Гайдаря от Хамелин

28.

Работата с художника Томи Томпсън ангажира цялата петъчна сутрин и ранния следобед на Болд. Той, Дорис и малкият Хенри Шотц се качиха на ферибота и прекосиха маслиненозелените води на залива, съпътствани от плясъка на крилете и пронизителните крясъци на чайките.

Градът остана зад гърба им и контурите му постепенно се сляха с хоризонта. Морският въздух ухаеше на бор и кедър. Няколко увеселителни корабчета пореха мраморно зелените води край брега и оставяха след себе си пенлива сивкава диря. Лодките му припомниха теорията на Хил, според която похитителят се придвижва между отделните градове по вода — теория, която обясняваше защо Гайдаря от Хамелин не бе попаднал в нито една от пътните блокади и проверки в Сан Франциско и Портланд.

Само петнадесет минути след тръгването им съзнанието на Болд бе вече изцяло погълнато от предстоящата задача. Така и не се сети, че бе забравил да се обади на Лиз и Майлс, че бе пропуснал да остави чека на Марина, не бе намерил време да се види с Хил и да я информира за напредъка си и изобщо не му бе минало през ума да се избръсне.

Не можеше обаче да забрави вечерите, в които бе къпал дъщеря си. Нито малката гумена платноходка, която двамата пускаха във ваната, а Сара се заливаше от смях и цопаше около нея. Той се взираше във водата, но виждаше единствено тази червена гумена лодчица и изобщо не забелязваше кеча, понесъл се по вятъра с издути платна.

Той се полюляваше заедно с ферибота, вятърът развяваше косата му, а погледът му беше далечен и нефокусиран. Опитваше се да осмисли и систематизира всяка информация още при получаването й, работеше с такова настървение, каквото не бе проявявал никога зад бюрото си.

Болд се върна в Сиатъл заедно с рисунката на орел, обвил криле около тялото си, загърнал се с тях като с роба.

Нямаше по-добър от Томпсън в това отношение: орелът, изобразен на листа хартия, изглеждаше като жив. А доколкото зависеше от Болд, фактът, че ръката на художника през цялото време бе направлявана от тригодишно дете, щеше да остане скрит за останалите. Самата татуировка нямаше да бъде обсъждана и коментирана.

Болд съсредоточено я разглеждаше, когато Дафни влезе в кабинета му без покана. Той бързо скри рисунката — не искаше никой друг да я види.

— Отбягваш ме — оплака се тя. Изглеждаше зачервена и възбудена — сякаш идваше от някакъв друг свят, различен от неговия.

— Глупости. — Болд се настани по-удобно на стола си и се приготви да изрече най-голямата лъжа в живота си.

Дафни Матюс веднага разгада намеренията му; тя не беше човек, когото би могъл лесно да заблуди.

— И двамата сме много заети — заяви той.

Дългогодишната му работа като ченге го бе научила кога и как да изопачава и заобикаля истината, но откровените лъжи се раждаха в друго, по-централно място в душата му и това му се стори отвратително.

Не й предложи както обикновено чаша чай с ясното съзнание, че това, само по себе си, е достатъчно красноречив жест. Искаше тя да се махне от кабинета му. В момента очакваше Гейнис, която му бе позвънила, за да го информира, че техниците от лабораторията са приключили с анализа на някои от уликите, включително и с калта от ботушите на Андерсън. Всеки момент очаквала резултатите да й бъдат изпратени на петия етаж за подпис. Тя, на свой ред, възнамерявала да препрати резултатите при Болд, преди да ги е показала на когото и да било.

Болд не знаеше дали Дафни би открила нещо съмнително в това, но истината бе, че Гейнис нямаше работа в кабинета му и според него бе твърде възможно Матюс да заподозре нещо. Трябваше да я разкара незабавно.

— Завел си го при Томи Томпсън, без да ми кажеш — с раздразнение рече тя.

— Томи беше свободен само сутринта — обясни Болд. — А ти беше заета.

— Този човек рисува сладникави морски пейзажи за магазините за сувенири, а ти сега се мъчиш да ме убедиш, че нямал време?

— Не мога да определям работния му график — продължи да се защитава Болд. — Не е длъжен да ни помага.

— Което веднага ни отвежда до следващия въпрос: защо не използва някои от художниците на управлението? Защо трябваше да биеш всичкия път до Вешън?

— Той е най-добрият от всичките. Томи е върхът.

Тя продължаваше да стои права — отчасти защото той не я бе поканил да седне. Стоеше до вратата, скръстила с възмущение ръце пред гърдите си, и очевидно не вярваше на нито една негова дума. Което означаваше, че Болд има проблем. Тя дълбоко си пое въздух и бавно издиша, опитвайки се да се поуспокои.

— Искаш ли да поговорим?

— Искам да намеря Ронда Шотц и момченцето на семейство Уайнстейн. Искам да предотвратя следващото отвличане.

— Получи ли се рисунката? Имам предвид рисунката на Томпсън?

— Всичко се оказа безсмислено — продължи с лъжите Болд. Като се изключи жена му, Дафни бе най-близката му приятелка. Да я лъже, беше долно и непочтено, но въпреки това лъжите идваха толкова лесно. — Томи каза, че с пет или шестгодишно дете може би щеше да се получи. Но Хенри не притежаваше нито търпение, нито достатъчно богат речник за целта.

— А и ние го потърсихме прекалено късно — додаде тя, очевидно повярвала на думите му. — Тригодишните деца не се отличават с особено дълготрайна зрителна памет.

В действителност Хенри Шотц се бе справил направо блестящо.

— Бих предпочел въпросът с татуировката да не се споменава на оперативката в четири часа.

Тя видимо се напрегна.

— Но защо?

— Дорис Шотц. Обещах й…

— Спомням си.

— Медиите ще я побъркат.

— Те може и да не научат.

— Тогава Мълрайт ще я побърка — продължи Болд. — Проблемът е в това, че татуировката е неубедителна и дори безполезна улика, ако не разполагаме поне с още един свидетел.

— Но как тогава да се надяваме, че ще можем колективно да обсъдим всички улики и доказателства, ако изобщо не ги предложим на вниманието на останалите? — попита тя. — Пак опираме до въпроса за яйцето и кокошката.

— Забрави за това — рязко нареди Болд. Тонът му я засегна. — Аз й обещах.

— А мен ме накара да обещая, че няма да задавам въпроси. Кога ще приключи това?

— Недей — помоли я той.

— Кога ще поговорим за нещата, които очевидно не желаеш да обсъждаш?

Гърлото му се сви, челюстите му се стегнаха.

Дафни продължи:

— Казах ли ти, че разговарях с Марина и тя ме уведоми, че Лиз се прибира у дома този уикенд? Защо се прибира, Лу? Защото е по-добре, или защото е по-зле? Поговори с мен!

Той се закашля и извърна глава. Опита се да измисли начин да смени темата.

— Исках децата да не са в къщата поне през първите няколко дни. Това е всичко — заяви той. Чудесно знаеше какво си мисли Дафни в момента.

— Защо ли това твое решение ми се струва напълно безсмислено? Значи мама се прибира у дома, а ти отпращаш децата? Да не би да мислиш, че тя се връща само заради теб? — Дафни пристъпи по-близо и повтори: — Поговори с мен!

— Дафи!

— Казал ли си на Лиз? Сподели ли с нея решението си? Защо си идва тя, Лу? За да живее, или за да умре? Това е много важно. — Дафни заобиколи бюрото и се насочи към него. — Познавам те. Винаги се стараеш да вземеш нещата в собствените си ръце. Решаваш нещо и твърдоглаво го отстояваш. Аз съм жена, Лу. Лиз би искала децата да са си у дома, независимо от допълнителното напрежение, което присъствието им оказва върху вас, независимо от мнението и препоръките на лекарите по въпроса. Децата ще я изцерят, Лу. Емоционално, а възможно е дори и физически. — Тя протегна ръка и здраво стисна рамото му. — Ти се държиш като деспот. Искаш да контролираш цялата ситуация, да й осигуриш спокойствие и тишина. Да я накараш да се почувства по-добре. Да я изцелиш. Похвални намерения, но реализирани по възможно най-неудачния начин. Върни децата обратно у дома!

При последните й думи Болд не можа да сдържи сълзите си, а приятелството му с тази жена го подтикна да се вгледа в очите й и да оголи душата си, да й покаже слабостта и уязвимостта си.

Тя очевидно възприе сълзите му като потвърждение на факта, че Лиз се прибира у дома, за да умре. Приближи се още повече и притисна главата му към себе си. Допирът с нея отново задейства предпазливостта му и той побърза да се отдръпне. Нямаше да й се довери, нямаше да й даде възможността да измъкне истината от него — тя би могла да изкопчи признание от когото и да било; беше експерт в това отношение.

Болд бързо прецени ситуацията и рече:

— Не съм особено добър баща, нали? Кой друг би изоставил децата си, само защото напрежението в службата превръща семейните задължения в тежко бреме? На става дума за Лиз. Отпратих децата, преди да разбера, че тя си идва у дома. — Насили се да се усмихне невесело. Изведнъж си даде сметка, че вече не му е трудно да лъже. И тъй като единствено истината му позволяваше все още да запази разсъдъка си, Болд не можеше да се избави от усещането, че се опитва да бяга по хлъзгав лед. — Но това не е най-лошото. Все още не съм казал на Лиз. Зная, че имаш право да ме укоряваш.

Очите й напрегнато се взираха в неговите. Облекчението, изписало се за миг на лицето й, веднага бе изместено от още по-силна загриженост.

— Почти ти повярвах. Добър си. Наистина си много добър!

— Защо да не ми вярваш? — възкликна той, но побърза да отклони поглед от очите й.

Неотстъпчивостта му сякаш я обърка. Тя продължи да го изучава.

— Какво, по дяволите, става, Лу? Опитваш се да ме забаламосаш нещо. — Изчака го да каже нещо, а след това продължи: — С какво да си обясня тези промени в поведението ти? С професионалния стрес? Семейният живот? — Погледна го и додаде: — Шийла Хил върти някакви междуведомствени интриги. На вчерашната оперативка ми нареди да направя психологическа преценка на всички присъстващи. Днес пък ми намекна, че може би бих искала да те посетя без покана, което според мен означава, че иска да включа и теб в списъка на наблюдаваните от мене лица. И знаеш ли аз какво си мисля? — Въпросът очевидно бе риторичен. — Пуснато е в ход малко домашно прочистване на специалния отряд. Хил не получава очакваните от нея резултати и секирата всеки момент ще се стовари върху главата на някого.

— Не е това — отвърна Болд.

— Аз съм тук по нейно нареждане, лейтенант! И ако се придържам към правилата, трябва да й докладвам, че в момента си физическа и емоционална развалина, че изглеждаш изтощен и раздразнителен и че през последните три дни състоянието ти непрекъснато се влошава. Би трябвало да я информирам, че не си в състояние да изпълняваш задълженията си.

Болд я погледна спокойно.

— Хил смята, че някой от членовете на специалния отряд може би изнася информация и я предоставя на Гайдаря от Хамелин. Аз съм офицер от разузнаването и работата ми е да го открия и да й го предам. Тя ми предложи да работя заедно с теб. Смята, че трябва да направим някаква комбинация: подхвърляме му лъжливи сведения и чакаме да видим какво ще се появи на повърхността. Това е много мащабна и сложна операция, а освен това идва в момент, в който имам и немалко други грижи на главата си.

Тя отстъпи назад, сякаш той току-що я бе блъснал с ръка.

— Какво става с мен ли? — попита Болд. — Ами бих предпочел да си пия следобедния чай в „Олимпик“, да вечерям агнешко с печени картофи и да гледам някой стар филм с Боги и Бакол5. Телефонът да е изключен, децата да спят, а Лиз да се оплаква, че не й стига времето през деня. Само че в момента съм затънал в тази гадост, а ето че от тук нататък и ти ще ми правиш компания. Аз самият не смятах да те въвличам. Опитах се да възразя на Хил. Но тя настоя и ето че успя да те вкара в играта. Става дума за операция, за която сме информирани само ти, аз и Хил.

— Дезинформация значи — промълви Дафни.

Очевидно все още беше смаяна. Не беше капацитет в тази област, но бе не по-малко амбициозна от Хил и веднага щеше да се залови за работа.

— Тя смята, че някой от хората на Бюрото е бил компрометиран от репортер от някой от таблоидите и същият този репортер работи за Гайдаря от Хамелин. Възможно е също самият похитител да се е добрал до някой от нас. Ако всичко опира до незаконно осиновяване, тогава става дума за големи пари. Ако те бъдат правилно използвани за…

— Някой от нас? — Дафни ахна от изумление.

— Защо не, по дяволите? Би могла да си ти или пък аз — заяви Болд. — Човек никога не знае.

— Да бе, точно така: Лу Болд — информатор на Гайдаря от Хамелин — саркастично изрече тя.

— Абсурдно, нали? — съгласи се той. Но не можеше да забрави, че Гайдаря бе идентифицирал Болд като баща и като полицай, който бе запознат достатъчно добре с разследването и бе способен да промени хода му. Припомни си как Кей Калиджа бе споделила, че хората от ФБР са били предварително убедени, че именно той ще оглави специалния отряд. Кой друг би могъл да предположи това?

Очите на Дафни заблестяха.

— Какво всъщност става?

Тъмният тунел, в който бе попаднал животът му през последните дни, изведнъж бе пронизан от светъл лъч. Някой бе идентифицирал самоличността му и бе съобщил името му на Гайдаря от Хамелин. Шийла Хил можеше да се окаже по-близо до истината, отколкото Болд бе предполагал.

Някой почука и на вратата се появи Боби Гейнис.

Дафни веднага се запъти към вратата.

— Обади ми се — рече тя. — Бихме могли да обсъдим някой идеи.

— Нахвърляй нещо по въпроса — предложи й Болд.

— Непременно. — Дафни се размина с Гейнис на вратата и я поздрави приятелски. Но Болд знаеше, че умът й вече трескаво се опитва да реши какво прави Гейнис при него и каква работа биха могли да имат заедно.

Болд се зачуди колко ли знае Дафни. Тя понякога се държеше като айсберг и никога не показваше онова, което се спотайва под повърхността. Болд високо я ценеше като съюзник, но едновременно се боеше от нейната проницателност и прозорливост.

А Гейнис сякаш кипеше от енергия и Болд й завидя. Тя се приближи до бюрото му и авторитетно постави лабораторните резултати на бюрото му — очевидно бе доволна от онова, което се намираше в папката. Не пожела да седне. Но в гласа й се прокрадна известно неудобство, когато каза:

— Поиска да видиш тези резултати преди всички останали.

— Да, така е — кимна Болд и отвори папката.

— Непременно трябва час по-скоро да информирам Ла Моя — напомни му тя. — Ако аз не го сторя, ще му се обадят от лабораторията.

Болд заговори, преди още да е прочел и ред от лабораторните заключения:

— В пръстта от ботушите на Андерсън е открит някакъв пестицид или тор… нещо от сорта. А в ушната му кал има следи от същия цветен прашец, който намерихме върху детското креватче на Ронда Шотц и панталоните на Андерсън.

Лицето на Гейнис се удължи от изумление, очите й се уголемиха, тя отвори уста и зъбите й заблестяха.

— Не е пестицид. Тор. Винаги така става… понякога се питам защо изобщо си губим времето с лабораторни изследвания. Виж на третия ред — посъветва го тя.

Докладът в голяма степен потвърждаваше всичко, което й бе казал току-що. Но като бивша негова ученичка тя веднага се поправи и започна да цитира азбучните истини, които бе научила от него.

— Зная… зная… За добрия детектив лабораторните изследвания са само начин да потвърди подозренията си, а не папка, пълна с изненади.

Болд отново заговори:

— Цветният прашец, открит в ушната кал на Андерсън, ни дава основания да предположим, че той не само се е допрял до някого. Наличието на цветен прашец означава, че Андерсън е бил лично в някоя цветна градина, оранжерия или поле, а това доказателство, намерено и върху детското легло на семейство Шотц, го свързва недвусмислено с Гайдаря от Хамелин. Обърни се за помощ към агрономическия факултет на университета. Опитай се да разбереш дали цветният прашец и използваният тор могат да ни отведат до някое конкретно цвете. Помоли ги да ти съобщят заключенията си лично, а когато ти се обадят…

— Ще кажа най-напред на теб — прекъсна го тя. — Какво става, сержант?

Само преди няколко минути Болд бе потънал в отчаяние. Но сега изведнъж се почувства силно обнадежден. Доказателствата, правилно интерпретирани, очертаваха една интересна версия. Калта по ботушите на Андерсън в комбинация с цветния прашец, намерен в ушната му кал, със сигурност означаваха нещо важно.

— Добра работа. — Болд погледна Гейнис. — Много съм ти задължен.

Без да сваля поглед от лицето му, тя рече:

— Обади се, ако мога да помогна с още нещо.

Той й благодари.

Гейнис продължи:

— Харесваше ми повече, когато работехме заедно на петия етаж.

— На мен също — призна Болд.

Телефонът иззвъня и Гейнис осъзна, че трябва да тръгва. Болд й подаде папката и й благодари отново.

Тя се обърна и излезе.

Болд остана сам. Един от информаторите му недоволно се оплакваше нещо по телефона, а в душата му се надигаше чувство на вина, което заплашваше да го погълне целия. Истината вече не съществуваше. Беше я унищожил, а заедно с нея и себе си. Истината, която през целия си живот бе издигал в култ, сега изведнъж се бе превърнала в нещо, което човек можеше да изопачава, компрометира и унищожава според желанията си.

Гайдаря от Хамелин не само бе отвлякъл дъщеря му. Откраднал бе и живота му.