Гайдаря от Хамелин

5.

Човешкият ум притежава склонността да забравя бързо и никой не знаеше това по-добре от ченгетата от отдел „Убийства“.

Ла Моя трябваше да се опита да открие евентуални свидетели на престъплението с ясното съзнание, че понякога един такъв свидетел би могъл да тласне разследването в правилната посока. Един търговец на недвижима собственост, който във всеки един момент трябваше да е в състояние да прецени потенциала на даден купувам, му се струваше напълно надежден обект, върху който да съсредоточи усилията си. Съвместните усилия на полицаите от специалния отряд, федералните агенти и техниците от отдела за криминалистична експертиза при огледа на местопрестъплението не донесоха никакъв резултат. Ако предишната вечер Шери Дийч бе забелязала нещо — подозрително или не — тя трябваше да бъде разпитана веднага. Човешката памет беше изключително крехка.

Ла Моя се боеше, че всеки опит от негова страна да я принуди да дойде в полицията ще даде отрицателен резултат. Той не искаше в разпита да участват и адвокати. Един спокоен разговор в нейния офис му се струваше далеч по-добро решение.

Но когато и двата му опита да се свърже с нея се увенчаха с неуспех, той побърза да смени тактиката. Позвъни за трети път, представи се като евентуален купувач и този път успя, което пък на свой ред го убеди, че Шери Дийч — примерна гражданка или не — не желаеше да има нищо общо с полицията.

— Бих искал нещо на Мърсър Айлънд, в порядъка на три до четири хиляди.

Секретарката на агенцията му позвъни след по-малко от тридесет минути. Дийч била готова да се срещне с него след час на Мърсър, ако той разполагал със свободно време.

Ла Моя побърза да си запише адреса.

Къщата бе разположена в края на невероятно стръмна морава, край която имаше още три други къщи, и която отвеждаше до частен пристан на езерото Уошингтън. Ла Моя промуши червената си кола през един тесен проход в каменната стена и едва не одраска бронята й, а след това рязко зави наляво и пое по алеята към къщата. Нарциси, нацъфтели в стройни редици като малки слънца, грееха пред къщата и сякаш прорязваха безкрайната сивота, прихлупила Сиатъл.

Дийч седеше върху ниската каменна стена, издокарана с червена мексиканска пола и блузка с волани, която подчертаваше огромните й гърди. На лицето й грееше широката топла усмивка на жена, която си разбира от работата. Ушите, шията и китките на ръцете й бяха отрупани със сребро и тюркоаз. Имаше руса коса — ако я боядисваше, това очевидно бе работа на професионалист, защото изобщо не се забелязваха тъмни корени, която приличаше на изсветляла от слънцето грива на двадесетгодишна сърфистка. Кожата й беше гладка, без никакви бръчки и ако това бе плод на някое и друго опъване, то работата отново бе свършена дяволски професионално от някой касапин — така Ла Моя наричаше хирурзите.

Тя се поизправи, когато детективът се запъти към нея. Съзнаваше, че походката му е убиец — жените му повтаряха това още от времето, когато учеше в гимназията.

— Онази кола ей там ваша ли е? — попита той. — Онзи „Хамър“?

— Бизнесът ми върви добре — отвърна тя. Заучената усмивка така и не слезе от лицето й.

— Даволски добра колца — отбеляза Ла Моя, сведе поглед към гърдите й, а после се загледа в смарагдовозелените й очи, които проблясваха под извитите и очертани с тъмен молив — а може би дори боядисани? — вежди. Усмихна й се за пръв път. — Джон — представи се той, подаде ръка и стисна нейната, за да й покаже силата си. Обичаше нещата да са ясни от самото начало. — Войната в залива, нали? Имам предвид този „Хамър“.

— Да.

— Страхотна колца — повтори той. Знаеше, че тази кола струва повече от две негови годишни заплати.

— Наистина прави впечатление — искрено заяви тя. Това му хареса. Тя се изправи, приглади старателно полата си и едва когато остана напълно доволна от вида й, додаде: — Някои хора се впечатляват от такива неща. Но вие не, нали?

— Не и от возилата на хората — отвърна той. — Но пък други неща ме впечатляват. И то много.

— Хубави ботуши — отбеляза тя и бързо и ефективно върна топката в неговото поле. Каквото повикало, такова се обадило. — Кожата е от някакъв вид изчезваща змия, или? — Тя тръгна пред него към входната врата и му позволи да се наслади на съблазнителните извивки на тялото й. Очевидно не пропускаше ден, без да се упражнява на „Стеърмастър“.

Тази жена бе изключително изкусна и опитна, пакетирана и готова за продан. Той си напомни, че трябва да бъде постоянно нащрек — само един миг невнимание и щеше да му се наложи да вади чековата си книжка.

Тя отключи входната врата.

— Собствениците са извън страната. Майкрософт. Париж, Обявиха я за петстотин и петнадесет. Преди няколко години я купили доста скъпичко. Реалната й цена е около четири и половина. Аз не представлявам тях — само вас — така че мога да ви кажа всички тези подробности.

В този момент Ла Моя осъзна грешката си и се наруга наум. Понякога беше твърде повърхностен… толкова впечатлен от собствената си гениалност, че забравяше да отстъпи крачка назад и да погледне отстрани какво точно върши. Болд не спираше да го критикува в това отношение:

— Ако изгубиш само една малка част от тази твоя самонадеяност, Джон, ще станеш най-добрият в онова, което вършиш.

Беше избрал неподходяща къща. Трябваше да я накара да се срещнат в къщата срещу дома на семейство Шотц. Зрителната опора много помагаше в такива случаи. Той престана да я слуша за момент, опитвайки се да реши как да промени играта. Би могъл да й каже, че няма толкова пари. Къщата срещу дома на семейство Шотц сигурно струваше около две хиляди. А може би дори и по-малко.

— Ако някой реши да отсече онези четири бора ей там, тогава гледката към езерото може и да оправдае една цена в рамките на пет хиляди — отбеляза тя и посочи с ръка надолу по хълма. Ноктите й бяха яркочервени — като колите на пожарната охрана. И пасваха чудесно на мексиканската пола. — Сигурна съм, че гледката е умопомрачителна, но онези четири дървета ще ни дадат основание да се пазарим и да свалим цената. — Жената се движеше изкусно. Очевидно чудесно познаваше тялото си. Леко се завъртя и застана с лице към него. — Вие ерген ли сте… или сте женен? — небрежно попита тя.

— От кожа на щраус са.

— Искате да кажете, че са скъпи, нали? — Тази жена владееше занаята си до съвършенство. — Онзи хамър струваше осемдесет бона без екстрите. Това искахте да знаете. Права ли съм?

Техният лейтенант, Шосвиц, използваше израза „Прав ли съм?“ непрекъснато. Сега, произнесен от тези влажни, червени устни, прозвуча повече от странно в ушите на Ла Моя.

— Ерген съм — заяви той.

Тя леко прехапа устни, срамежливо сведе глава и го погледна изпод спуснатите си ресници — като невинно, малко момиче. Беше много убедителна.

— Двамата с теб ще се сработим добре, Джон. — После се ухили и запита: — Нямаш ли това чувство?

— В момента изпитвам най-различни чувства — отвърна той.

Тя се изсмя изненадана. Може би Ла Моя все пак бе успял да отбележи точка в своя полза. Тя мина край него — достатъчно близо, за да отърка пола в дънките му.

— Позволи ми да ти покажа и останалото.

— Много бих искал — отвърна той с такава бързина, че човек би си помислил, че е очаквал именно тази реплика от нейна страна.

Тя се спря в подножието на стълбището.

— Сега ще видиш всичко. Истинска мечта. Всичко, което търсиш, че и повече.

— Дали наистина е така? — попита той, докато я следваше. — Самотните ергени са много придирчиви, когато става дума за жилището им.

— О, струва ми се, че тази къща може да понесе тип като тебе, Джон. Убедена съм, че сте си лика-прилика.

Беше му прекалено забавно и никак не му се щеше да развали удоволствието от този разговор. Не му се случваше често да попадне на толкова сръчен събеседник. Може би причината се криеше във факта, че преследва твърде млади жени, помисли си той.

— Ами ти? — попита я той, когато стигнаха до горната площадка. — С толкова много пръстени по ръцете ти човек не може да разбере женена ли си, или не.

Тя вдигна лявата си ръка и огледа внимателно бижутата по нея.

— Наистина ли? Е, очевидно не ставаш за полицай. Да виждаш някъде венчална халка? — Тя поднесе ръката си към него, сви я в юмрук и помръдна с безименния си пръст, така че той да му обърне специално внимание. После го поведе към края на коридора, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към езерото. — Но пък пръстените много лесно се свалят, нали знаеш? — Тя отвори някаква врата. Водеше към спалнята. — А сега това — продължи Шери, като отново се върна към деловия си глас. — Това е стая, която не може да не ти хареса.

— Сигурен съм в това — отвърна Ла Моя и се запита дали би се осмелил да я последва вътре.

Банята беше облицована с мрамор и толкова голяма, че спокойно би могъл да паркира камарото в нея. Шери ухаеше на скъп парфюм — примамващ и провокативен. Уханието му стана по-силно в затвореното помещение.

— Как да те наричам? — попита я Ла Моя. — Шери? Непрекъснато си мисля за виното.

— Можеш да ме наричаш както искаш, скъпи. Обикновено отговарям на Шери, но пък и много бързо свиквам с промените. В моята работа човек се научава да се приспособява лесно.

— Дори четири и половина ми се вижда доста скъпичко. А и да си призная честно, нямам нужда чак от такава къща. Стига ми една спалня и кухня. Аз съм човек със скромни претенции.

— Не се подценявай.

— Освен това изобщо не бях помислил за движението по моста. Много глупаво от моя страна. Сега си мисля, че може би трябва да се преориентирам към северната част на града. Над Четиридесет и пета улица. Мъча се да си спомня дали не видях табела на твоята фирма някъде по Петдесет и втора или Петдесет и първа улица?

— Петдесет и първа. — В гласа й се прокрадна разочарование. Току-що бе намалил комисионата й наполовина.

— И колко пари й искат?

— Две и половина. И струва ми се, че ще ги вземат.

— Може ли да я видим? Само да я погледна набързо?

— Четири и половина за тази къща тук е направо без пари. Предложението е просто фантастично. — Блясъкът в очите й изчезна — сякаш той току-що й бе посочил бенката под ухото й, която и бездруго хич не му харесваше. Когато той не отговори нищо на последните й думи, Шери побърза да отстъпи. — Разбира се. Днес?

— Ако имаш време.

— Ти си клиентът, скъпи — заяви тя и отново превключи на пълни обороти. — Това, което е добре за теб, е добре и за мен.

Ла Моя се почувства неудобно, когато обърна гръб на дома на семейство Шотц и тръгна по късата алея, която водеше към къщата за продан. На улицата бе спрял бял пикап на „КОМО НЮЗ“, целият отрупан с антени. Семейство Шотц все още отказваха всякакви интервюта. Благодаря ти, Господи, и за дребните дарове!

Шери Дийч пое нагоре по стълбите и прикова цялото му внимание върху примамливо полюляващия й се задник.

— Чу ли за това отвличане вчера? — попита тя, докато се опитваше да намери ключа. — Случило се е точно тук.

Тя се обърна, за да посочи къщата, но видя значката на Ла Моя и на лицето й се изписа неподправена изненада. Шок.

Ла Моя затвори портфейла със значката и го прибра в джоба си.

— Сержант Ла Моя. „Престъпления срещу личността“. Отдел „Убийства“. Снощи тази къща е била отворена за свободно посещение от всички заинтересовани купувачи.

Тя запелтечи.

— Къщата на остров Мърсър?

— Опитах се да уговоря среща чрез секретарката ти.

— Подъл задник! — Тя го измери с поглед от горе до долу. — Опитваш се да ме сваляш, за да можеш да ме разпиташ? Ще подам оплакване срещу теб!

— Започнах да те свалям, защото и ти ме сваляше.

— Така ли?

— И защото си много привлекателна жена — допълни той с надеждата да поправи поне част от нанесените щети. — Знаеш как да разговаряш с един мъж. И това ми харесва.

— Така ли? — повтори тя, но този път тонът й беше по-миролюбив. Нервно хвана един кичур от русата си коса и го прибра зад лявото си ухо.

— Свободният оглед на къщата се е провел по същото време, по което смятаме, че е било отвлечено бебето.

— За Гайдаря от Хамелин ли става дума?

— Напълно е възможно да си видяла нещо. Кола? Човек?

— Значи ти ме подмами? Така ли си вършите работата?

— С всеки изминал час намаляват шансовете ни да върнем това бебе на родителите му живо и невредимо. Повече от тридесет души работим по случая. И нито един от нас не е спал през изминалите седемнадесет часа.

— Не съм забелязала нищо. — Тя погледна ключа, който държеше в ръката си. — Ти изобщо не искаш да разглеждаш къщата — осъзна тя. — Подъл задник! Господи, не мога да повярвам, че ми се случва това. Парите от данъците, които плащам, вкарани в действие! Ти ли си най-доброто, с което разполага полицията, детективе?

— Сержант — поправи я той. Помисли си, че Болд е най-добрият, и внезапно изпита чувство на малоценност. — Бих искал да влезем вътре, ако не възразяваш.

— Майната ти! — възкликна тя, но отключи вратата. — Защо просто не ме попита… — Шери изведнъж млъкна, дала си сметка, че в действителност той се бе опитал да го направи. — Ченгета! Вие не сте като хората. Принадлежите към друг животински вид.

Ла Моя я последва вътре и рече:

— Искам за момент да застанеш точно тук. — Той внимателно я хвана за раменете и я обърна с лице към къщата на семейство Шотц. — Колко ли пъти си отворила тази врата през миналата вечер? — Не свали ръце от топлите й рамене. Съзнаваше, че се намира на хлъзгава почва — тя спокойно можеше да подаде оплакване, че е била подведена, а физическият контакт, ако решеше да го спомене, само щеше допълнително да усложни ситуацията и той едва ли щеше да е в състояние да обясни държанието си пред дисциплинарната комисия. Ла Моя имаше немалко преживявания, свързани с тази комисия, и нито едно от тях не беше от приятните. — Колко души дойдоха да разгледат къщата?

Тя бе застанала малко под ъгъл и гледаше към къщата на семейство Шотц. Ла Моя чувстваше, че тя усилено се рови в паметта си.

Той продължи да разпитва:

— Спомняш ли си да си заставала на това място и снощи? — Тя кимна едва-едва. — Можеш ли сега да се опиташ да погледнеш над главите на хората, крито си посрещала вчера, и да огледаш улицата зад тях?

— Никога не съм правила нищо подобно.

— Всичко е наред — успокои я той. — Ръцете ми притесняват ли те?

— Не. Изобщо.

Той леко се наведе напред и я погледна крадешком — тя стоеше със здраво затворени очи.

— Цялата къща светеше. Това си го спомням със сигурност.

„Спомни си още“, мълчаливо се примоли той. Детегледачката вече бе потвърдила този факт. Беше им казала, че самата тя е запалила повечето лампи в къщата. Не си спомняше кой знае колко повече: само един мъж с предпазни очила на задната врата — работник от службата за борба срещу домашните вредители и гризачи.

Дийч започна да изброява:

— Имаше един „Уогъниър“, стар модел, бял минипикап, черен „STS“, моят „Хамър“, един раздрънкан синьо-сивкав пикап. Синя „Тойота Камри“. Двете коли — „STS“ и „Камри“ бяха на мои клиенти.

— Ти май наистина разбираш от коли — възкликна Ла Моя. В гласа му се долавяше недоверие. Лесно можеха да проверят достоверността на думите й, като съставят списък на колите, притежавани от обитателите на останалите къщи.

— Искаш ли да съм напълно искрена с теб? Чуй ме сега, скъпи, може и да звучи грубо, но един клиент си личи най-напред по колата, която кара. Когато видя, че към къщата идват евентуални клиенти, първата ми работа е да огледам колата им. Човек може да достигне до дяволски важни изводи по този начин. — Тя замълча за миг и продължи: — Семейна двойка слиза от чуждестранна кола? За мен това е важна информация. Обръщам им нужното внимание. Тази „STS“ попада именно в тази категория. Сам мъж се измъква от американска кола, която очевидно е вече на няколко години. Което означава, че е твърде вероятно той просто да се опитва да убие няколко свободни часа. Безплатно вино и възможност да си побъбри с хора, които не познава. Сблъсквам се с много такива. Може би има достатъчно пари, за да купи къщата, но никога не бих се обзаложила на това. Или пък млада жена по средата на седмицата. Може да е с едно или две деца… кара волво или ауди, номерата на колата са от друг щат и аз решавам, че добрата съпруга е тръгнала да търси дом за семейството, докато грижовният татко се бъхти в офиса.

— Ти оглеждаш и номерата на колите?

— Нали ти казах вече! Номерата от друг щат означават, че хората бързат — искат час по-скоро да си намерят нещо подходящо. В повечето случаи не се интересуват толкова от цената, колкото от самата къща, която им се предлага. Жените държат на кухнята. Мъжете се интересуват най-вече от дневната и от спалнята. Жените освен това настояват за прилични бани и вградени гардероби.

Ла Моя реши, че двата пикапа — очуканото камионче и минипикапът — са напълно подходящи возила за човек, който се представя за работник от службата за борба срещу домашните вредители.

— Онзи минипикап? Имаше ли прозорци на каросерията? — попита Ла Моя, опитвайки се да прикрие вълнението си. Тази жена очевидно внимателно изучаваше клиентите си и обобщаваше наблюденията си в стройна, макар и доста странна теория. Беше добър свидетел — всеки един съдебен заседател щеше да й повярва. Ла Моя не можеше да се стърпи и вече разсъждаваше в перспектива. Надеждата беше единственото гориво, подхранващо издръжливостта на всеки детектив.

— Бял минипикап. Сравнително нов. На вратата на шофьора като че ли имаше някакъв надпис.

— Какво? Име? Фирма? — насърчи я Ла Моя.

— Виж какво, изобщо не съм сигурна в каквото и да било.

— Къде беше паркиран? — Ла Моя не можеше да я остави току-така.

— Малко по-надолу по улицата. Ей там. — Тя отново посочи, макар че този път като че ли се поколеба повече. — Може би две коли по-напред от мястото, на което в момента си паркирал колата си. Вчера там стоеше моята кола.

— Пикапът обаче не беше непосредствено пред къщата на семейство Шотц, нали? — уточни Ла Моя.

Тя се намръщи.

— Беше съвсем близо. Снощи не беше никак лесно да се паркира на тази уличка. През деня е далеч по-спокойно.

Ла Моя не спираше да си води бележки.

— А шофьорът?

— Той ли е отвлякъл детето? — бързо попита тя. — Аз не зная нищо за това.

— Помисли внимателно.

Тя се обърна и го погледна.

— Може пък и да не беше снощи. По дяволите, нали ти е ясно, че всеки ден виждам твърде много коли?

— Шофьорът. Ти си наблюдавала внимателно, за да видиш кой ще слезе от колата — напомни й той.

— Работна пчеличка. Изобщо не проявих интерес.

— Работна пчеличка?

— С работни дрехи. Униформа някаква. Работна пчеличка. Не беше спрял на тази улица заради мен. Веднага го задрасках от списъка си.

Ла Моя я попита:

— Можеш ли да го опишеш?

— Веднага го задрасках от списъка си — повтори тя. Сякаш се колебаеше дали да отговори на въпроса му, или не. — Не зная — промърмори и се вгледа в лицето на Ла Моя, опитвайки се да открие там отговора, който търсеше. — Може и да не беше снощи.

Бързо отстъпление. Ла Моя бе наблюдавал това безброй пъти. И почти винаги се случваше в предградията. В началото хората като че ли възприемаха с вълнение мисълта, че са станали свидетели на извършено престъпление; чувстваха се значими, нужни, важни. А после постепенно започваха да осъзнават, че, подобно на ангажираността като съдебен заседател по време на процес, така и сътрудничеството с полицията означаваше огромна загуба на време и енергия.

Ла Моя реши да изиграе решителния си коз, разчитайки на очевидната й склонност към показност и перчене.

— Виж какво, ако се притесняваш от шума, който може да се вдигне около теб: телевизията, вестниците — твърде вероятно е медиите да надушат всеки евентуален свидетел — гарантирам ти, че можем да предотвратим това. Можем да направим така, че името ти да не се появява по първите страници на вестниците. — Последните му думи увиснаха във въздуха като неустоима примамка.

Лицето й изведнъж светна. Отново нави кичур коса около пръста си.

— Не, не… не става дума за това.

— Преди малко останах с впечатлението, че не си сигурна за минипикапа.

— О, не — възрази Шери. — Тъкмо напротив, детективе. Абсолютно сигурна съм, че пикапът беше спрял на улицата.

— А шофьорът?

— Просто един работник с униформа.

— Униформа? — повтори Ла Моя и надраска нещо в бележника си. — Цвят? Описание?

Тя поклати глава и призна:

— Не зная. Колата спря ей там и аз си помислих, че може би ще бъдем посетени от някоя домакиня от предградията. И тогава го видях. Моментално изгубих интерес, защото, според моите стандарти, той си беше работна пчеличка, а никоя работна пчеличка не би платила повече от две хиляди за една къща. Аз поне не познавам такъв случай. Сто и осемдесет е таванът, който тези хора могат да си позволят, но аз дори не включвам такива имоти в офертния си бюлетин. Когато организирам свободно посещение на даден имот, насочвам цялото си внимание към една определена категория хора — онези с характерния блясък в очите. Нали се сещаш? Онзи, който се появява, когато човек е решил да купува.

Тя погледна към Ла Моя.

— Твоите очи също блестяха и аз реших, че си дошъл да купуваш. Само че не къща, нали? Сега разбирам това. В първия момент обаче забелязах единствено лъскавата ти кола, ботушите, ненаситното пламъче в очите ти и реших, че вече си ми в ръчичките.

— Минипикапът? С прозорци ли беше, или с цяла каросерия? — Помисли си за малката Ронда Шотц, напъхана в каросерията на някакъв пикап, и почувства гадене.

— Прозорци? — Шери премигна няколко пъти. Не беше сигурна. — Виж какво, сигурна съм, че беше бял. Прозорци? Не си спомням нищо за прозорците. — Огледа се наоколо нервно и каза: — А сега ми кажи за телевизионните екипи. С кого трябва да се свържем, за да се доберем до тях?