Гайдаря от Хамелин

46.

Ла Моя бе изтръгнат от прегръдките на безпаметния сън от острото и пронизително звънене на пейджъра му. Първата му реакция беше на гняв, но после го обхвана чувство на страх и неподправен ужас. Осем часа вечерта. Беше заспал на масата в кухнята. Много малко бяха причините за повикване по това време на денонощието и никак не му се искаше да се сблъска с която и да е от тях.

Прочете телефонния номер, изписан на екрана на пейджъра, и въздъхна с облекчение. Номерът на домашния телефон на Шийла Хил, онзи, който не бе вписан в указателя. Явно бе решила да поговорят. Ла Моя мислено се поздрави за правилния подход, който бе избрал. Шийла не беше от лесните любовници.

— Аз съм — рече той, когато тя вдигна телефона.

— Името им е Китридж. — Всичката кръв се отцеди от лицето му, когато чу безизразния й глас и схвана същността на съобщението й. Хил му продиктува адреса. — Залавяй се за работа.

Тя затвори телефона и го остави сам с обхваналата го паника и пустота.

Още едно похищение.

Само след час фотокопия от снимката на Труди Китридж бяха разпратени по всички летища, железопътни гари и фериботни компании. Снимката беше разпространена и сред шофьорите на таксита, лимузини и автобуси. През следващия един час всички местни телевизионни станции щяха непрекъснато да показват същата тази снимка. Стотици хиляди хора щяха да видят личицето на изчезналото бебе, но ако Гайдаря от Хамелин и този път останеше верен на методите си на действие, едва ли някой някога щеше отново да види това дете.

Дафни го очакваше с мрачно лице и стиснати юмруци. Задачата й бе да изгради психологически портрет на Гайдаря въз основа на поведението му и напрежението от работата й започваше да си казва думата. Тя изглеждаше изтощена.

Ла Моя я погледна.

— Ти се заеми с родителите, аз ще разгледам местопрестъплението. Трябва да действаме бързо. Само след няколко минути тук ще гъмжи от хора. Трябва да ги изпреварим. Ще се съберем в кухнята, за да обсъдим ситуацията след десет минути. Вярваш ли в чудеса?

— Не — отвърна тя.

— Нито пък аз.

Ла Моя не бе пушил никога през живота си. Понякога пиеше бира, но само в компания. Беше се напивал два пъти през живота си и оттогава мразеше усещането за липса на контрол, предизвикано от алкохола. В този момент обаче той завиждаше на хората, които имаха някакъв порок — какъвто и да бе той — защото той ги разсейваше, осигуряваше им възможност за разтуха. А неговите мисли бяха заети единствено от описанието на четиринадесетгодишното момиче, което бяха намерили да лежи в безсъзнание на кухненския под. Готов беше на всичко, за да успее да го прогони от съзнанието си, макар и само за миг. Представяше си я легнала на мястото, което в момента бе осеяно с боклуци, останали след медицинския екип, и с афиди от използвания от похитителя въздушен TASER. Афидите за пореден път го подсетиха за факта, че някой се опитва да укрива важни доказателства. Сара и останалите дечица не заслужаваха това.

Дафни се присъедини към него в кухнята.

— Майката веднага се сети за дрешката от „Съвършен образ“. Става дума за една малка ризка. Подарък. Тя знае името на изпращача и всичко, което ни е нужно.

— Каза ли й да не споделя тази информация с нашите изтъкнати колеги?

— Това е укриване на доказателства, Джон.

— Да бе, какъв срам!

Пред къщата спряха два линкълна.

Ла Моя се обърна към Дафни.

— Опитай да ги забавиш. И да ми осигуриш малко време. — Изкачи две стъпала, обърна се и попита: — Къде са?

— На горния етаж. Отляво.

Ла Моя отвори вратата на спалнята, влезе в стаята и бързо затвори вратата след себе си.

— Господин и госпожа Китридж? — Двамата изглеждаха смазани. Мъжът беше по-зле от жената, която изглеждаше така, сякаш бе участвала в маратон.

Ла Моя бе информиран за волейболния мач, но изобщо не можеше да проумее по кой начин Гайдаря от Хамелин бе научил за това.

Извади значката си и се представи. Приближи се до прозореца и надникна навън. Флеминг, Хейл и Калиджа. Целият отбор. Тримата вървяха един до друг. На лицата им бе изписана мрачна решителност. Лицето на Флеминг изразяваше непоколебимост и на Ла Моя никак не му се искаше да изпита гнева му върху себе си — кариерата на този човек отиваше по дяволите, а основната заслуга за това принадлежеше на полицаите от управлението в Сиатъл.

— Току-що сте разговаряли с госпожа Матюс относно една дрешка, която вашето дете… Труди… получила като подарък. — Ла Моя повторно надникна през прозореца. Дафни нямаше да успее да ги забави още дълго. Ако хората от Бюрото успееха да се доберат до следата със „Съвършен образ“, то тя сигурно щеше да ги отведе и до евентуален заподозрян. Твърде вероятно бе да успеят да изпреварят Болд, а това означаваше, че шансовете да спасят Сара ставаха равни на нула. Заради Болд трябваше да направи опит да предотврати това в края на краищата именно Болд бе човекът, открил връзката със „Съвършен образ“.

— Една ризка — промълви майката.

Ла Моя целият се изпоти от напрежение. Той се обърна към родителите и заговори бързо. Съзнаваше, че няма да разполага с втора възможност да им обясни всичко.

— Добре. Ето как стоят нещата. Онова, което ще ви кажа след малко, не е нищо повече от едно мнение. Моето мнение. Но не забравяйте, че именно аз съм водещият детектив по разследването на случая в полицейския участък на Сиатъл. Нали? Само го имайте предвид. Тази информация… връзката със „Съвършен образ“… това е, което обикновено наричаме надеждна следа. Разбирате ли? За нас това е важна информация. Много важна. Имам предвид разследването. И шансовете да ви върнем Труди. Само че има и други хора, които се занимават с разследването на същите тези отвличания. Става дума за ФБР. А отношенията ни с тях не са особено приятелски, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа. Те работят върху това разследване почти шест месеца, а всичките родители, също като вас, продължават напразно да очакват някакви новини за изчезналите си деца. Нали? Шест месеца! Можете ли да си представите? Та тези момчета не могат да си спомнят дори имената на децата! Вие знаете ли какво означава изтичането на информация? Добре. Страхотно. Ами… — Ла Моя ги погледна в очите и спокойно излъга. — … ние смятаме, че от службите на ФБР постоянно изтича информация. Убедени сме, че улики като тази — информацията относно „Съвършен образ“ — е най-добре да си останат наше достояние. — Стъпките по стълбите се приближаваха към стаята. Флеминг и хората му. Ла Моя почувства струйка пот, която се стече по брадичката му. Избърса я. — Най-добре ще е да си останат тук при нас. В Сиатъл. Ако искате да си имате работа с типове със скъпи костюми от три части и черни обувки… ами това е ваше право. Живеем в свободна държава. Не мога да ви спра. Но аз се намирам тук, в града. Вдигате телефона и веднага се свързвате с мен. Нали? В сградата на полицията. Точно в центъра на града. А тези типове? Ами само се опитайте да ги откриете по телефона. Аз все не успявам. А какво остава за обикновените граждани като вас? — Стъпките вече се чуваха пред самата врата. — Какво остава за Труди? Това е въпросът, който трябва да си зададете. Те се занимават с това разследване от шест месеца. Помислете върху думите ми. Опитват се да разрешат едновременно една дузина случаи. И какво би трябвало да ни говори това? Защо стана така? Защото някой не играе по правилата. Ето защо.

Някой силно почука на вратата — Ла Моя знаеше, че е Флеминг, още преди вратата да се отвори.

Ла Моя повтори:

— Живеем в свободна държава. Не мога да ви нареждам какво да правите. Нито пък те. Никой не може да ви принуди да кажете нещо, което не желаете да споделите. — Обърна се към вратата и извика: — Да?

Флеминг отвори вратата. Обърна се към родителите и заговори с плътния си и силен баритон:

— Господин и госпожа Китридж, ужасно съжалявам за вашата загуба. — Изгледа злобно Ла Моя, който бе започнал разговора с родителите, без да го изчака, а след това отново съсредоточи вниманието си върху двамата Китридж. Представи себе си и другите двама специални агенти. — Сигурен съм, че детектив Ла Моя…

— Сержант… — поправи го Ла Моя. — Вие май все още не знаете чина ми?

— … сигурно ви е задал някои въпроси. Ние бихме искали да започнем всичко отначало, ако не възразявате. Колкото по-скоро съберем нужната ни информация, толкова по-големи са шансовете ни да ви върнем дъщеричката.

— Труди — подсказа му Кей Калиджа.

— Труди — повтори Флеминг.

Дейвид Китридж погледна Ла Моя, а после и Флеминг.

— Така както върнахте по домовете им всички останали деца?

Ла Моя усети прилив на радост от постигнатия успех, а Флеминг го изпепели с поредния гневен поглед.

Дейвид Китридж вдигна дясната си ръка така, че да я видят всички присъстващи. Побелелите му от напрежение пръсти стискаха малка детска свирка.