Гайдаря от Хамелин

15.

Няколко часа по-късно Болд получи на пейджъра си съобщение от Ла Моя. По това време пътуваше към университетската болница за своето кратко, но запомнящо се посещение при Лиз. Този път лицето й бе придобило естествения си цвят, очите й блестяха, ръцете й бяха топли. Тя го помоли да седне до нея на леглото и гордо обяви:

— Връщам се у дома.

Болд изпита силен прилив на надежда. Сълзи опариха очите му.

— Можеш да се прибереш вкъщи и да те лекуват при домашни условия?

— Лекарите вероятно ще ти кажат, че подобрението в състоянието ми се дължи на лекарствата. Но аз зная, че причината е друга. — Тя погледна към Библията, а след това премести поглед към някаква религиозна брошура.

Той онемя от изумление.

— Лиз…

— Недей! Запази мнението си за себе си. Обещавам да поговорим за това при първа възможност.

— Химиотерапията се оказа добро решение, това е всичко.

— Не е всичко — възрази тя. — Дори не е част от него. Но нека не говорим за това сега. Нека почакаме докато се върна у дома, искаш ли? Утре или най-късно в неделя.

Той стисна ръката й — окрилен от радост и силно разтревожен.

— Трябва да поговорим за това.

— Ще го направим. Нека първо да си дойда у дома.

Той кимна. После видя в очите погледа, който вече познаваше толкова добре.

— Доктор Уудс е съгласна, нали? Да си дойдеш у дома? — Силен страх прониза душата му: „Тя се отказва от лечението“.

— Доктор Уудс като че ли е малко сащисана от подобрението ми, скъпи. И би искала да ме държи тук и да ме наблюдава.

— Подобрение? — скептично отбеляза той.

— Кръвната ми картина се подобри значително. Кетрин не е в състояние да си обясни на какво се дължи тази бърза промяна, но аз зная. И не се нуждая от наблюдения, скъпи, имам нужда да се върна у дома. При теб, при децата. Вкъщи. Там по-лесно ще свършим работата, която трябва да се свърши.

— Работата? Започваш да ме плашиш.

Тя се намръщи.

— С времето ще разбереш всичко. — А после се усмихна широко. В усмивката й имаше светлина, която да освети цял един стадион; топлота, с която да отопли цяла катедрала… Тази усмивка нямаше нищо общо с болестта, това беше усмивката на Лиз отпреди брака им, преди децата и изпитанията — усмивка, която го убеди, че тя наистина знае кое е най-доброто за нея.

— Проклет да съм — прошепна той.

— Не, няма да си — отвърна тя, а на лицето й се появи нова, по-различна, изпълнена с прозрение усмивка.

Ла Моя изглеждаше раздърпан и напрегнат.

— Първо градушка, после дъжд. Вече започва да ми писва.

Боби Гейнис, която стоеше до него, изглеждаше невероятно въодушевена и в добро настроение.

— Да не съм пропуснал нещо? — попита Болд.

Петият етаж беше почти безлюден.

Ла Моя поясни:

— Техниците от лабораторията са открили устройство за идентифициране на посетителите на Андерсън.

Гейнис продължи ентусиазирано:

— В него се пазят имената на последните тридесет и девет души, позвънили в апартамента на Андерсън. — Погледна го и повтори: — Всяко входящо обаждане е отразено.

— Съвременните технологии са хубаво нещо — отбеляза Ла Моя.

Гейнис подаде на Болд списък с обажданията.

— Това са последните тридесет входящи обаждания. Надяваме се, че посетителят на Андерсън може да е бил достатъчно любезен да му звънне предварително и да го предупреди за намерението си да му гостува. Ако се окажем прави и ако между двамата изобщо съществува някаква връзка, току-виж сме се натъкнали на Гайдаря от Хамелин.

— И? — попита Болд, докато разлистваше страниците. — С какво разполагаме?

Ла Моя обясни:

— Този тип по всяка вероятност е имал цяла мрежа от сътрудници. Виж колко много телефонни разговори са проведени от градски телефонни автомати — девет от всичките тридесет обаждания.

И двамата детективи едновременно погледнаха Болд. Лицата им изразяваха едно и също.

— А, разбрах — рече ехидно Болд.

— Това е в твоя периметър, лейтенант — изстреля в отговор Ла Моя, като се постара да подчертае дебело новия чин на Болд.

— Бихме искали да поговорим с всичките хора, които са се обаждали на Андерсън. Включително и с тези, които са звънили от обществени телефони — поясни Гейнис. — Може би тогава ще можем да разберем защо панталонът на Андерсън и цялата къща на семейство Шотц са посипани с цветен прашец.

— Не, не, не — предупреди ги Болд.

— Сержант, но това е убийство — примоли се Гейнис. — Убийство, което може да бъде свързано директно с разследването на Гайдаря от Хамелин, именно благодарение на този прашец.

— Искате да проверя градските телефони вместо вас — поде Болд, докато разглеждаше списъка — и да видя дали Андерсън не е ползвал някои от нашите информатори. — Още докато изричаше последните думи, разпозна един от номерата на листа. Изкашля се насила, за да прикрие реакцията си. Номерът се използваше от един от най-надеждните му информатори. Телефонът се намираше в един стриптийз бар близо до летището, който се наричаше „Дъ еър стрип“. Болд провери колко пъти е бил използван — три позвънявания; и трите непосредствено преди смъртта на Андерсън.

— Сержант? — Ла Моя го изгледа въпросително.

— Няма нищо — отвърна Болд. Разузнаването си имаше свои собствени правила. Отделът работеше независимо от останалите, събираше информация, откриваше досиета, контактуваше с информаторите си — от платени проститутки, които взимаха по петстотин долара на нощ, до служители в кметската управа. Болд бе длъжен да пази в тайна самоличността на своите информатори. Дори и от детективите, с които бе работил години наред. — Оставете ме да се позанимая с това — промърмори той.

— Сержант? — отново попита Ла Моя, забелязал промяната в гласа на Болд.

— Ще направя проверка на тези телефонни номера вместо вас. Бъдете благодарни и на това.

— Сержант? — Този път се обади Гейнис. В нейния глас също се долавяха укоризнени нотки. Тя погледна Ла Моя, а после и Болд. — Тримата сме на една и съща страна, нали?

— Ще ги проверя вместо вас — повтори Болд с малко по-строг глас. В душата му се бореха нетърпение и тревога, но в този момент секретността бе от първостепенно значение. — Аз ще се погрижа.

Ла Моя каза още нещо, но Болд не го чу. Вече мислеше за своя информатор, Реймънд, и се чудеше защо, по дяволите, се е обаждал толкова пъти на онзи тиквеник Андерсън, и то броени дни преди убийството му.