Гайдаря от Хамелин

77.

Таурусът на Лиза Кроули се движеше по „Път петстотин и девет“ на север и следваше знаците към Сиатъл. Грисулд и Болд се движеха на около петдесет метра зад нея. В самото начало на пътуването тя предприе обиколка из един от кварталите, за да провери дали я следят, но Болд веднага схвана какво става и инструктира Грисулд да я задмине, да завие два пъти наляво и да я изчака на кръстовището. Само няколко минути по-късно таурусът ги изпревари и затвори устата на Грисулд, който бе избрал същия този момент, за да се възползва от свободата на словото. Те отново се включиха в движението, но този път оставиха няколко коли между тях и колата на Кроули. Болд през цялото време следеше радиообмена на ченгетата от СПУ, които се опитваха да следват Лиза Кроули.

— Зад нас има две коли — рече Болд.

— Ченгета?

— Да.

— С нас е свършено.

— Напротив, така предизвикателството става по-голямо — поправи го Болд.

— Тези стопове са виновни. Сигурно се виждат от цяла миля. Никога не съм знаел, че могат да светят толкова ярко.

— Това е идея — рече Болд. И в този момент му хрумна още нещо. — Току-що си спечели допълнителна награда, Грис.

— Сериозно? — Грисулд се поизправи на седалката. Поизпъна рамене. Огледа мръсното табло на колата, осеяно с хартийки от бонбони, и додаде: — Дяволски ми се иска това нещо тук да имаше сирена.

Бърни Лофгрийн бе използвал цялото си влияние на началник на отдела за научна идентификация и криминалистична експертиза, за да измоли от шефа на машинния парк да му предостави един от микробусите на СПУ, използвани за улично преследване. Микробусът бе конфискуван по време на една операция срещу търговци на наркотици и впоследствие бе оборудван с екипировка за наблюдение и проследяване.

Лофгрийн, който изпълняваше ролята на диспечер на петчленната банда на Болд, следеше прогреса на екипа на СПУ от един паркинг на магистрала I-5, който се намираше на пет мили северно от летището. Микробусът бе свързан с полицейската честота на радиостанциите, имаше телефонен номератор за клетъчни телефони, който позволяваше осъществяването на телефонна връзка в реално време между шест отделни номера. Оборудван бе още с дигитални видеокамери и четири отделни компютърни терминала, два от които бяха специализирани за полицейска работа. Лофгрийн се чувстваше като мечок в буркан с мед и до такава степен се радваше на възможността да поработи с тия високотехнологични играчки, че бе пуснал в действие целия електронен арсенал на микробуса. Даже бе насочил видеокамерата към колите, които се движеха по магистралата, а вляво от него работеше цветен телевизор „Сони“.

Болд се обади на Лофгрийн в осем часа без няколко минути и поиска от него да отиде на пресечката на Деветдесет и девета улица и Саут Ландър и да спре микробуса на паркинга на югоизточния ъгъл с лице към светофара. Болд се обади на пейджъра на Реймънд, неговия информатор, който прекарваше по-голямата част от времето си в „Еър стрип“, но тази вечер беше по улиците и караше зелен корвет. Съобщението му бе прието; Реймънд щеше да му се обади след няколко минути — всичко зависеше от това колко време ще му е нужно, за да излезе от колата и да отиде до някой уличен телефон. Ла Моя също получи инструкции — той трябваше да отиде на същия паркинг на „Саут Ландър“ веднага след като размени колата си с Гейнис, която бе паркирала на „Саут Джаксън“, на една пряка от „Конгдъм“. Гейнис оставаше на мястото си, откъдето имаш бърз излаз както на I-55, така и на Деветдесет и девета. Най-силният коз на Болд, разположен на север от „Сий-Так“, Боби Гейнис, бе последният му пост.

— Какво, по дяволите, си намислил? — попита го Гас, който бе чул серията от последователни обаждания на Болд.

На Болд не му беше до обяснения. А и не беше сигурен, че ще може да му обясни какво е намислил.

— Ще се опитам да избудалкам собствените си хора — най-накрая промърмори той и така за пръв път изрече на глас онова, което всъщност правеше. Никак не му хареса като го чу; щеше му се да не го бе казвал.

Грисулд бе достатъчно умен, за да смени темата на разговора.

— Ако имаш нужда от крехко телешко, аз съм насреща — рече той.

— Фризерът ми е пълен — отвърна Болд. Посочи с ръка напред и нареди: — Мини в другото платно.

Грисулд даде мигач за изпреварване, настъпи газта и задмина камиона, който се движеше пред тях. Болд му даде знак да се върне обратно в дясното платно; Грисулд се подчини.

— Свинските шкембета в момента са много евтини.

— Фризерът ми се нуждае от размразяване. Ако стигна до него…

— Да, добре. — Грисулд протегна ръка към радиото на колата. — Възразяваш ли да послушам мача на „Соникс“? В момента се играе последната четвъртина.

— Възразявам — отвърна Болд.

Грисулд се замисли дали въпреки всичко да не пусне радиото, но улови погледа на Болд, отдръпна ръката си и здраво стисна волана.

— Намали малко — инструктира го Болд.

— Онзи камион зад нас ще се завре в багажника ми.

— Намали — твърдо повтори Болд.

— В много хубаво настроение си, няма що! — оплака се шофьорът.

— И млъквай вече — додаде Болд.

Той нямаше никаква представа къде се намират екипите на Флеминг, но беше сигурен, че не са много надалеч — по време на възникналата паника на излизане от паркинга, диспечерът на СПУ съобщи както марката на колата, така и факта, че таурусът е с разпробити задни стопове. Няколко минути по-късно колите на СПУ бяха засекли Кроули отново и две коли без маркировка непрекъснато се сменяха зад тях. Болд можеше само да се надява, че онова, което бе добро за едните, бе добро и за другите — хората на СПУ налапаха въдицата, която им бе приготвил, и агентите на Флеминг може би щяха да ги последват. Той изобщо не се съмняваше, че зад тях има и коли на ФБР, макар че все още не бе успял да ги идентифицира. Както при повечето подобни операции, всичко опираше до добрия разчет на времето и до правилната координация. Нужен беше и малко късмет — добър или лош.

Задмина ги още един камион — на компания за доставка на храни „СИСКО“ — и блокира видимостта на Болд. Той за миг изгуби от погледа си разпробитите стопове, адреналинът му рязко се покачи, изпоти се — изпадна отново в състоянието, наподобяващо грип, в което живееше вече седмици наред.

Нареди на Грисулд да не изпуска стоповете от поглед и да позволява на колите зад тях да го задминават, в резултат на което автомобилът им набра скорост и се опита да възстанови позицията си на пътя.

— Сиатълските шофьори са гадняри — заяви Грисулд, опита се да задмине камиона пред тях, но маневрата само потвърди думите му. Камионът на компанията „СИСКО“ увеличи скоростта и не им позволи да го изпреварят.

Болд се запита дали това не беше кола на ФБР и дали някой от тях не бе разпознал стария „Каунтри скуайър“ на Грисулд.

— По-бързо — заповяда той, като че ли увеличаването на скоростта можеше да помогне.

Старата кола заръмжа сърдито и уморено, а после изведнъж извиси глас — сякаш под капака й бе възпламенена ракета. Тя рязко пое напред, залепи главите на двамата пътници на седалките и с яростен рев се понесе по пътя.

Грисулд се усмихна топло и заяви:

— Тази стара дама винаги знае какво се иска от нея.

Пътуваха по този начин още десет минути — задминаваха всяко превозно средство, изпречило се на пътя им. Болд проведе няколко разговора по клетъчния телефон, за да провери бойците си. Изпитваше благодарност към сиатълския дъждец, който неспирно се изливаше от небето и им осигуряваше полумрак и изключително слаба видимост, но едновременно с това не беше чак толкова силен, че да прогони бездомниците от улиците на града. Колкото по навътре влизаха в града, толкова по-много ставаха тези улични гаврошовци. Няколко разнасяха саморъчно изрисувани плакати, на които заявяваха: „Приемам всякаква работа“. Мъж продаваше цветя до един знак „СТОП“.

Болд купи букет нарциси за три долара. Ако до този момент някой бе смятал стария „Каунтри скуайър“ за полицейска кола за наблюдение, Болд се бе постарал да разбие тази представа. Той вдигна прозореца, уверен, че двамата с Гас няма защо да се притесняват повече, че могат да бъдат разпознати.

— И защо, по дяволите, ти бяха тези цветя, Прахоснико?

Болд внимателно остави букета върху таблото, осеяно с пепел от цигарите на Грисулд.

— Опитай се да погледнеш на това, което правим в момента, откъм приятната му страна — отвърна Болд.

Колата хлътна в няколко последователни дупки по пътя. Двамата заподскачаха и се разсмяха, сякаш се возеха из града за удоволствие.

— В момента сме на колко… две, три мили от светофара на „Ландър“. Трябва ли да направя нещо специално като стигнем там?

Болд чу гласа му, но само като далечен и приглушен звук. Цялото му внимание бе приковано към таблото на колата, където, при всяко подскачане по неравния път, от цветята се ронеше жълт прах — цветен прашец — и засипваше хартийките от бонбони. Болд навлажни върха на показалеца си, докосна прашеца, а после протегна ръката си напред и се опита да фокусира уморените си очи върху него.

— Нарциси — тихо промълви той.

— Ей, трябва да си починеш, човече! — загрижено предложи шофьорът.

— В Скагит има нарциси, нали? — попита Болд.

— Доколкото зная, там отглеждат всякакви цветя.

— Луковични цветя — уточни Болд.

— Всякакви. Цветята са си цветя.

— Не — заяви Болд, сграбчи букета и го разтърси с все сила, подложил другата си ръка под него, за да улови финия жълт прашец, който се посипа от цветята. — В Скагит отглеждат най-вече лалета, а различните лалета имат различен цветен прашец. Не и жълт обаче. Разбираш ли? Едва ли има чак толкова много градини с нарциси. — Това откритие направи разписанието на камионите на ФедЕкс още по-важно за него.

— Остава ни още една миля, може би.

— Продължавай да караш.

Болд се обади на Лиз и я попита дали Тереза Русо е оставила някакви документи за него. Още не бе изрекъл въпроса докрай, когато Лиз го прекъсна и потвърди, че има плик за него от Русо. Между двамата надвисна дълга и мрачна пауза, запълнила мястото на всички неизречени въпроси, която допълнително изостри силното чувство на вина, измъчващо Болд.

— Отбелязахме малък прогрес — рече той. Не можеше да й каже нищо повече.

— Моля се да успеете.

Не беше сигурен дали трябва да й благодари за молитвите, или не. Щеше да му се наложи да научи повече за вярата на жена си, да се научи как да й отговаря. Идеята да прегърне религията и да се превърне в ревностен вярващ, се таеше някъде дълбоко в подсъзнанието му и дори го изкушаваше на моменти. Питаше се обаче дали това е възможно след всичко, което бе видял през годините, през които бе изпълнявал служебния си дълг. Познаваше хора, които го бяха сторили. На някои вярата им помагаше.

Докато старата „Каунтри скуайър“ изминаваше последната миля до Саут Ландър, Болд си даде сметка, че се намира в състояние на мълчаливо бдение; това не беше чистата вяра, която Господ изисква от чадата си, а опит да осъществи връзка с нещо… с някой по-силен и властен от него, да потърси подкрепа, да спечели увереност в успеха на онова, което бе замислил. Не беше изрекъл истинска молитва, но се опитваше…

— Това ли е Ландър? — попита Болд и посочи светофара, който се виждаше в далечината.

— Това е.

Болд позвъни на Лофгрийн в микробуса. Едновременно с това инструктира Гас да застигне тауруса и да продължи да кара непосредствено зад него. Без да обсъжда нарежданията, водачът настъпи педала на газта, задмина няколко коли и се намърда точно зад разпробитите стопове.

— Добре ли е?

— Всички са по местата си — рече Болд.

Той погледна напред към полупразния паркинг, вдясно на който имаше един зелен корвет и микробусът на СПУ, в който се намираше човекът, с когото искаше да разговаря в момента.

— Да? — Лофгрийн се обади от микробуса.

— Направи го — нареди Болд.

Надяваше се през следващите няколко минути да успее да заблуди както колегите си от СПУ, така и хората на Флеминг и да ги отдалечи от колата на Кроули. Облегна се назад и се загледа пред себе си. Не можеше да направи нищо — беше в ролята на страничен наблюдател, а това го караше да се чувства безпомощен и сърдит. И много уморен.

На таблото на микробуса на СПУ имаше малка сива кутийка, която на пръв поглед приличаше на радарен детектор. Всички пожарни коли, линейки и някои полицейски автомобили — включително и тези, оборудвани като подвижни командни центрове — имаха такива кутийки. Чрез тях се излъчваха радиосигнали към светофарите по пътя на колите, които автоматично светваха зелено и задържаха така до второ нареждане. Спазвайки указанията на Болд, Лофгрийн настрои кутийката и блокира движението по Деветдесет и девета улица. Кроули и Болд, който се намираше непосредствено зад нея, спряха на около половин миля по-надолу.

В момента, в който движението замря, един приятен на вид чернокож мъж слезе на платното и се приближи до спрелите автомобили, понесъл парцал и флакон за миене на стъкла в ръка. Продължаваше да ръми. Реймънд напръска предното стъкло на първата кола и бързо го избърса. Заобиколи колата, застана до стъклото на шофьора и очевидно се опита да го проагитира да си купи от препарата, с който току-що бе избърсал стъклото му. Шофьорът на колата го отпрати.

Бяха изминали десет секунди от смяната на светлините. Болд започна да се моли Реймънд да побърза. Сиатълските шофьори бяха печално известни със склонността си да преминават на червено.

Вторият шофьор отпрати Реймънд още преди да е вдигнал парцала си. Той се премести към третата кола, избърса предното й стъкло и шофьорът му подаде някакви пари. Всъщност Болд се запозна с Реймънд по същия начин по време на един такъв неспиращ дъжд — Реймънд му бе предложил някакъв специален разтвор за почистване на предното стъкло, който подобрявал видимостта. Най-странното беше, че препаратът наистина подобряваше видимостта.

Тридесет секунди…

— Побързай! — прошепна Болд.

Кроули махна с ръка, отказвайки услугата, но Реймънд въпреки всичко се приближи до предното й стъкло. Тя отвори прозореца си и той се отказа, като викаше силно:

— Безплатно е! Безплатно! — Мина пред колата, върна се назад по тротоара и потропа по задната й броня, за да се обозначи, че е там. А после, само с едно движение на ръката, достойно за шоуто на прославен магьосник, Реймънд залепи парче дъвка върху дупката, пробита в стоповете на колата.

В същия този момент от другата страна на кръстовището се появи носът на кола, която всеки момент щеше да поеме по Деветдесет улица.

Лофгрийн смени светлините на светофара и колите се понесоха напред.

— Продължавай! — нареди Болд на Грисулд, — но остави онази кола ей там — виждаш ли я? — да се настани пред нас.

— Ясно.

Шофьорът зад тях нетърпеливо натисна клаксона. Старата „Каунтри скуайър“ потегли, но остави Кроули да се отдалечи на една кола разстояние, което мигновено бе заето от колата, намърдала се между тях. Беше тъмна кола — нисан, който по форма приличаше на тауруса. Грисулд едва не се блъсна в задната й броня.

Той натисна клаксона, преди Болд да успее да го възпре.

— Включи шибаните си светлини! — изрева Грисулд.

Шофьорът на колата пред тях сякаш го чу и направи точно това. Задните светлини на колата светнаха и през пробитата дупка се прокрадна ярък лъч бяла светлина.

Грисулд едва сега проумя какво става и се обърна към Болд.

— Ти, хитро копеле! — После додаде: — Той нарочно се приближи толкова много до нас, за да го блокираме…

— Да го прикрием — поправи го Болд.

— Така че останалите коли да не забележат кога пуска светлините на колата. — Шофьорът се ухили. — Единственото, което ще видят впоследствие, е ярката светлина, струяща от пробития стоп. — После попита: — За какво е целият този цирк, между другото?

— Заради едно малко момиченце — отвърна Болд. Затаи дъх в очакване на радиообмена в слушалката да потвърди успеха на малката му уловка.

— Забелязвате ли нещо? — долетя глас по радиостанцията.

— Все още нищо… проверявам в момента… Да, виждам целта пред себе си.

Болд въздъхна с облекчение: проследяващите коли не бяха забелязали размяната.

Придържайки се към инструктажа на Болд, Ла Моя измина една миля, а след това зави надясно по „Роял Броъм“ и мигновено увеличи скоростта. На кръстовището с Четвърта улица щеше да завие наляво и да продължи към Деветдесета. След всеки завой щеше да увеличава скоростта, за да е сигурен, че между него и преследвачите му има достатъчно разстояние, което в тъмнината ще им попречи да видят добре марката на колата.

Кроули, и Болд заедно с нея, се качи на виадукта. Движението ставаше все по-натоварено. Зад тях три автомобила завиха надясно в преследване на разпробитите стопове.

Гас отклони поглед от огледалото за обратно виждане и попита:

— Нещо не разбирам. Тези там не са ли от твоите?

— Може и така да се каже — отвърна Болд.

— Предполагам, че точно това не ми е много ясно — заключи Грисулд.

Болд се радваше на успеха. В далечината вдясно се показаха блестящите силуети на небостъргачите. Колите по виадукта се движеха почти с шейсет мили в час. Твърде висока скорост за мокрия път, прекалено висока и за самия Болд, но пред себе си вече нямаха пробити стопове и трябваше да карат с нужната скорост, за да не изпуснат тауруса.

— Тя доста често поглежда в огледалото — докладва Грис.

— Намали — заповяда Болд.

— Може да я изгубим.

— Намали! — Болд също забеляза тревожните движения на главата й.

— Тя изпреварва…

— Намали!

Грисулд изостана назад и се намести зад някаква лимузина.

— Не я виждам.

— Млъквай! — раздразнено излая Болд. Стомахът му се бе свил на топка от притеснение.

— Тунел — обяви Грисулд, когато лимузината намали, за да влезе в късия тунел пред тях.

— Това не ми харесва — промърмори Болд. — Не ми харесва! — Техният „Каунтри скуайър“ влезе с останалите коли в тунела.

Болд зърна за миг нечии задни светлини.

— Изход! — изкрещя той на шофьора.

Грисулд рязко изви волана и взе острия десен завой непосредствено след края на тунела. Веднага след това натисна спирачките. Всяка улица, всяко кръстовище бе запълнено с коли, наблъскани броня до броня.

Грисулд го погледна.

— Казах ти, че трябваше да пуснем радиото и да слушаме мача на „Соникс“. Поне щяхме да разберем кога свършва. Кому е нужна тази гадост?

— На нея — отвърна Болд. — Тя прекрасно знае какво прави.