Гайдаря от Хамелин

68.

Ла Моя седеше зад волана на колата, която бе взел под наем, и проклинаше дъжда. Това не беше просто дъжд; дъждът не го притесняваше; беше свикнал с него. Всеки, живял в Сиатъл в продължение на петнадесет години, знаеше всичко за дъжда. Но това? Небето причерня неочаквано — сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и бе произнесъл вълшебните слова. Дъждът плисна неудържимо — сякаш някой бе насочил към земята пожарникарски маркуч. Водата се изливаше с такава сила, че дъждовните капки отскачаха от горещия паваж при първия си контакт с него, а едва след това падаха отново и се превръщаха в завеса от изпарения.

Дъждът барабанеше по покрива на колата толкова силно, че Ла Моя не чуваше радиото.

Пороят веднага прогони пешеходците от тротоарите. Няколко чадъра напразно се опитваха да предпазят собствениците си от потопа; улицата се наводни, по оточните канавки потекоха пълноводни реки. Ла Моя не виждаше нищо пред себе си — дъждът сякаш бе издигнал размазана сребриста стена пред очите му. А да пусне чистачките на паркирана кола, означаваше веднага да се издаде.

През дъждовната пелена видя Болд да тича към волвото. Той премести колата по-близо до входа на сградата и една жена, за която Ла Моя реши, че е Кроули, излезе смело в дъжда, за да помогне на Болд и Дафни да вкарат детското столче в колата. След това Кроули се затича към тауруса, отвори багажника, извади тъмна пътна чанта и бързо се настани на предната седалка на колата си.

Единственото движение по улицата идваше от чистачките на две коли, които бяха спрели една до друга и които явно чакаха дъждът да намалее. Тези две неправилно спрели коли на свой ред блокираха други автомобили, които се намираха на малкия паркинг.

Волвото на Болд бавно излезе на наводнената улица — единствената кола, която се движеше в момента.

Ла Моя долови движението на още един чифт чистачки — този път от една от блокираните на паркинга коли.

Кроули даде на задна, колата се премести няколко метра, но спря, когато дъждът се усили още повече.

Ла Моя сграбчи клетъчния си телефон в момента, в който видя един мъж, наметнат с дъждобран, да излиза от една от блокираните коли и да тропа по прозореца на неправилно спрелия автомобил, препречващ пътя му. Той ядосано размаха ръце, давайки знаци на шофьора на неправилно спрялата кола, че трябва я премести, за да може той на свой ред да излезе от паркинга.

Шофьорът веднага разбра за какво става дума. Двигателят на колата му забръмча.

В същия момент таурусът също забоботи.

Ла Моя запали двигателя в момента, в който колата на Кроули излезе на заден на улицата.

В този момент Болд отговори от другата страна на линията.

— Бремър.

— Можеш ли да говориш? — Ла Моя също излезе на улицата. Спрелите заради дъжда коли започваха да се раздвижват. Телефонната връзка беше ужасна.

— Тя е ударена доста лошо — информира го Болд и се постара безпристрастно да му опише чертите й. Лявото й око… — В ухото на Ла Моя се чу силно пращене и връзката прекъсна за миг. — Шал…

Ла Моя го прекъсна.

— Имаме си проблем. Посетител. Чуваш ли ме? Някой се опитва да ни сложи прът в колелата. Там ли си?

— Тук съм.

— Хейл е.

Изведнъж проблесна ярка светкавица, последвана почти веднага от силен гръм, който разтърси колата. Телефонът замлъкна.

Ла Моя увеличи скоростта на чистачките. И въпреки това не виждаше почти нищо.