен въпрос.

Болд се подготви за неизбежното: тя знаеше, че ги подслушва, и сега щеше да му отсече главата.

Шийла се изправи и се приближи до вратата на кабинета си. После я заключи. Занесе пепелника до прозореца, седна, обърна се към Болд и вирна крака върху бюрото си. После заговори с необичайно тих глас.

— Искам този разговор да си остане между нас. — Болд усети студените тръпки, полазили по гърба му. С него беше свършено. Сигурен бе в това. — Разбра ли?

Болд кимна неуверено. Хил излъчваше завладяваща женственост. Седнал толкова близо до нея, Болд се чувстваше силно привлечен от нея. Завладян.

— На този етап всички смятаме, че става дума за някаква верига за незаконни осиновявания. Нали? Значи, ако сме прави, излиза, че в тази игра се въртят сериозни пари. Пазарната цена за едно незаконно осиновено дете варира някъде между двадесет и седемдесет хиляди долара. Белите деца се продават най-скъпо. Така че вероятно става дума за милион, че и отгоре.

Болд се питаше защо Хил бе чакала толкова време преди да изтъкне тези аргументи за възможно нелегално осиновяване на отвлечените деца. И какво целеше с този разговор?

— А това означава доста пари, с които могат да се платят някои дребни услуги. — Тя го погледна право в очите. — Започваш ли да схващаш за какво говоря?

— Може би — предпазливо отвърна той.

— Ако прегледаш внимателно докладите, не може да не си дадеш сметка, че във всеки един град, в които е действал досега, Гайдаря от Хамелин офейква само броени дни, преди силите на реда да предприемат някакъв опит да го заловят. Сан Франциско. Портланд. Това заключение веднага се набива на очи, нали? — попита тя.

— Може и така да се каже — отвърна Болд.

— А ти — тя силно наблегна на местоимението, — ти се намираш в най-изгодно положение.

— Аз?

— Разбира се.

Никога не бе вярвал в идеята, че заобикалящият го свят може да се сгромоляса само за миг — та на всеки свят му трябваше време, за да се срути! — но в този момент имаше усещането, че всичко около него се руши. Стените, мебелите, таванът и подът сякаш започнаха да се приближават към него, да го притискат под тежестта си. Тя знаеше! Беше разбрала. В следващия миг щеше да се наложи да й признае за Сара, а после?

— Аз — повтори Болд. Гласът му потрепери несигурно.

— Че кой друг? — попита тя и потвърди подозренията му, че бе обмисляла този разговор дълго и внимателно. — Това е твоят свят, нали?

— Да — тъжно промълви той. Тя бе прозряла всичко. Дъщеря му беше неговият свят. Преди по-малко от два месеца двамата с Лиз бяха взели Сара при себе си във ваната, а малките й крачета неудържимо ритаха във водата… Това като че ли бе станало в един друг свят, по-различен за всички тях.

— Намираш се в невероятно изгодна позиция. Кой би се досетил?

Той изпита неподправена омраза.

— Да, кой би се досетил? — повтори Болд.

— Ще ме подкрепиш ли? Добре ли се чувстваш всъщност? Изглеждаш ми ужасно блед, Лу.

„А как би трябвало да се чувствам?“, помисли си той. На глас рече:

— С теб съм.

— Кой още? Мълрайт и Джон отпадат. Намират се твърде близо до центъра.

— Тук обаче ще трябва да възразя — обади се Болд. — Колкото по-близо до центъра, толкова по-добре. Аз поне бих разсъждавал по този начин.

— Според мен заради дърветата не можем да видим гората. Помислих си и за Матюс и може би тя също може да стане част от всичко това…

— Тя не е въвлечена! — рязко я прекъсна Болд.

— Но би могла да бъде. Ако ти поискаш, тя ще се съгласи. В известна степен е много подходяща за целта.

— Почти не съм разговарял с нея през последните няколко дни — възрази той. Но подслушвам телефона й! И твоя… и на Ла Моя!

— Но ако поискаш, тя ще ти помогне.

Изведнъж през тялото му като че ли премина ток с високо напрежение; върховете на пръстите му изтръпнаха. Той погрешно бе изтълкувал всяка нейна дума.

— Капитане… — започна Болд. — Шийла… за какво, по дяволите, си говорим двамата с теб? Аз? Матюс?

— Аз смятам, че вероятно става дума за репортер. Нали знаеш как стават тия неща: ексклузивни права върху цялата история в замяна на малко сътрудничество. Сделка за книга. Или телевизионен филм — добави тя.

— За едно и също нещо ли говорим?

— Сто хиляди? Двеста хиляди? — бързо продължи тя. — Според мен някой репортер си купува поверителна информация и я предоставя на Гайдаря от Хамелин в замяна на правата върху цялата информация. Сигурно работи в някой от таблоидите.

Болд дълбоко си пое дъх и преглътна.

— Само един въпрос. За да си изясня положението — сухо подметна Болд. — Значи ти искаш от мен да открия евентуалната къртица, която продава информация?

Тя побърза да го предупреди:

— Според мен някой от федералните агенти е най-вероятният извършител. Дяволски надежден източник. Малко пари в брой под масата и готово! Такива неща се случват непрекъснато.

— Ти искаш от мен да разоблича къртицата? — Зави му се свят, едва не се разсмя на глас, осъзнал иронията на цялата ситуация: тя искаше от него да постави капан на самия себе си.

— Да — отвърна тя. — Как иначе да си обясним факта, че вече толкова месеци не можем да пипнем онзи мръсник? Някой продава поверителна информация. Няма друг начин.

— Ще подадем на федералните малко фалшива информация — предложи Болд — и ще чакаме да видим какво ще стане.

— Всичко, което сметнеш за нужно. — Без да знае това, Шийла Хил току-що му бе дала зелена улица за подслушването на телефоните, което вече бе в ход.

Щеше да му се наложи да измисли нещо, макар и скалъпено набързо и недотам убедително, за да я успокои. Може да използва Дафни, а може да го направи и сам.

— Струва ми се, че си попаднала на нещо, капитане. Казаното от теб наистина звучи разумно.

— Тук си дяволски прав. Ако успеем да извадим този предател от играта, тогава ще сме сигурни, че никой не саботира усилията ни, и може би наистина ще успеем да пипнем Гайдаря от Хамелин.

— Точно така — съгласи се Болд. Не можа да измисли нищо повече.