Гайдаря от Хамелин

82.

Флеминг взе ключовете и излезе от колата и по този начин лиши Болд от възможността да открадне колата заедно със заложницата, докато федералният агент се върти около багажника. Непрекъснато си напомняше, че камионът на ФедЕкс не беше теория, а доказателство. Преминаването му край къщата бе записано на видеофилма и по този начин той се превръщаше в неопровержима улика. По време на видеофилма се виждаше още и част от обедната програма на Си Ен Ен; по неоспорим начин бе установено, че кабелният оператор обслужва именно този район. Като се има предвид, че само четири камиона бяха работили в този район на двадесет и пети, а два от тях бяха почивали на обяд, Болд бе решил да съсредоточи всичките си усилия върху маршрутите на другите две коли, за да открие къщата и да си върне Сара. До следващата сутрин Хейл щеше да бъде освободен — ако вече не го бяха пуснали — връзката Шевалие-Кроули щеше да излезе на бял свят, а условията по отвличането на Сара щяха да бъдат нарушени. Той погледна часовника си, после към отворения багажник, а накрая отново сведе очи към разписанието на ФедЕкс. И в този момент проумя грешката си.

Бързо слезе от колата.

— Знаех си, че ще отстъпиш — отбеляза Флеминг, който вадеше бойния си арсенал от багажника. Сред нещата имаше дори и пушка.

— Шофьорът си е взел обедната почивка — рече Болд и му предложи да погледне картата.

Флеминг отблъсна разтворената карта.

— Нали така елиминира два от четирите камиона.

— Не — възрази Болд. — Точно тук съм допуснал грешка. Погледни това разписание: първата доставка след обедната почивка е извършена на юг от Ла Конър. — Той замълча за миг. Флеминг не проявяваше интерес. Болд продължи да обяснява. — Шофьорът е обядвал в Ла Конър, а не в Маунт Върнън. — Флеминг вдигна очи от багажника. Всичко наистина бе само теория, но Болд не искаше да си го признае. — Точно по обяд е изминал разстоянието от Маунт Върнън до Ла Конър. Изключихме го от сметката, а не трябваше. Четвъртият камион също е бил на пътя по времето, което ни интересува.

— Още теории. Стига си теоретизирал. Времето ни изтича, знаеш го. Пищисал си Дънкин и той ще преебе цялата работа, без дори да съзнава това. Нямаме време!

Болд заби пръста си в картата и едва не я продупчи по средата.

— Намира се в този участък от шест мили. Трябва да е тук. Колко време ще ти е нужно, за да я завлечеш до онзи хамбар и да я накараш да говори? Защо да си отваряш толкова работа?

Флеминг затръшна багажника на колата, подаде ключовете на Болд и рече:

— Ти не разбираш, нали? Това не е работа. — Навлякъл беше противокуршумна жилетка. Изглеждаше като убиец на лунната светлина — с издути джобове, с пушка в дясната си ръка. — Приятно ловуване — пожела той. — Първият, който открие Кроули и децата, печели.

Болд запремята ключовете между пръстите си.

— Помисли добре какво правиш.

— Помислил съм. — Ниският звучен глас прозвуча толкова авторитетно, че Болд се улови, че му е трудно да спори.

— А като намеря къщата?

— Ако я намериш, знаеш къде да ме търсиш. — Той погледна през полето от обрани цветя към далечния хамбар. — Аз не съм чудовище, Болд — заяви той, прозрял мислите му. — Не гоня нея. — Той посочи към задната седалка. — Търся детето си. Но за разлика от теб не се боя от нещата, които може да ми се наложи да направя, докато се опитвам да я намеря. — Той мина край Болд, отвори задната врата на колата, хвана Лиза Кроули за косата, измъкна я навън и я накара да се изправи пред него.

Нараняванията й придаваха вид на смазан и победен човек. Празните й очи потърсиха Болд и той предупреди Флеминг:

— Ако я притиснеш твърде силно в това й състояние, можеш да я убиеш.

— Толкова по-зле за нея — заяви Флеминг.

Хвана Лиза Кроули за ръката и я поведе през полето. Тя изобщо не се съпротивляваше, очевидно бе решена да се жертва заради съпруга си. Болд стоеше на мястото си, парализиран от гледката на двете призрачни фигури, които потънаха в безкрайния мрак, разтворил прегръдки, за да ги посрещне.

Миг по-късно двигателят на колата забръмча и бързо пое по пътя.

Неспособен да удържи въображението си, Болд шофираше, но през цялото време си представяше какво щеше да се случи в хамбара. Беше наясно, че Флеминг възнамерява да изпълни всичките си заплахи, знаеше, че това ще му достави голямо удоволствие — много по-голямо, отколкото бе готов да си признае дори и пред себе си: Флеминг щеше да я убие, макар да не го желаеше. Щяха да му лепнат второ убийство — този път със свидетел и твърде много улики, които не биха могли да бъдат пренебрегнати. Какво щеше да направи след това той самият по отношение на Болд, не се знаеше.

Огромният брой коли, паркирани край пътя, придаваше на нощта някакво необяснимо призрачно чувство. Сякаш хората масово напускаха областта. Болд пое по някакъв пряк черен път, който му спести пет минути и го отведе в другия край на участъка, който го интересуваше. Докато караше към пресечката, забеляза друго тъмно поле от обезглавени цветя, което се простираше вляво от него. Имаше обаче един участък, в който цветята все още не бяха обрани.

Той намали скоростта и отвори прозореца. Клюмнали, изсъхнали нарциси, свели главички към уханната земя като за безмълвна молитва, стояха като на пост край пътя. Болд осъзна, че целият този участък само допреди няколко дни е представлявал истинско море от разцъфтели нарциси. Жълти нарциси, помисли си той. Жълти нарциси с жълт прашец. Високи до коленете.

В далечината забеляза няколко хамбара и полегатия метален покрив на някаква къща, която изглеждаше бледосива на лунната светлина. Полето с обраните цветя се издигаше нагоре към къщата и Болд мигновено осъзна, че този наклон е достатъчен, за да повдигне къщата над нивото на павирания път.

Болд направи ляв завой и подкара с умерена скорост, за да не събуди нечии подозрения. Огромен платан, засаден твърде близо до къщата, разпростираше дебелите си клони над малкото хълмче. Болд все още се намираше на около петстотин метра от къщата, но интуитивно знаеше, че зад дървото има голям прозорец, а стените на всекидневната са боядисани в бледожълто. Познаваше още разположението на мебелите в стаята, знаеше и името на човека, който предпазливо бе заключил всички врати и който копнееше да види как един кафяв таурус спира на алеята пред къщата, а една жена се измъква иззад волана. Той щеше да остане разочарован тази нощ. Мъжът, който стоеше на пост край прозореца. Таурусът нямаше да дойде.

Болд продължи по пътя си с намалени светлини, приковал поглед върху пътя, забранил си дори да поглежда към къщата вляво. Беше видял всичко, което можеше да се види отвън.

Сега трябваше да влезе вътре и за целта му трябваше Лиза Кроули. Жива.

Болд се затича през полето, окъпано в лунна светлина, към самотния хамбар в далечината. Стеблата на обезглавените цветя влизаха под крачолите на панталоните му, обувките му прогизнаха от влагата, натежаха от лепкавата кал и сякаш станаха десет пъти по-тежки. Той се спря, остърга уханната пръст от краката си, като се изплеска целия с кал.

Когато стигна до хамбара, се ослуша. Надяваше се да чуе гласа й, да долови някакъв звук. Посрещнат от всеобхватна тишина, той изпадна в пристъп на отчаяние. Уверен беше, че единствената карта, с която разполагаха, бе животът на Лиза Кроули, сигурен бе, че съпругът й щеше да е готов на всякаква сделка, за да спаси съучастницата си от мъчения и смърт. Флеминг очевидно бе прибягнал до оръжията.

Болд провери и трите врати, които успя да намери в мрака. Накрая се принуди да похлопа на огромната дървена врата, посивяла от годините. Флеминг сигурно имаше нещо като шпионка, защото веднага свали дървеното резе и отвори вратата, без да произнесе нито дума. Болд влезе вътре и замръзна на място.

Блед лъч от електрическо фенерче, закрепено на предната гума на един трактор, осветяваше средата на хамбара и един голям четириъгълен стълб, който поддържаше сеновала. Голият гръб и задникът на Лиза Кроули, осветени от фенерчето, изглеждаха като голямо парче телешко месо, закачено във фризера. Дрехите й бяха разпръснати по пода и стъпкани в мръсотията. Флеминг бе прекарал белезниците през ръждясал клин, забит в големия стълб доста над главата й, и бе разтегнал тялото й до такава степен, че пръстите на краката й едва опираха в пода. Главата й висеше на една страна и Болд виждаше само частта от лицето й, която бе наранена и подута от катастрофата.

Той бавно се приближи до нея. Флеминг бе свалил лепенката и бе напъхал бельото в устата й. По този начин тя можеше да издаде някакъв звук, ако решеше да говори, а Флеминг щеше просто да оцени информацията, измъквайки гащите от устата й. Ако останеше недоволен от чутото, щеше отново да ги затъкне в гърлото й. Яркочервените следи от допира на противошоковата палка просветваха зловещо край гърдите й, на бутовете й и задната част на бедрата й. И още дузина по останалата част от тялото й.

— Облечи я — нареди Болд, отвратен от мъжа до него.

— Тъкмо загряхме…

— Тогава аз ще го направя — прекъсна го Болд и се приближи до жената. — Намерих къщата. Намираше се точно там, където смятах. Шофьорът очевидно е взел обедната си почивка в Ла Конър. Минал е край къщата малко след обяд и понеже не е изпълнявал поръчка, маршрутът не е вписан в разписанието.

Извади бельото на жената от устата й и й рече:

— Сега ще ти помогна да се облечеш. Малко ще те повдигна. — Мина зад нея и пъхна ръце под потните й мишници.

— Остави я. — Флеминг държеше пушката в дясната си ръка с насочена към пода цев, но никой от присъстващите не можеше да пренебрегне присъствието й. Очите му блестяха като на човек, изгубил напълно способността си да разсъждава нормално. Отмъщението бе забило хищните си зъби в душата му, той бе почувствал сладостта му. И искаше още.

— Намерих къщата — повтори Болд.

— В такъв случай тя не ни трябва — заяви Флеминг. — Отдръпни се.

Болд продължаваше да поддържа жената, която притискаше голия си гръб към лицето му.

— Сега ще я сваля — рече той.

Флеминг зареди пушката — звук, твърде познат за всяко ченге.

Болд я повдигна още малко и вързаните с белезници ръце на Кроули се освободиха от клина. Тя кръстоса ръце пред голите си гърди, осеяни с белезите от електрошоковата палка, а после се отпусна на мръсния под, уплашена от насочената към нея пушка. Болд напъха бельото в ръцете й и клекна пред нея, поставяйки тялото си между жената и Флеминг.

— Облечи се. Побързай — тихичко й нареди той.

Тя започна да се бори с дрехите. Болд вдигна лилавата рокля. Флеминг бе откъснал ръкавите, за да може по-лесно да я свали от тялото й. Болд й помогна да я облече, а през цялото време усещаше върху себе си черното дуло на пушката. Завърза едно откъснато парче от роклята около шията й, за да прикрие голите й гърди.

Обърна се към Флеминг и заяви:

— Ние тръгваме. Тримата заедно. Отиваме да измъкнем дъщерите си.

— Не.

— Тя е единствената ни възможност за сделка. Ако ще я убиваш, изчакай поне да си върнем момичетата обратно. Не рискувай живота им заради някакъв резултат, който никога няма да можеш да изравниш.

Болд се зачуди какво ли би направила Дафни в подобна ситуация. Тя чудесно разбираше хората като Флеминг на този свят, помисли си той. После изведнъж си даде сметка, че Флеминг все пак е ченге и той също го разбира не по-зле от Дафни. Погледна го и попита, макар предварително да знаеше отговора.

— Колко години имаш?

Флеминг го изгледа неразбиращо.

— В Бюрото. Колко години?

Мъжът като че ли изведнъж изтрезня.

— Колко агенти, бели и цветнокожи, се учат от теб? Вземат пример от теб?

— Спести си приказките. Пусни я и се отдръпни.

— Ако изпразниш това оръжие в главата й, никога няма да стигнем до къщата. В един такъв район? Забрави за това! Шерифът ще пристигне още преди да сме стигнали до колата. — Думите му като че ли проникнаха до съзнанието на Флеминг. Болд доближи Кроули още повече до себе си. Посочи различните оръжия, които Флеминг бе подредил върху една бала слама, и нареди: — Събери ги. Може да имаме нужда от тях.

Кроули се облегна с цялата си тежест върху него. Беше много изтощена, а изтръпналите й, подути от висенето крака се подгъваха под тежестта на тялото й. Болд обърна гръб на Флеминг и бавно я изведе от хамбара.