Гайдаря от Хамелин

71.

Ла Моя спря на паркинга и си взе билетче за престой.

Скри пистолета и белезниците под предната седалка, но отново пъхна палката в левия си ботуш. Щеше да му се наложи да я извади, преди да мине през детекторите на летището, но мисълта да излезе невъоръжен от колата му се струваше неестествена — в края на краищата бе прекарал петнадесет години от живота си с някакво средство за самозащита, притиснато към тялото му.

Пространството пред терминала бе претъпкано с хора, които се опитваха да се скрият от бурята. Ла Моя се запромъква през тълпата и се качи с ескалатора на втория етаж, за да си осигури по-добра видимост към входовете, пред които непрекъснато спираха таксита, коли и автобуси. Едва успяваше да види изходите от двата паркинга.

Комбинацията от проливен дъжд и натоварено движение значително намаляваше шансовете му да забележи тауруса на Кроули. Остана на мястото си по-малко от минута, отказа се от този план и влезе в сградата.

Ла Моя взе един захвърлен брой на „Ю Ес Ей тудей“ и седна така, че да вижда гишетата за билети, част от ескалаторите и централната охранителна система на терминала. Очакваше, че Болд и Дафни, които бяха тръгнали преди него, вече трябваше да са тук за полета им до Хюстън, но не ги виждаше, което означаваше, че в момента вероятно вече са на съответния терминал.

Според информационните табла следващият полет до Хюстън беше след час и половина. Терминал номер четиринадесет. Имаше и редовни полети до Далас — Форт Уърт. Ла Моя предполагаше, че Кроули ще си купи билет за един от тези полети, защото знаеше, че от Сиатъл има няколко полета без прекъсване до Далас.

Изминаха пет минути. Ла Моя нервно погледна часовника си, а след това провери клетъчния телефон. Не работеше. На ръба на паниката той вдигна вестника пред себе си и внимателно се огледа. Два автобуса стовариха пътници, които се струпаха край гишето на авиокомпания „Делта“ и изпълниха пространството с разговорите и багажите си.

Миг по-късно някаква жена влезе в сградата през ескалатора от багажното отделение. На пръв поглед това не беше същата жена, която Ла Моя бе видял да се качва в тауруса, но той все пак я огледа внимателно. Облечена беше със синя пола, а не с панталони в цвят каки; носеше още бяла памучна тениска, малки черни ботушки, които покриваха глезените й, и френска баретка, кацнала кокетно на главата й. Вървеше с плавна женствена походка, която по нищо не напомняше за походката на жената, която бе видял пред кантората на Шевалие. Но тъмните слънчеви очила бяха същите, както и формата и размерът на пътната чанта, която висеше през рамото й. Именно чантата привлече погледа на Ла Моя.

Той отново забоде очи в спортната страница. Чантата предполагаше, че тя е тук не за да проследи семейство Бремър, а за да отпътува нанякъде. Промяната във външния й вид, извършена на предната седалка на колата, или пък в тоалетната на багажното, подсилваше увереността й. Тя вървеше с изправен гръб и високо вирната брадичка, макар че не успяваше напълно да прикрие болката, която й причиняваше всяка крачка. Ла Моя я видя да измерва с поглед разстоянието, което й оставаше до детекторите за охрана на летището — приличаше на изтощен боксьор, който копнее да стигне до ъгъла си.

Слънчевите очила не само скриваха синините й, но и не позволяваха на околните да проследят погледа й. Поради тази причина Ла Моя остана на мястото си, кръстосал пред себе си дългите си крака, разделил вниманието си между вестника и жените около него. Измерваше с поглед всяка фуста, която минаваше край него. Помисли си, че това много му приляга. Всъщност някои неща му идваха отвътре.

Хейл изведнъж се появи в средата на билетната зала. Беше раздърпан и мокър до кости. Ла Моя, разсеян от Кроули, не бе забелязал пристигането му, макар да го бе очаквал. Хейл разгледа таблото за заминаващи полети, погледна часовника си и отново насочи поглед към таблото. Приличаше на делови мъж, който много бърза. Ла Моя гледаше ту наляво към Кроули, ту надясно към Хейл и мислено окуражаваше Кроули да мине през охранителния детектор.

Когато Хейл се насочи към редицата телефонни автомати в другия край на залата, Ла Моя инстинктивно разбра, че този човек трябва да бъде спрян. Вече знаеше какво трябва да се направи.

Болд, Дафни и Труди Китридж чакаха на летището всред тълпата от хора и ръчни багажи. До полета им оставаше цял час. По радиоуредбата обявиха, че има телефонно обаждане за Скот Хамилтън.

— Това е за мен — информира я Болд.

— Знаеш ли колко мъже с това име има на летището в момента? — възрази тя.

— Клетъчните телефони не работят. Ла Моя просто не разполага с друг начин да се свърже с мен. Не може да ме потърси със собственото ми име.

— Ами ако е Хейл? — попита Дафни. Въпросът й го изуми. — Ами ако Хейл ни е разпознал?

— Не и в този дъжд.

— Ами ако все пак го е направил? Той вероятно знае всичко за теб, включително и за любовта ти към джаза. Знае дори за Скот Хамилтън. Ами ако е решил да ни изиграе?

Болд се изправи, като огледа най-близките телефонни кабини.

— Тогава ще трябва да го изчакам да заговори пръв. Нямам друг избор.

— Не го прави. Той иска точно това. Федерален агент е. Може да ни арестува за отвличане на дете. Не забравяй, че не сме докладвали на никого за случилото се. Ако той е част от всичко това, ако се опитва да спечели малко време, ще постъпи точно така. Не си играй с огъня. — После додаде: — Заради Сара не си играй така. Моля те.

Болд се поколеба. Дафни в повечето случаи имаше право. Погледна я право в очите. По радиоуредбатата повториха съобщението и Болд забързано се запъти към телефонните автомати в далечния край на залата.

Разговорът на Ла Моя с Болд продължи само двадесет секунди. След това затвори и бързо тръгна към Хейл, който стоеше с гръб към него пред един от телефонните автомати.

Обхвана го паника, когато осъзна, че бе изгубил твърде много време в опити да се свърже с Болд. Не трябваше да допускат Хейл да се свърже с Флеминг! Ла Моя изведнъж се спря по средата на залата, наведе се уж да оправи крачола на панталона си и премести палката от ботуша в ръкава си.

Никой не се решаваше с лека ръка да нападне агент на ФБР. Това не беше най-умният ход през кариерата му. Ла Моя пъхна ръка в десния си ръкав и разви кръглата капачка на електрошоковата палка. Чуха се две прищраквания.

Хейл свали слушалката и започна да набира телефонния номер.

Може би се обаждаше на Роджър Кроули, на Шевалие, на съдия Адамс, на Флеминг или на Калиджа. В момента това нямаше значение; той просто трябваше да бъде спрян.

Ла Моя рядко се поддаваше на паниката; по рождение притежаваше завидно самообладание. Колкото по-напрегнато ставаше положението, толкова по-спокоен и уверен ставаше Джон ла Моя. Движенията му ставаха пестеливи и ефективни — никакво забавяне, никакво разтакаване. Не изпитваше угризения или пък нерешителност.

Хейл говореше по телефона — Ла Моя не можеше да върне времето назад; можеше единствено да предприеме някакви ответни мерки.

Понякога, когато изпиеха по няколко бири, ченгетата обичаха да разказват за случаи, в които времето като че ли забавя хода си, а движенията на околните се виждат като на забавен кадър. Ла Моя никога не бе преживявал подобно нещо. Докато прекосяваше терминала, времето продължаваше да си тече с обичайния си ход. Погледна през рамо и видя Болд, който тичаше към него.

Хейл очевидно бе изцяло погълнат от телефонния разговор.

Ла Моя бързо огледа обстановката. Видя две двойки и едно семейство, които вървяха през терминала вляво от него; младо момиче с гръб към него стоеше пред един от телефонните автомати; на около метър пред него имаше вестникарски щанд, а жената зад касовия апарат имаше пълна видимост към телефонните апарати.

Ла Моя измъкна палката от ръкава си и я зареди като се целеше в гръбначния стълб на Хейл. В същия момент Хейл почувства, че някой се приближава зад гърба му, и се обърна навреме, за да разпознае лицето на Ла Моя. Очите му се разшириха от изненада, лицето му пребледня.

Ла Моя трябваше да се прицели добре. Спечели малко време, като удари с длан телефонната слушалка, която премаза ухото на агента и силната болка за миг отвлече вниманието му. Ла Моя замахна с дясната ръка и допря палката до тялото на агента. Палката изстреля електрическия си заряд, но Хейл остана прав — Ла Моя бе попаднал на кожената презрамка на кобура му.

Палката се презареждаше за петнадесет секунди. Ла Моя ритна Хейл в коляното, но агентът само се олюля. После го удари с юмрук в ребрата и го принуди да се превие на две. Заби десния си лакът в основата на черепа му и го зашемети. Тялото на Хейл се отпусна и Ла Моя рязко изви ръката му и я притисна към гърба му. Телефонната слушалка висеше във въздуха и се люлееше като махало.

… дванадесет… тринадесет… четиринадесет… безмълвно броеше Ла Моя.

Когато стигна до петнадесет, Ла Моя освободи агента, който веднага размаха ръка, опитвайки се да открие някаква опора. Без да се обръща назад, Ла Моя предупреди Болд:

— Пази се!

Изпъна лявата си ръка назад, за да възпре Болд. После отново допря електрошоковата палка до тялото на агента. Този път достигна до кожата му. От високото напрежение на електрическия импулс телефонът иззвъня, макар че слушалката продължаваше да се люлее във въздуха. Пронизителният звън огласи терминала. Хейл сякаш се вкамени, тялото му натежа като стомана. Ла Моя прибра палката, а двамата с Болд хванаха олюляващия се агент.

— Ти наистина знаеш кога да се появиш — промърмори Ла Моя на Болд, който се огледа и нареди спокойно:

— Портфейлът му! — Ла Моя го измъкна от джоба на Хейл и го прибра в своя.

Болд намери служебната карта на Хейл, отвори я, но не я прибра, а продължи да я стиска в лявата си ръка.

— Ами сега? — попита Ла Моя.

— Охраната — отвърна Болд.

— Ти да не си се побъркал?

— Те вече идват към нас — информира го Болд.

— Камери — осъзна Ла Моя.

— Точно така.

— Но…

— Остави ме веднъж поне аз да говоря. И се опитай да ми помогнеш, да те вземат дяволите.

— Мен?

— Ето ги, идват — рече Болд и му посочи двамата мъже със сиви панталони и сини блейзъри.

Болд държеше картата на Хейл отворена, за да се вижда от разстояние, но палецът му стоеше точно върху снимката на агента. Той добре познаваше психиката на ченгетата от охраната — не само че се мислеха за много важни, но и все се опитваха да се включат в голямата игра. Дафни веднага щеше да се възползва от тази им суета. В този момент Болд възнамеряваше да направи същото.

— ФБР! — Той рязко затвори картата и я прибра във вътрешния джоб на сакото си редом до собствената му полицейска значка. — Този тип е участник в отвличане. Опитва се да се представи за един от нас. — Болд обясняваше почти шепнешком, защото отпуснатото тяло на Хейл вече започваше да привлича погледите на любопитните пътници. — Няма карта в себе си, но носи това. — Болд разтвори спортното сако на Хейл, за да покаже полуавтоматичното оръжие, поставено в кобура под рамото. — Бихте ли го извадили оттам? — Дафни веднага щеше да захрани егото им, възлагайки им някаква задачка, за да им даде да разберат, че и те участват в играта.

— Кучи син! — възкликна единият от двамата. Онзи, който приличаше на сърфист. Пристъпи напред и извади оръжието от кобура.

— Имате ли нещо против да му сложите белезниците? — предложи Болд. — Ще ни е нужно и малко уединение.

Ла Моя се намеси.

— Можете ли да ни предоставите нещо малко — четири стени и врата?

Двамата от охраната се спогледаха.

— Заседателната зала? — попита сърфистът. — Не е много голяма — извини се той. — На горния етаж е.

— Гарантирам ти, че там, където отива този господинчо, стаите са много по-малки — рече Болд.

Двете ченгета от охраната сложиха белезници на Хейл и го хванаха под мишниците. Той не беше в безсъзнание, но бе силно зашеметен и не бе в състояние нито да върви, нито да говори.

Опита се да каже нещо, но от гърлото му се изтръгнаха само някакви неразбираеми звуци, от устата му потече тънка струйка слюнка. Краката му се влачеха по пода. Болд и Ла Моя тръгнаха след двете ченгета и се качиха на втория етаж.

Помъкнаха Хейл по един дълъг коридор към някаква стая без табела. Колегата на сърфиста я отключи.

— Тук добре ли е, сър — попита той Болд.

— Чудесно. — Настаниха Хейл на един стол. Болд изгледа внимателно двамата мъже. — Сега ме слушайте внимателно — нареди той. — Случаи като този се разчуват веднага, а ние искаме да избегнем това. Животът на едно малко момиченце е заложен на карта. Разбирате ли? Човешки живот — заяви той и думите едва не заседнаха в гърлото му. — Наложително е да разпитаме този тук бързо и без да се церемоним много-много. След това ще ви го предадем. Когато ви попитат, ще твърдите следното: Видели сте този боклук, поискали сте му документ за самоличност, но той нямал такъв. И вие сте го прибрали.

Ла Моя ги предупреди:

— Когато се съвземе, ще започне да заплашва и да твърди, че е федерален агент. Това е неговото прикритие.

Болд додаде:

— Момиченцето има шанс да бъде спасено, ако вие го задържите някъде ден или два, преди да му позволите да се обади по телефона. Скрийте го някъде, където никой не би могъл да го намери. Нали разбирате? По този начин няма да изтече никаква информация, а малкото момиченце ще има шанс за избавление. Ако този тип се появи и се свърже с адвокат…

Сърфистът го прекъсна.

— Тук на летището имаме арест, в който затваряме пияниците и хулиганите. Ръководи се от полицейското управление на Ню Орлиънс, но ние се познаваме добре с момчетата.

— Благодаря — рече Ла Моя.

Двамата мъже от охраната настояха да си стиснат ръцете, сякаш четиримата току-що бяха спечели важен футболен мач. После излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си. Ла Моя я заключи. Болд погледна Хейл и рече:

— Време е да си поприказваме.