Гайдаря от Хамелин

62.

Болд паркира взетата под наем кола на улицата с ясното съзнание, че следващите двадесет или тридесет минути са от съдбоносно значение за спасяването на Труди Китридж, а от там и на Сара. Двамата с Дафни мълчаливо изкачиха каменните стълби, които отвеждаха към входната врата. И двамата размишляваха върху важността на предстоящия разговор.

— Ти разбираш, че…

— Да — прекъсна го Дафни. — Чудесно разбирам всичко.

Болд натисна входния звънец — кой знае защо изпита усещането, че току-що е дръпнал спусъка на пистолета си. Брад Бремър открехна вратата и надникна през пролуката — имаше детинско на вид, но красиво лице.

Изглежда почтен, помисли си Болд.

Човек, който редовно ходи на църква, отбеляза Дафни.

Човекът имаше тъмна коса, ъгловато лице, насмешлива усмивка. Облечен бе с панталон в цвят каки и закопчана догоре синя риза. Минаваше единадесет часа. Зад него се чуваха новините по телевизията.

— Мога ли да ви помогна? — попита той с едва доловим южняшки акцент.

— Това е лейтенант Лу Болд — представи ги Дафни. — Аз съм Дафни Матюс. От полицията сме, господин Бремър. — И двамата извадиха значките си, но само за миг. Побързаха да си ги приберат, надявайки се, че мъжът няма да забележи факта, че нямат никакви правомощия в този град.

— СПУ14? — попита Бремър с пресъхнало гърло. Не бе пропуснал нищо. — Къде е това?

— Сиатъл — отвърна Дафни.

— Доста сте се отдалечили от къщи.

Болд се намеси.

— Доста е късно вече. Молим да ни извините.

Бремър се поколеба. И тримата се почувстваха неловко.

— Имате ли нещо против да погледна значките ви още веднъж? Защо не ми ги дадете да ги разгледам на спокойствие?

Те изпълниха молбата му. Бремър затвори и заключи входната врата. След шестдесет безкрайно дълги секунди той отвори отново и ги покани вътре.

— Съпругата ви вкъщи ли е, господин Бремър? — попита Дафни. — Бихме желали да разговаряме и с двама ви, ако е възможно.

— Тази вечер излизахме — обясни той, без да са го питали.

Беше обяснимо нервен и разтревожен. На Дафни това й хареса.

— Празнична вечеря значи. — Сега, когато лампите бяха запалени, на Болд му се стори, че стаята е значително по-голяма.

— Празнували сте осиновяването — повтори Дафни, която целеше да го извади от равновесие. Най-важното в случая беше тя да води играта.

— Синди! — извика съпругът, а в гласа му прозвучаха нотки на отчаяние. — Облечи си нещо и слез долу.

— Хубава къща — отбеляза Болд.

— Искате ли да ни покажете детската стая?

— Синди!

Синди Бремър, жена, която и през следващите десет години щеше да продължи да изглежда на двадесет и пет години, влезе във всекидневната, загърната с домашен халат, който едва закриваше средата на бедрата й. Рязко се спря в момента, в който забеляза Болд и Матюс, и понечи да се върне обратно.

— Мили боже, Брад! — оплака се тя.

— Остани. Те са от полицията.

— Пет пари не давам откъде са. Бихте ли ме извинили за момент? — Тя погледна към посетителите, а след това бързо излезе от стаята. Пет минути по-късно се появи отново с гримирано лице, дънки и блуза.

Последваха запознанства. Жената беше дребничка, с тънка талия и крехки ръце, но изразителните очи и тъмната коса подсилваха излъчването й. Акцентът й бе по-изразен от този на съпруга й, и демонстрирайки типичното южняшко гостоприемство, тя заговори, наслаждавайки се на собствения си глас, за пътуването й до Сиатъл, което бе предприела преди десет години с една нейна приятелка от женския клуб в университета.

— Сигурна съм, че там сервират най-вкусните раци в света — заяви тя.

Болд дълбоко чувстваше липсата на вкусните раци, опияняващия мирис на море и живописните залези над „Олимпикс“. Но повече от всичко му липсваше малката Сара.

Последва неловко и напрегнато мълчание.

Пръв заговори съпругът.

— Те споменаха осиновяването, скъпа.

Дафни хвърли един поглед на Болд, пое дълбоко дъх и заговори предпазливо.

— Въпросът е много деликатен. И поверителен. Ще ви помолим да го имате предвид.

— Ще го имаме предвид и ще се почувстваме много по-добре, ако ни кажете какво точно желаете — нетърпеливо се намеси Брад Бремър. Той прекрасно знаеше колко много пари бяха платили на Шевалие за детето. И за разлика от жена си, която продължаваше да си седи спокойно, вече усещаше надвисналите неприятности.

Болд обясни:

— Разследваме серия отвличания.

Забелязала озадачените им изражения, Дафни побърза да добави:

— Целта на нашето посещение е да ви информираме и да ви предупредим, да се опитаме да ви предпазим от извършването на криминално престъпление, защото точно това ще стане, ако осиновите това дете.

— О, боже! — Синди Бремър най-после осъзна онова, което съпругът й вече знаеше. — Не можете да ни причините това! Знаете ли какво преживяхме? Това е нашето бебе, нашето първо бебе.

Болд се обърна към съпруга.

— Поддържате делови отношения с адвокат на име Шевалие от Ню Орлиънс. — Кръвта се отцеди от лицата на двамата съпрузи, театралната усмивка на жената изчезна. — Преди да продължите с процедурата по това осиновяване, трябва да научите фактите, такива, каквито са.

— Все още имате време и възможност да избегнете криминалните обвинения — напомни им Дафни.

— Но това е нашето бебе — изхленчи жената.

— Не — поправи я Болд. — Ако нашите предположения се докажат, ще излезе, че момиченцето е било отвлечено, пренесено през няколко щатски граници и доставено в Ню Орлиънс през последните двадесет и четири часа.

— Вие трябва да получите детето в Ню Орлиънс — вметна уточняващо Дафни. Изглеждаше напълно сигурна в думите си, които прозвучаха едва ли не заплашително.

— Това не може да се случва с нас — изрече съпругът. — Толкова се молихме, за да си осиновим дете, а Шевалие дойде като отговор на всичките ни молитви.

— Родителите на момиченцето са в Сиатъл и се молят също като вас — рече Болд.

— Но всичко е законно — настоя съпругът, изпреварвайки събитията. — Не сме направили нищо незаконно.

— Все още не сте — кимна Болд. — Но в момента, в който вземете детето, ще станете участници в това престъпление. Съзнателно или не, но вие подпомагате отвличанията.

— Мили боже, не! — Очите на Синди Бремър се насълзиха и тя бързо се изправи и изтича навън, опитвайки се да спаси грима си.

Дафни се обърна към Бремър.

— В съда ще ви разпитват за всичките пари, които сте платили. Ще поискат да обясните не сте ли се усъмнили, когато са ви били поискани толкова големи суми.

Болд също се намеси.

— Плащането на допълнителни суми при осиновяване се счита за углавно престъпление. Съществуват федерални, както и щатски разпоредби по въпроса. Внимателно ли прикрихте следите си, сър? Бяхте ли достатъчно изобретателен, за да заблудите нашите специалисти, занимаващи се с парични преводи и плащания?

Все едно че го зашлеви през лицето. Потресен от обвиненията, Бремър запелтечи, неспособен да произнесе и едно свързано изречение. Някъде в далечината се чу пронизителният вой на полицейска сирена. Точно навреме, помисли си Болд.

— Ако се съгласите да ни сътрудничите, може и да успеем да направим така, че срещу вас да не бъдат повдигани обвинения — поясни Дафни.

— Но не можем да ви гарантираме нищо — предупреди ги Болд.

— Кога трябва да вземете детето? — продължи атаката Дафни.

— Няма да ми вземете това бебе! — заяви жената, която стоеше в антрето и се подпираше на стената.

— Синди! — скастри я съпругът й. — Те ни предлагат изход от тази ситуация. Възможност да се отървем. Трябва да ги изслушаме.

Лицето на жената се сгърчи, сълзите потекоха от очите й. С несигурна походка се приближи до съпруга си, прегърна го и се разрида.

— Колко платихте? — попита Дафни.

— Разходите плюс още петдесет — сухо отвърна мъжът. — На три отделни плащания. Около седемдесет общо. — Той внимателно погледна и двамата посетители. — Адвокатът ни увери, че детето е от известно семейство, което налага процедурата да бъде извършена бързо и дискретно. Платихме допълнително, за да получим бяло бебе. Всъщност това условие никога не бе изречено с думи, но се подразбираше.

— Срещали ли сте се с Шевалие? — попита Болд.

— Не. Никога.

— Изпращали ли сте му ваши снимки, или видеофилм?

— Направихме филм за къщата — отвърна жената. — И за квартала. Но не и за себе си.

— Разговаряхте ли с него?

— Той ни се обади няколко пъти. Разговаря най-вече със Синди. За процедурата, за деня на осиновяването.

— А парите?

— Този въпрос обсъди с мен — отговори Брад. — На по-ранен етап.

— Преди колко време?

— Преди два-три месеца.

— В такъв случай едва ли помни гласа ви? — констатира Болд.

— Какво точно имате предвид? — попита Бремър. Любопитството му бе очевидно — явно бе започнал да разбира накъде вървят нещата.

— Вчера Шевалие ви е телефонирал — застреля го Болд.

Съпругата отговори през сълзи:

— Полетът ни е утре сутринта. — Тя отново се разрида. — Имаме резервация в хотел. Навремето прекарахме там медения си месец. Там трябва да изчакаме обаждането му.

Болд погледна Брад Бремър в очите, позволи му да почувства обхваналото го напрежение. След това насочи вниманието си към жената.

— Ако арестуваме Шевалие предварително, може изобщо да не открием детето. Детето е основният ни приоритет. Нали? За всички нас — рече той, като включи и Дафни в това число. — Детето е най-важно.

Жената кимна.

— Добре — отбеляза Болд.

— Много е важно да се разбираме добре — додаде Дафни. — Ако искаме планът ни да успее, трябва да бъдем напълно откровени помежду си. За нас е от изключително значение да научим всичко за вас. До най-малката подробност. За нещастие трябва да го направим още тази вечер. Преди да се е съмнало.

— Вие ще заемете мястото ни — заяви съпругът, отгатнал същината на плана, предложен от Дафни. — За това ли става дума?

Болд отговори на въпроса му.

— Няма да е лошо да направите малко кафе. Предстои ни много дълга нощ.