Гайдаря от Хамелин

40.

Домът на доктор Роналд Диксън представляваше внушителна триетажна къща във викториански стил, построена в западната част на Източна шестнадесета улица, близо до парк Волънтиър. Всекидневната бе украсена с мрамор и претъпкана с антики и скъпи килими. Имаше и голям роял „Стейнуей“, а двете канапета в средата на стаята, поставени едно срещу друго около ниска масичка за кафе от орехово дърво, бяха разположени перпендикулярно на камината. Горната й част бе облицована със светъл емайл, а вграденият в него стъклен часовник с голямо махало изпълваше помещението с постоянното си тиктакане.

Болд, който често посещаваше този дом, познаваше тази стая с най-големи подробности. Двамата с Дикси, който лично му отвори вратата, непрекъснато слушаха заедно и си разменяха любими джазови изпълнения. Дикси му благодари, че е дошъл толкова бързо.

— Ти говореше така, сякаш въпросът не търпи отлагане — отвърна Болд, припомняйки си настоятелната покана на Дикси. Тяхното приятелство продължаваше вече десетилетия. Дикси рядко, ако не и никога досега, не го бе молил за услуга.

Домакинът покани Болд във всекидневната. Лейтенантът зави по коридора и изведнъж се закова на мястото си — обърна се назад към един от най-близките си и доверени приятели, а после отново насочи поглед към стаята и към хората, които го очакваха вътре. Това беше капанът! Първият импулс на Болд бе да побегне обратно. Да избяга и никога повече да не се доверява на когото и да било.

Дафни Матюс стоеше права и се възхищаваше на една от античните настолни лампи с абажур от фина слюда.

Ла Моя също беше прав. Притиснал гръб към камината, той не сваляше кървясалите си очи от своя учител и наставник. Шефът на криминалистичната лаборатория седеше на дивана с бира в ръка. Боби Гейнис се бе разположила в края на пейката пред пианото. Яхнала пейката, тя се бе облегнала на двете си ръце, подпрени пред нея. Всички присъстващи се познаваха прекалено добре — сякаш бяха членове на едно семейство.

Болд не хареса нито израженията им, нито тишината, възцарила се в стаята. Беше разкрит! Но от кого? Ла Моя? Дафни?

Изведнъж вдясно от него се появи още един човек, който до този момент явно бе стоял на слънчевата тераса. Лиз го погледна и каза:

— Това е интервенция от наша страна.

В този момент пред очите на Болд премина познатият му видеофилм — но не на собствения му живот, а филмът, запечатил образа на малката Сара: умоляващите очички, изплашеното гласче, което го зовеше: „Тати!“. Не тези хора молеше тя за помощ, а него, нейния баща. Болд не желаеше тази интервенция… каквото и да означаваше това, по дяволите! Той не беше алкохолик — беше ченге, което отчаяно искаше да си върне дъщерята.

Лиз заговори отново.

— Не можеш сам да се справиш с това, любими. Без значение колко отчаяно го желаеш, а Господ ми е свидетел, че те обичам неизразимо много заради това… — Тя вече плачеше. — Не можеш. Ние не можем. Двамата с теб взехме решение да я спасим. Това тук са най-близките ни приятели. Те могат да ни помогнат.

— Лиз! — възропта той.

— Ако сме предпазливи… — намеси се Дафни, но той я прекъсна веднага.

— Никой не те е молил за помощ! — разкрещя се Болд. Цялото му тяло пламна от ужас. Лиз бе убила детето им… — … нито пък теб, нито теб… — Той огледа останалите присъстващи.

— Твоята съпруга ме помоли — възрази Дафни, но гласът й беше на приятел, а не на психолог.

— Ти също можеше да ни кажеш — прозвуча сърдитият глас на Ла Моя. — Какво си мислеше, че щях да направя? Да те издам?

Дафни се обади отново.

— В случая не става дума за теб, а за Сара…

— Не ми чети лекции по въпроса. — Обърна се към жена си и горчиво заяви: — Двамата се разбрахме как ще действаме. Никой не биваше да знае за случилото се.

— И никой не знае — изтъкна Дикси със звучния си баритон. — Единствено ние знаем, Лу. Само хората, присъстващи в тази стая. Един човек не прави конспирация. Ти се нуждаеш от нас.

Ла Моя се включи отново:

— Ти искаш да я намериш и ние ще ти помогнем. Искаш да прецакаш специалния отряд? Добре! Но ние ще го направим като по ноти, братко! — Той се усмихна с патентованата си усмивка. Както винаги беше абсолютно уверен в себе си. Чак самонадеян.

Лофгрийн се включи в разговора.

— Ако е необходимо, можем да позабавим или скрием за известно време някои улики.

Боби Гейнис стана от пейката пред пианото.

— Сержант, трябва да се връщам на работа. Наблюдаваме денонощно паркинга по магистралата. Но ти трябва да разбереш едно — ние сме с теб в това изпитание. Всички обичаме малката Сара. Всички обичаме теб. Така че престани да се държиш като неблагодарник и измисли начин да се възползваш от нас. Джон, ти ще ме информираш за развоя на събитията, нали?

— До най-малката подробност.

Гейнис се приближи до Болд, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Никога преди не бе правила това и Болд почувства огромна буца да засяда в гърлото му.

— Сега вече си имаш своя малък таен специален отряд, сержант. Възползвай се от него. — Тя си тръгна и след миг чуха как масивната входна врата се затръшва зад гърба й.

Ла Моя погледна часовника си.

— Разполагаме с около два часа, през които да те информираме за последните открития и да изработим план за действие без отсъствието ни от управлението да събуди нечии подозрения.

— Стоплил съм вода за чай. Има и сандвичи — информира ги Дикси.

— Седни, сержант! — Ла Моя потупа канапето до себе си.

Болд седна, но не до детектива, а до жена си. Няколко минути по-късно започна и същинското обсъждане.