Гайдаря от Хамелин

27.

Същият този четвъртък, малко след осем часа вечерта, Болд паркира пред къщата на семейство Шотц. В топлата вечер се усещаше ароматът на кълнящата земя — плодородна, черна, мокра почва, която след дългите месеци на неспирни дъждове сега даваше началото на нов живот. Болд си спомни една вечер в началото на зимата, която бе прекарал сам със Сара у дома. Беше сложил един диск на Скот Хамилтън на стереоуредбата, седнал бе до масата с чаша топъл чай и бе настанил малката Сара в скута си. Двамата заедно разлистваха страниците на една книжка — Болд си я спомняше с най-големи подробности — а той й показваше картинките. Изведнъж Сара извърна главичка и го погледна право в очите — Болд и до днес си спомняше чувството, което бе изпитал в онзи миг… едно толкова малко човече бе успяло да осъществи общуване, истинско общуване с него, а после на личицето й постепенно се бе появила широка и искрена усмивка, а той бе обладан от толкова силна обич към дъщеря си, че изпита почти физическа болка в гърдите, гърлото му се сви, очите му се напълниха със сълзи. Бащата плачеше, детенцето се усмихваше, а книжката се изплъзна от масата и се захлупи на пода.

Червената хонда на Дафни пристигна няколко минути по-късно. Дафни отвори вратата на шевролета и се настани на предната седалка до Болд. Ухаеше на люляк, а изражението на лицето й не можеше да прикрие вътрешната й тревога. За момент никой от двамата не каза нищо. Болд знаеше, че тя е вбесена от отказа му да й обясни защо бе преместил Майлс извън града. Но той не би могъл да обясни каквото и да било. Вече бе затънал твърде дълбоко.

— Отделих малко време да прегледам материалите и попаднах на някои много интересни съвпадения. — Всички, включително и Дафни, знаеха, че той ненавижда тази дума. — Погледни — подкани я той и й подаде купчина с предварителните лабораторни заключения, които бе открил в дневника на специалния отряд. Тя не би видяла нищо съмнително във факта, че той притежава тези документи. Болд винаги бе обръщал специално внимание на намерените улики — това бе неговата орисия.

— Изявленията на родителите — констатира тя, без да спира да чете.

— Едното е на семейство Шотц — поясни Болд. — Другото е от един доклад, предоставен ни от Бюрото. Става дума за Портланд… за отвличането в Портланд.

— И искаш да ги прочета? — нетърпеливо попита тя.

— Просто да ги прегледаш.

— Материалите от Портланд са под формата на разпит — отбеляза тя.

— Добре. Ето! — И посочи с пръст: — … повито в одеялце по време на похищението. Майката твърди, че одеялцето е било специално.

— Всички майки смятат, че бебетата им са повити в нещо специално — отбеляза Дафни.

— Не, не, не! Тя го нарича специално, защото е било специално поръчано. В съвсем буквалния смисъл на думата. Ето! — продължи той и разлисти страниците. — Дорис Шотц пък твърди, че нейното бебе е било облечено в специална дрешка със снимка на Ронда. Цитирам дословно.

— Специално значи — повтори Дафни, схванала най-сетне логиката на думите му.

— Специално — кимна той.

— Уайнстейн?

— Не мога да намеря нищо по въпроса. Тази тема изобщо не е била обсъждана. Но точно заради това сме тук — информира я той. — Дорис Шотц е много организирана и подредена жена. Веднага ще схване какво именно търсим.

— А аз? Каква е моята роля във всичко това?

— За да придадеш по-човешки измерения на срещата ни. Не искам подробностите от този разговор да стигнат до пресата. Държа това наистина да бъде разговор, а не разпит. Жената е същинска развалина.

— И ти самият не изглеждаш кой знае колко по-добре. Опитваш се да поставиш някакъв рекорд по продължително носене на една и съща риза, или какво?

— Той избира жертвите си по някакъв начин.

— Специални одеялца, изработени по поръчка?

— Защо не?

— Просто попитах. Хората от Бюрото проверяват всички абонаменти за детски списания и каталози. Съобщиха го на днешната оперативка — информира го Дафни.

— Така ли? — попита Болд. Надяваше се, че е успял да изрази някаква изненада.

Но Дафни го познаваше прекалено добре.

— Няма да задавам въпроси — успокои го тя. — Вече ти обещах. Но искрено се надявам, че знаеш какво правиш.

— Аз също.

Дорис Шотц отвори вратата, вдигнала на ръце тригодишния си син. Болд я бе видял само преди няколко часа пред кабинета на Дейвидсън и знаеше, че през последните две седмици не бе прекратявала бдението си в отдела. В този същия отдел, в който хората се шегуваха с всекиго и с всичко, без значение колко зловещо бе то, и в който Болд не бе чул и една-единствена шега, изречена по повод на Дорис Шотц. Тя неотменно се появяваше в коридора всеки ден, твърдо решена да не им позволи да забравят за дъщеря й. Всички й се възхищаваха за това — от капитана до патрулиращите полицаи.

Макар едва тридесетгодишна, тя имаше вид на човек, който е на прага на смъртта — беше болезнено слаба и бледа. Покани Болд и Дафни, но очевидно не се зарадва на посещението им. За броени дни Дорис Шотц бе започнала да изпитва силна и дълбоко вкоренена омраза към полицията.

Очевидно малко преди това бяха вечеряли, защото на кухненската маса все още имаше две салфетки за хранене. Дорис Шотц се зае да приготви чай и кафе, но нито за миг не изпусна детето от прегръдките си, макар на моменти да им се струваше, че ще се прекърши под тежестта му.

Болд и Дафни предпочетоха чай. Въпреки възраженията на съпругата си, Пол Шотц сипа ром в кафето си. Очите му бяха изцъклени и нефокусирани като на препариран плъх. Очевидно не се бе бръснал от няколко дни. Приличаше на военнопленник в собствения си дом. По всичко личеше, че бе спал с ризата си — вероятно на дивана във всекидневната.

Пол Шотц седна на масата заедно с тях, но насочи невиждащия си поглед някъде зад тях. Празните му очи се взираха право през Болд и той имаше неприятното усещане, че някой стои точно зад гърба му.

— Какво искате? — грубо попита Дорис Шотц. Преди две седмици би направила всичко, за да помогне; сега вече не хранеше особени надежди. Гайдаря от Хамелин прекършваше много повече съдби — не само тези на децата, които отвличаше.

Дафни заговори първа.

— Ние постигнахме напредък — реален напредък — в разследването, госпожо Шотц. Полицейската работа се състои главно в търпеливото събиране и напасване на отделните факти и улики. Тук сме, за да се опитаме да намерим още такива. Длъжни сме да се възползваме от всяка възможност. И затова сме тук. Част от въпросите, които бихме искали да обсъдим, са били повдигани и преди. За някои неща вероятно сте разказвала толкова много пъти, че ви е дошло до гуша. След всичките тези разговори сигурно смятате, че вече би трябвало да сме получили нужните ни отговори, но истината е, че не сме. Иначе нямаше да сме тук тази вечер. Онова, което трябва да направим… всички ние — подчерта тя, включвайки в кръга на заинтересованите и замаяния съпруг, — е да се опитаме да си представим, че нито един от тези въпроси не е бил обсъждан преди. Да започнем на чисто. Да позволим на всички незначителни подробности да изплуват на повърхността, подтиквани от вашата мъка и болка. Всички ние искаме Ронда да се върне при вас. Независимо от враждебността и гнева, които изпитвате към нас, важно е да ни повярвате и да ни се доверите, защото истината е една: ние сме заедно с вас. — Погледна Болд за миг. Последните й думи бяха предназначени и за него.

Дорис Шотц окончателно загуби търпение и заяви:

— Обсъждахме и най-малката подробност поне десетина пъти. Вие все си водихте някакви записки. Изобщо ли не ги четете?

— Понякога става така, че отговорите се променят — обади се Болд.

— Преживяният шок оказва влияние върху паметта — поясни Дафни. — Вие може да си мислите, че сте ни казали нещо, защото много ясно си го спомняте, но истината е, че изобщо не сте го изразили с думи. Съзнанието ни понякога може да ни изиграе доста странни номера. Същото се случва и с нас: понякога сме дотолкова погълнати от определена насока на разговора, че чуваме, но не обръщаме достатъчно внимание на някоя важна подробност. И когато тази подробност отново излезе на повърхността — ако това изобщо се случи — цялото разследване може да тръгне в нова посока. — Дафни замълча за миг, а после додаде: — За малко повече от три седмици ние постигнахме значителен напредък, госпожо Шотц. Дойдохме тук, за да слушаме. Помогнете ни, моля ви. Помогнете ни да намерим Ронда.

— Ронда — запелтечи алкохолизираният съпруг. — Вие изобщо не я познавате. — Изгледа ги и тримата и в стаята се възцари мълчание.

Съпругата се отнасяше към съпруга си с примирението, с което обикновено търпим неканен посетител в дома си. Погледна Дафни. Очите й преливаха от отчаяние.

— Ще се опитаме — заяви тя.

Болд се намеси отново:

— В един от докладите, с които разполагаме в отдела, се споменава нещо за изчезнало одеялце. Вие сте го нарекла одеялцето на Ронда.

— Одеялцето на Ронда — повтори жената. — Да.

Дафни погледна Болд, давайки му знак, че иска тя да продължи разговора. Болд леко кимна в знак на съгласие.

— Можете ли да го опишете? — попита Дафни. — Имахте ли някакво специално основание да го наречете одеялцето на Ронда?

— Вече говорихме за това… Сигурна съм, че ви казах — оплака се Дорис Шотц.

— Не в това е проблемът, Дорис — намеси се съпругът с пиянския си глас. — Ти с дяволско постоянство се опитваш да намериш виновен за случилото се. — Той започна ритмично да почуква с чашата по масата. — Те не са виновни. И аз не съм. Нито пък ти. Това просто се случи. Взеха ни я.

— Подобни неща не се случват просто така! Ако не се бяхме качили на онзи увеселителен влак…

— О, глупости! — изрева съпругът. — И какво? Щяхме да се приберем у дома един час по-рано. И какво от това? Нея пак нямаше да я има, Доро. Те я взеха. Взеха нашето бебче… — Той подсмръкна. От влажните му очи потекоха сълзи. Изправи се и си сипа чаша ром. Очевидно напълно бе забравил за кафето.

— Може да не сме записали точно описанието на одеялцето — намеси се Дафни с надеждата да предотврати семейния скандал.

— На него имаше нейна снимка — обясни Дорис Шотц.

— От Гейл беше, нали? — вметна съпругът и се върна на масата с пълна чаша.

— Сестрата на Пол ни го подари.

— Подарък? — продължи да настоява Дафни. Искаше жената пред нея да бъде напълно съсредоточена.

Болд измъкна тефтера си, като се стараеше да не привлича вниманието върху себе си. Повечето хора като че ли се плашеха, когато осъзнаеха, че думите им се записват.

— Беше много красиво — обясни жената и започна разсеяно да чертае с пръст някакви фигурки по масата.

— Изпратихме снимка на Ронда заедно със съобщението за раждането й — рече съпругът. — Гейл попаднала на някаква фирма, в която избродирали с коприна образа на бебето върху одеялцето. Наистина беше красиво. Доро непрекъснато го използваше.

— Бродерия с коприна? — повтори Болд.

— Очевидно са използвали някаква дигитална техника за уголемяване на образа — информира ги техникът, който си вадеше хляба с поправка на развалени компютри. — Цветовете бяха добре подбрани, контрастът беше съвършен. — Той започна да очертава кръгове с чашата по масата.

Майката тъжно промълви:

— Одеялцето беше прекрасно.

— И тя е била повита с него през онази нощ — предпазливо попита Болд.

Жената вдигна очи, за да погледне Болд, и той видя нарастващата несигурност в погледа й.

— Нямаше го, като се прибрахме. Реших, че е била завита с него.

Опитвайки се да прикрие вълнението си, Дафни попита:

— А какво мислите сега?

— Одеялцето определено не е вкъщи — отвърна пияният съпруг.

Дорис Шотц бавно поклати глава. Отново погледна към Болд.

— Това е важно, нали?

— За нас всичко е важно. — Не искаше напразно да подхранва надеждите й, но вниманието й на всяка цена трябваше да остане фокусирано върху одеялцето.

— Едно от чекмеджетата беше отворено — рече Дорис Шотц. И додаде: — Не от нас. Може би от момичето, което гледаше Ронда през онази вечер.

Болд кимна. Беше прочел за отвореното чекмедже в доклада. Точно тази подробност бе насочила вниманието му към личните принадлежности на жертвите. Той написа в бележника си: Детегледачката?

Болд се обърна към съпруга.

— Можете ли да ни кажете как бихме могли да се свържем със сестра ви?

— Разбира се. — Поиска от Болд лист и химикал. Почеркът му беше почти нечетлив.

Болд му благодари.

Дорис Шотц, която се бе умълчала от известно време, изведнъж проговори:

— Името на фирмата беше върху етикета. Стори ми се интересно. Огледален образ? Не си спомням точно. Нещо от сорта. Това помага ли ви?

Болд си записа и тази информация.

Дафни се протегна и докосна нервно потрепващата ръка на Дорис Шотц.

— Можете ли да си припомните как изглеждаше този етикет?

Тя присви очи.

— Не, етикета не мога. Само одеялото.

— Но не и етикета?

— Не.

След отвличането на Сара Болд като че ли бе изгубил реална представа за времето. Струваше му се, че всяко нещо продължава твърде дълго. Търпението му беше на свършване. Обърна се към съпруга и заговори с леко грубоват глас.

— Разкажете ми отново за онзи увеселителен влак… кой знаеше, че ще бъдете там?

— Това трябваше да бъде изненада — отвърна той и погледна жена си. — Вече обсъждахме това.

— Значи лично запазихте билетите — констатира Болд.

— Да. Трябваше само да позвъня на един телефонен номер и да резервирам два билета. Самите билети се получават във влака.

— Но все пак трябва да сте ги платил по някакъв начин. Как? С кредитна карта?

— Разбира се — отвърна мъжът.

— И не си спомняте да сте казвал на някого — колега, съсед, добър приятел? Може би някой познат ви е препоръчал този влак и вие сте му споменал, че смятате да прекарате вечерта там?

Мъжът прокара ръка през омазнената си коса.

— Не, нищо подобно. Не съм казвал на никого. На никого.

— Разполагате ли с извлечението за баланса на кредитната си карта? — попита го Болд.

Мъжът изглеждаше малко занесен.

— Помисли, скъпи — примоли се Дорис Шотц.

Той сбърчи вежди.

— Предполагам, че съм го получил. Резервирах билетите предварително, нали разбирате… — Той се пресегна да хване ръката на жена си, но тя я дръпна.

— Намери го! — нареди Дорис.

— Не мога.

— Извлеченията за последните три месеца от кредитните ви карти ще ни помогнат много — поясни Болд.

Съпругът изглеждаше сломен.

И тогава съпругата си спомни нещо.

— Предадохме всички финансови документи на другите хора — от ФБР — рече тя.

— Всички финансови документи? — попита Болд. Гласът му прозвуча съвършено спокойно. Вътрешно кипеше от гняв.

— На момичето — поясни съпругът. — Онова с акцента. Тя взе банковите извлечения за текущите сметки и кредитните ни карти. Всичко.

Кей Калиджа, осъзна Болд.

Преди да си тръгнат, Дафни и Болд разгледаха отново детската стая. Той влезе в стаята, осъзнавайки с безпощадна яснота какво означава човек да живее с такава празнота в живота си. Беше прекарал изминалата нощ в стаята на Сара — седял бе в люлеещия се стол и бе гледал в мрака, преизпълнен с омраза към самия себе си. Възприе колкото можа от сцената на престъплението — огледа я с нов поглед, от нов ъгъл. На килима имаше три отбелязани места — там бяха намерени парченцата автомобилно стъкло. Именно те свързваха отделните престъпления с един-единствен извършител и Болд не можеше да не си дава сметка за важността им. Скринът и первазите на прозорците бяха посипани с прах за снемане на отпечатъци. Плюшени играчки и детски книжки покриваха рафтовете на библиотеката, боядисана очевидно от самите родители. Музикална играчка с мечета панда с червени и жълти крака; масичка за преобличане на бебето.

Болд си представи Гайдаря от Хамелин, който влиза в стаята и се насочва право към креватчето. Чудесно знае какво търси там. Болд се обърна към скрина. Гайдаря бе отделил от скъпоценното си време, за да прерови скрина. Защо? Дали не е имал нужда от допълнителен комплект дрехи за бебето? Или се е боял да не остави някакви улики след себе си? Дали бебето е било повито с въпросното одеялце, или се е намирало в чекмеджето, което все още зееше отворено?

След огледа на скрина — с одеяло или без него — престъпникът отново се връща до леглото. Трябва по някакъв начин да замаскира или скрие бебето, преди да го изнесе от къщата. Завива я в друго одеяло? Или пък я поставя в чанта? В кутия за инструменти?

Отвореното чекмедже не му даваше мира. Липсващото одеялце очевидно играеше важна роля във всичко това.

— Той е организирана личност — припомни му Дафни. — Щом е взел точно това одеялце, значи е имал достатъчно убедителна причина да го стори.

— Госпожо Шотц! — извика Болд.

Жената се спря на прага на стаята, неспособна да пристъпи вътре. Очите й се напълниха със сълзи и тя обгърна тялото си с ръце, сякаш се опитваше да се предпази от обгърналия я хлад.

— Вие ли перете обикновено?

— Можете да сте сигурен, че Пол не се занимава с това.

— Колко одеялца притежавате? — попита той.

В неговия дом прането беше негово задължение. Пак той печеше месото, миеше съдовете и се справяше с ютията много по-добре от Лиз. Тя плащаше на чистачката, а двамата си поделяха парите, които изплащаха на Марина. Лиз се занимаваше със счетоводството, готвеше повечето ястия — всички зеленчуци — и отговаряше на писмата, които получаваха. Също и на телефона. И Болд отчаяно си искаше живота обратно…

Лиз имаше девет сутиена. Двата носеше по-често от останалите. Болд знаеше наизуст всичките дрехи на Майлс. Имаха единадесет лигавника и седем одеялца. Болд ги наричаше енчилади — така му изглеждаха дечицата, загърнати в тях преди лягане.

— Четири — отвърна жената, без да се поколебае нито за миг.

Болд беше сигурен, че цифрата е вярна.

— И колко от тях са все още тук? — попита той.

Тя го погледна безизразно. В очите й се прокрадна страх.

— Не зная. Не съм проверявала.

— Не сте имала причина да го правите — успокои я Дафни.

— Пребройте ги сега, ако обичате — помоли я Болд.

Дорис Шотц тръгна към полуотвореното чекмедже.

Болд се бе надявал именно на това: одеялцата се намираха точно в него. В следващия момент жената коригира бройката:

— Четири без новото. Онова със снимката.

— Разбирам — рече Болд. — Значи общо пет.

— Одеялцето със снимката на Ронда го пера само на ръка.

— Добре.

Тя се разрови из чекмеджето, обърна се, погледна напрегнато Болд, а после отново се зае да брои одеялата.

— Недоумявам как не съм се сетила да ги преброя — промърмори тя, разсеяна от собственото си чувство за вина. Прерови чекмеджето за трети път.

— Само три? — попита Болд.

Жената бързо излезе от стаята. Миг по-късно се върна отново. Изглеждаше още по-бледа.

— Не е и в пералното помещение — промърмори тя.

— Колко са? — отново я попита Болд.

— Три — отвърна тя. — Но как разбрахте, че две одеялца липсват?

Десет минути по-късно Дафни и Болд застанаха край шевролета. Очите й искряха от вълнение.

— Ами кредитните карти? Те защо ти бяха? — попита тя.

— Всички ние купуваме билети, резервираме пътувания, плащаме за храната, която ядем, за продуктите, които купуваме. И все с кредитни карти. Ако животът ни е подчинен на някакъв ред, то той се вижда най-ясно в чековите ни книжки и в кредитните ни карти.

— Но Триш Уайнстейн се е намирала в супермаркета по време на отвличането — възрази Дафни.

— Хората вече плащат и за хранителните продукти с кредитни карти. Лиз също го прави понякога.

— Исусе — промърмори Дафни.

— Хората от Бюрото неволно ме наведоха на тази мисъл. Те се постараха да не ни допуснат до финансовите документи и извлечения на предишните жертви. Вече седмици наред питаме за тях. Защо им е да ги държат при себе си, ако не са открили някакъв повтарящ се модел?

— А одеялото?

— Тук извадихме късмет — скромно рече той. — Никой още не го е забелязал.

— И какво следва?

— Ще се свържем с колегите в Портланд и ще проверим дали специалната дреха, спомената в доклада, не е имала образ на детето, извезан с коприна върху нея.

— Трябва ни името на тази компания — отбеляза Дафни.

Болд кимна.

— Може да се окаже свързващото звено, което търсим от толкова време. — Той се насочи към вратата на шофьора.

— Още не сме приключили тук — заяви тя.

— Трябва да свършим още доста неща.

— Погледни зад мен — инструктира го Дафни. — Залагам месечната си заплата, че тя ни наблюдава от прозореца.

Болд се подчини.

— Ти какво, опитваш се да се изфукаш ли?

— Разбира се. Забеляза ли начина, по който тя все местеше сина си от ръка на ръка?

— Той е едно тежко малко момченце. — Забеляза погледа й и попита: — Добре де. Какво съм пропуснал?

— Само един очевидец — отвърна тя.

Болд отвори вратата на колата и извади отвътре дебелия дневник на специалния отряд. Прелисти страниците, докато стигна до материалите за семейство Шотц. През цялото време си мърмореше нещо под носа.

— Детегледачка… майката и бащата… съседката… агентка по продажби на недвижима собственост… съсед… съсед…

Тя го прекъсна.

— Джон и аз заедно разпитахме родителите. Прекарахме с тях доста време. Но не разменихме нито думичка с малкия Хенри.

— Малкият Хенри е бил там.

— Малкият Хенри е на три годинки. Не забравяй това.

— Майлс е на четири. Прекрасно познавам тригодишните — отвърна Болд.

— Твърде е малък, за да свидетелства?

— В съдебната зала може би, но не и за мен. Миналата година счупих една лампа на Лиз — тя си я пазеше още от годините в колежа. Сметох парченцата, изхвърлих ги и реших, че ще изчакам някой удобен момент, за да й кажа. Нали знаеш — глуповато поясни той, — има удобни и неудобни моменти за подобни признания. Да, ама Майлс ме изпревари. Той й докладва за целия инцидент с най-големи подробности в мига, в който тя влезе вкъщи. Беше на три годинки. Не само бе запомнил всичко, което бях направил, но можа и да го разкаже. На три години! Готов съм да приема показанията на тригодишен свидетел. Само ми го осигури. — Болд я погледна. — Можеш ли да го направиш?

— Не и ако майка му е против. Готова съм да се обзаложа на каквото и да е, че Дорис знае, че Хенри е видял нещо. Но независимо от това колко силно иска да си върне Ронда, тя не може да се насили да въвлече и Хенри във всичко това. Едното й дете е отнето. Останало й е още само едно. И тя не би направила нищо, което да го застраши по някакъв начин. Вината, изписана на лицето й, е породена по-скоро от нежеланието й да ни допусне до Хенри, отколкото от факта, че в оная трагична вечер двамата със съпруга й са вечеряли в увеселителния влак.

— Защо ме остави да си тръгна?

— Защото тя трябваше да ни види как обсъждаме нещо пред дома й. За да си осигурим известни изгледи за успех, трябва да сме сигурни, че тя е готова да отстъпи от желанието си на всяка цена да защити сина си. Хенри може да помогне на Ронда. Майката у Дорис знае това. Но тя просто не може да се насили да го признае пред нас — чакала бе твърде дълго, твърде много гняв и озлобление бе изляла отгоре ни. Сама си е изкопала дупка, от която не знае как да изпълзи.

Дафни го погледна, въздъхна и продължи:

— Ние можем да й помогнем, но това ще стане само ако е готова да поеме отговорността за действията си в миналото. Странното е, че според мен тя изпитва страх. И въображението й може да се окаже по-силен противник от самите нас.

Болд завъртя ръка и като че ли погледна часовника си.

— Така ли? Ами в такъв случай, ако откаже да говори, ще я обвиним във възпрепятстване на разследването и ще я замъкнем в участъка. — Той тръгна към къщата. Дневникът на специалния отряд все още беше в ръката му.

— Ти откога стана ченге, съдия и съдебен заседател едновременно? — попита Дафни и започна да подтичва, за да се изравни с него.

— Всичко се случва, да те вземат дяволите! — отвърна той. Вече беше на стълбищната площадка.

Тя рязко се закова на мястото си. Сякаш я бе зашлевил през лицето. После отново хукна подире му.

— И откога ругаеш?

— Същият отговор. — Той протегна ръка към входната врата и почука по-силно от необходимото.

— Лу! — Дафни с все сила сграбчи ръката му. — Говоря сериозно. Това не си ти!

— Напротив, аз съм. Да, така е. Това е новото ми аз. Или ме приемаш такъв, какъвто съм, или се махаш оттук.

— Да се махна! — възкликна тя. — Какво става с теб? — Дафни продължаваше да го държи за ръката.

— Казах ти, че не искам никакви въпроси — сухо прошепна той. — Помниш ли?

Тя пусна ръката му.

— Остави ме аз да говоря — настоя тя. — Повече от очевидно е, че за тази жена ще е нужен специален подход. Трябва да я притиснем наистина, но не направо. — Погледна го право в очите. Неговите бяха тъмни и хлътнали в орбитите си. — Моля те — примоли се Дафни.

Чуха се приближаващи стъпки.

Дафни продължаваше да го гледа право в очите, твърдо решена да не отстъпи. Тя, която смяташе, че познава този мъж по-добре от всички останали, оказваше се, че изобщо не го е познавала.

— Ако това хлапе, ако тази жена — ядосано заяви той — е премълчала нещо пред нас… — Не можа да довърши изречението си. Каза само: — Тук са заложени човешки животи!

Входната врата са отвори.

Отвори им Дорис Шотц. На лицето й бе застинала тревога, примесена с предпазливост. Цялото внимание на Дафни продължаваше да е съсредоточено върху Болд.

Жената на вратата каза:

— Струва ми се, че за днес ми стига…

— Трябва да поговорим — прекъсна я Дафни, без да сваля поглед от Болд. — Сега — настойчиво заяви тя, рязко изви глава по посока на жената, мина край нея и без покана влезе в къщата. — Трябва да поговорим с Хенри — поясни Дафни.

— Не! Не можете…

— Напротив, можем — коригира я Болд, прекъснал я по средата на изречението. Погледна Дорис Шотц право в очите и тя не издържа на измъчения му поглед.

— Къде е той? — попита Дафни, когато тримата влязоха във всекидневната и Дорис Шотц осъзна, че те не се шегуват.

— Не можете да направите това.

Болд я погледна:

— Да не би да предпочитате да се намесят адвокатите и пресата?

— Вашият син изобщо не е бил разпитван като свидетел — констатира Дафни. Напрежението, появило се мигновено в очите на майката, потвърди предположенията на Дафни. — Разбираме вашето нежелание да го въвличате в…

— Той е само на три годинки! — възрази майката. — Как изобщо би могъл да помогне?

— Освен това разбираме колко важно е за вас да открием Ронда възможно най-скоро.

Ако на Дорис Шотц й бяха останали някакви сълзи, в този момент може би щеше да заплаче. Очите й обаче останаха сухи. Тя поклати глава, опитвайки се да изрази протеста си.

— Позволете ни да поговорим с Хенри. Помогнете ни да намерим Ронда. Моля ви — настоя Дафни.

— Той ухапал онзи мъж — призна им майката. Брадичката й се разтрепери. — Трябваше да ви кажа… Долу, в управлението… а аз си седях тук, просто си седях… Знаех, че трябва да кажа на някого.

Болд погледна към Дафни. Искаше този разговор да се състои сега.

— Моля ви — повтори Дафни.

— В нашата спалня — отвърна жената.

Поведе ги по един тесен коридор и ги покани в претъпкана с мебели спалня. Момчето си играеше с кубчета на пода и това напомни на Болд за Майлс, който пък на свой ред насочи мислите му към Сара.

— Миличък — започна майката, — тези хора ще ни помогнат да намерим Рони. Те искат да поговорят с теб. Казах им, че може да го направят. Съгласен ли си?

Детето срамежливо сведе очи към пръстите на краката си.

— Доколкото разбрах, Хенри се е държал като истински герой — намеси се Болд.

— Той е едно смело малко момче — съгласи се Дафни. — Ние само ще ти зададем няколко въпроса. Може ли?

Момчето отново погледна към майка си, която седна на пода, придърпа детето в скута си и го настани така, че личицето му да е обърнато към Болд и Дафни.

Дафни даде знак на Болд да се понаведе малко. Той също седна на пода, за да не стърчи над детето.

— Хайде, миличък. Моля те! Тези хора са добри. Те искат да помогнат на Рони. Ти ухапа онзи човек, нали?

Момчето кимна.

— По крака? — попита Дафни.

Момченцето отрицателно поклати глава. Хенри вече имаше достатъчно зъби и малък белег на брадичката. И все още леко фъфлеше, когато произнасяше думички със звука „с“.

Майката го погледна.

— Ще ми разкажеш ли пак какво точно се случи, когато онзи мъж дойде и взе Рони? — Детето енергично поклати глава — не желаеше да говори. Майката продължи да го насърчава. — Ти си ги чул в кухнята, нали?

— Аз чул, че Рони плаче. Аз извикал на Джуди.

— Детегледачката ли? — попита Дафни.

Хенри кимна.

— Уплаши ли се, когато тя не ти отговори?

Той отново кимна. Беше много сладко хлапе с кръгло личице и с големите сини очи на майка си.

— И какво стана тогава? — продължи да пита Дафни.

— Аз слязъл в кухнята.

— Слязох в кухнята — поправи го майка му.

Болд я погледна с раздразнение. Моментът не беше подходящ за уроци по граматика.

— Какво видя в кухнята? — попита Дафни.

Момчето се размърда неспокойно в скута на майка си. В гласа му се прокрадна вълнение.

— Джуди спи на пода. Онзи мъж има голяма чанта. Рони плаче.

— Ти видя ли го? — попита Болд. — Мъжът с чантата?

Дафни му даде знак с очи да не се намесва.

— И ти какво направи тогава? — попита Дафни.

Детето забързано започна да разказва:

— Аз го дръпнал за ръката. Той ме ритнал. Аз започнал да пищи. — Той наведе главица.

— Опитал си се да помогнеш на Рони, нали?

— Ухапал го — гордо заяви Хенри.

— Да — бързо отвърна Дафни. — По крака… по…

— По ръката — прекъсна я Хенри.

Болд едва се сдържа да не ги прекъсне. Сърцето му щеше да се пръсне от нетърпение.

Този път момчето продължи разказа си, без да го подканят.

— Аз го ухапал, после паднал долу и ударил глава. Много боли. — Той потърка главичката си. — После имал цицина, нали, мамо?

— Наистина имаше. — Дорис Шотц се намръщи. Не искаше да преживява отново случилото се.

— Болеше! — заяви детето и продължи да разтрива главичката си.

— Обзалагам се, че него го е заболяло повече — подхвърли Болд.

— Потече му кръв.

Детето погледна Болд и се усмихна. Цялата невинност на света сякаш бе сбрана в тази усмивка. Колко силни бяха въздействията, които с годините успяваха да покварят детската невинност зачуди се той. Как ставаше така, че тя изчезваше от живота на хората толкова бързо? А после изведнъж осъзна, че за всичко са виновни хората като Гайдаря от Хамелин. И детективите, които все задават болезнени въпроси.

— Ухапах го по птичето — изведнъж заяви детето.

Дорис Шотц бе също толкова изненадана, колкото Болд и Матюс.

— Птичето? — попита Болд. — На ръката му ли беше? — Момчето кимна. — Рисунка? — Отново кимване.

За съдебните заседатели татуировката беше почти толкова убедителна, колкото и пръстовите отпечатъци. Освен това всички съдебни заседатели се отнасяха с огромна симпатия към децата, даващи показания в съда.

— Какво беше птичето? Спомняш ли си? — попита Болд.

Дафни го остави да говори. В края на краищата той бе довел разговора до темата за татуировката.

— Като онова по телевизията.

Болд седеше като на тръни. Трябваше му подробно описание на татуировката, но вероятността да получи такова от едно тригодишно дете не бе особено голяма.

— Голямото пиле4? — попита Болд.

— Не, истинско птиче — отвърна детето, давайки им по този начин да разберат, че може да направи разликата между анимационен герой и истинска птица.

— Тази птица от някое филмче ли е? — попита Дафни.

Той отрицателно поклати глава.

— Реклама?

Детето понечи да кимне, но после озадачено сви раменца.

— И коя ли е тази реклама? — продължи да го разпитва Дафни.

Хенри я погледна глуповато и заяви:

— Онази с птичето! — после се засмя.

Дафни запази спокойствие, но Болд не можа да сдържи смеха си.

Хенри продължи да обяснява:

— Голямата птица лети над реката.

— Самолет? — попита Дафни.

— Птица! — повтори детето. — Ние доставяме всичко! Ние доставяме всичко!

— Пощенските услуги! — изведнъж се сети майката.

— Орел! — заключи Болд.

Хенри го погледна и започна да кима енергично.

— Орел! — повтори той.

Дафни не беше доволна от Болд и очите й красноречиво изразяваха яда й. Той беше подал готов отговор на свидетеля. В процеса на отговаряне на въпроси всеки свидетел се поддава на постоянно усилващото се желание да угоди на разпитващия. Особено пък децата. Това желание, комбинирано с безсилието на свидетеля, породено от невъзможността да си спомни нещо, често го подтиква да се съгласи с първото подхвърлено му предложение, пък било то и грешно. Болд бе предложил готова дума, която в съзнанието на момчето вече бе неразделно свързано с образа на птицата, за която ставаше дума. Без значение как всъщност изглежда тази птица, от тук насетне Хенри непрекъснато щеше да използва думата орел.

— И къде точно на ръката му се намираше тази птица? — попита Дафни, стараейки се да не споменава отново думата орел.

Хенри Шотц показа ръчичката си до лакътя.

Болд го погледна.

— Ако един наш приятел скицира… нарисува тази птица, мислиш ли, че ще можеш да я познаеш?

Момчето сви рамене.

Майката се обади:

— Хенри много обича книжки с картинки. — Детето енергично кимна в знак на съгласие.

Болд веднага трябваше да подсигури художник, който да поработи с детето.

— И какво стана, след като ти го ухапа? — попита Дафни и се зае да допълни нещо към бележките си.

— Мъжът избягал. Аз отишъл при Джуди, но тя спеше.

Повториха същите въпроси още веднъж и получиха същите отговори — мечтата на всеки детектив. Втория път Болд си води по-подробни бележки. Тръгнаха си в девет часа и седем минути. Болд отбеляза точното време в бележника си.

Дафни го наблюдаваше, очакваше от него да постъпи именно така. Измамата бе от решаващо значение в момента.

Докато вървяха обратно към колите си, Болд информира Дафни, че той ще се погрижи за художника. Ако се получеше приемлива рисунка, той щеше да я даде на Ла Моя, който пък да я предостави на хората от специалния отряд. Дафни се съгласи — като психолог тя не участваше в събирането на веществени доказателства. Но пък непременно трябваше да участва в заниманията с художника, при които душевното състояние на детето щеше да бъде от съдбоносно значение.

Спомена за участието си като за нещо, което се подразбира от само себе си.

— Ти ще ме информираш за времето и мястото. Утре съм заета в десет, но след единадесет часа ще мога по всяко време. Всъщност предлагам да направим скицата тук, в къщата. Едно тригодишно дете не се нуждае от някакъв допълнителен стимул. За него само обстановката е от решаващо значение.

— Добре — кимна Болд. — Разбрах всичко. — Той й благодари, двамата си пожелаха лека нощ и се насочиха към колите си.

Болд щеше да уреди срещата с художника за десет часа на следващата сутрин. Щеше да използва Томи Томпсън, който имаше ателие на Вешън Айлънд. А ако работата с детето се увенчаеше с успех, никой нямаше да научи и думичка за резултата.

Томпсън беше най-подходящият за целта — беше пенсионер и живееше в пълно уединение. Никой нямаше да разбере.

Болд доближи входната врата на семейство Уайнстейн. Беше сам и не можеше да се отърве от натрапчивата и болезнена мисъл, че Гайдаря от Хамелин се бе изкачил по същите тези стълби и се бе представил като куриер. Изпита странно и необяснимо чувство, докато вървеше по стъпките на престъпника и се опитваше да си представи двете му жертви: Филис Уайнстейн и нейния внук Хейс.

— Вече е девет и половина вечерта, детектив! — възрази Сидни Уайнстейн. Облечен беше с раздърпана жилетка, намачкана, закопчана до долу бяла риза и твърде широки панталони в цвят каки. Дъхът му миришеше на бренди.

— Лейтенант — поправи го Болд. — А разследването на едно престъпление не може да чака.

— Напоследък съм подложен на психиатрично лечение — рече той, презрително наблягайки на цитата — и реакциите ми са малко позабавени. Не чувам добре. И съм твърде предпазлив. Бих могъл да ви застрелям. Така че ви предлагам да си вървите.

— Трябва да поговоря с вас и съпругата ви.

— Моят адвокат може би ще има какво да каже по въпроса. Всъщност вие какво разследвате? Отвличането на сина ми или мен самия? — Той се ухили. — Прекрасен свят, а?

Въпросът му постави Болд в затруднено положение. Да му отговори директно, означаваше да се представи в роля, която не изпълнява. Единствената му връзка със специалния отряд, като се изключи участието му като съветник, бе тайно възложеното му поръчение да изобличи къртицата, която саботираше разследването им. Би му било трудно, ако не и невъзможно, да обясни посещението си в дома на семейство Уайнстейн, ако домакинът продължеше да се инати и повикаше адвоката си. В този момент Триш Уайнстейн застана зад съпруга си. Изглеждаше замаяна и смазана от изтощение.

Болд заговори на жената. Държеше се като човек, който е абсолютно сигурен в думите си.

— Хейс е имал одеялце, блузка или някаква друга дрешка — не зная каква точно — върху която с копринени конци е бил извезан собственият му образ. — Той забеляза разбирането, проблеснало в погледа й. — Знаете за какво говоря, нали?

Мъжът отстъпи крачка назад и погледна първо жена си, а после и Болд. В погледа му се четяха объркване и недоверие.

— Не го слушай — рече й той. — Те просто искат да ме затворят, Триш.

— Никой никога не е имал намерение да ви затваря и вие чудесно съзнавате това. Вашият адвокат не може да не ви е обяснил това. Вие сте откраднал пистолета на офицер. А това е постъпка, която влече след себе си повече документация и вътрешни разпити, отколкото сте в състояние да си представите. Ще са нужни седмици, а може би дори месеци, за да се изясни всичко. Поради тази причина явяването ви пред съда беше отложено. А и защото никой от нас не би искал да повдигат срещу вас каквито и да било обвинения — трудна задача при положение, че сте откраднал оръжието на офицер и сте го насочил към половината от личния състав на отдел „Убийства“. Значи вие продължавате да се срещате с вашия психолог, или психиатър, няколко пъти седмично, а ние си вършим писмената работа. След това възлагаме делото ви на някой снизходителен съдия и с това въпросът приключва. На ваше място всеки от нас би могъл да постъпи по същия начин. — Болд се усмихна странно и повтори: — Всеки един от нас! — Чудесно съзнаваше, че това е самата истина.

След като принуди Уайнстейн най-после да замълчи, Болд отново се обърна към жената.

— Вие знаете за каква дрешка ви говоря, нали?

Тя кимна едва-едва.

— Тук ли е в момента? Все още ли е у вас, или е изчезнала в деня на отвличането?

Тя поклати глава. Очевидно не знаеше.

— Не можете да нахлувате тук по този начин! — отново възрази съпругът.

— Не — съгласи се Болд. Погледна жената и поясни: — Нямам заповед за обиск, така че трябва да бъда поканен.

— Заповядайте — рече жената. Говореше като в транс.

— Какво? — възмутено кресна Уайнстейн.

Тя погледна съпруга си.

— Той знае какви дрехи притежава Хейс. Откъде би могъл да знае това, ако не е нещо важно? Той е тук, за да ни помогне да си върнем детето, Сидни. Нима ще му попречиш да го стори?

Сидни Уайнстейн отстъпи от вратата.

— Заповядайте — той погледна Болд и му кимна да влезе.

— В онзи ден може да е било хвърлено за пране — започна да обяснява Триш Уайнстейн няколко минути по-късно, докато ровеше из различните чекмеджета. — Не съм сигурна.

— Можете ли обаче да ми кажете дали чекмеджетата и гардеробите ви са били претърсвани.

— Та вашите хора обърнаха цялата къща наопаки — припомни му Сидни Уайнстейн. — Преровиха всичко. Навсякъде беше претърсено. Как бихме могли да знаем кой къде е ровил? Тук чекмедже, там гардероб… кой би могъл да каже?

— Ето! — обади се жената и извади някаква малка дрешка от третото чекмедже. Погледна го, а после го захвърли на пода и вдигна ръце, за да скрие лицето и сълзите си.

— Виждате ли? — излая Уайнстейн. — Виждате ли какво й причинявате?

Болд вдигна дрешката. Бебешко гащеризонче с три копченца между крачетата. На гърдичките имаше правоъгълна цветна снимка на бебето, леко поизбеляла от прането; майката очевидно често бе обличала детето си с тази дреха. Бебешкото личице беше съвършено и за втори път през този ден напомни на Болд за абсолютната невинност и непорочност на малките деца. Напомни му за Сара.

Болд провери за етикет. Нямаше такъв. Очевидно е бил изрязан. Попита Триш и тя кимна утвърдително:

— Махам всички етикети. На тях има написани толкова много инструкции за пране, че са с огромни размери. Направо са ужасни.

— Значи лично сте го изрязала — разочаровано заключи Болд.

— Правя го с всички дрехи. Мразя тези етикети.

— А името на компанията? — попита той и вдигна дрешката нагоре.

Тя замислено поклати глава.

— Огледален образ… Двоен образ… нещо от сорта.

— Подарък ли е? — продължи натиска Болд.

— Да — отвърна Триш. — Изпратихме наши снимки — тази снимка — на всички близки приятели, както и на членовете на семейството.

— И някой от тях ни изпрати дрехата като подарък — поясни Уайнстейн.

— Спомняте ли си кой?

— Нямам и най-бегла представа — заяви Уайнстейн.

Болд насочи вниманието си към Триш.

— Нито пък аз — рече жената.

Поредният неуспех сякаш засили умората на Болд. Не беше спал от два дни. Това разследване можеше да се проточи вечно. Но в конкретния случай това може би нямаше да е чак толкова лошо, помисли си той. Защото този случай Болд не искаше да види разрешен. Трябваше само да се погрижи за това никой друг да не успее да го разреши преди него.

— Но не е и нужно — продължи Триш Уайнстейн и сякаш се оживи. — Имам тетрадка — нещо като дневник, в който вписвах всички подаръци, за да не пропусна да изпратя в отговор нашите благодарности. Името, което ни интересува, би трябвало да е там.

Само след няколко минути тя вече разлистваше страниците на една подвързана на ръка тетрадка.

— Дани! — възкликна Триш и вдигна поглед към съпруга си.

— Моят братовчед Дани — поясни Уайнстейн. — Голям късмет! Обадим ли му се по телефона, ще си бъбрим цялата вечер.

Даниел Уайнстейн живееше в Кеймбридж, Масачузетс, и се занимаваше с ръководството на верига магазини за литература. Разговаря с Болд по телефона повече от десет минути, през което време успя да му съобщи само няколко полезни подробности. Специално изработената дрешка поръчал по Интернет. Спомняше си това съвсем ясно, защото бил сканирал снимката на бебето, след което я изпратил по електронната поща. Не си спомняше нито името на компанията, нито как точно е попаднал на него в Интернет, но обеща да се включи отново в мрежата и да се опита да го открие.

— Това беше преди повече от шест месеца — недоволно рече той. — А аз прекарвам в Интернет по два или три часа всяка вечер. Отбелязвам си едно от сто неща, с които се сблъсквам там. Но съм сигурен, че не съм си отбелязал името на някаква си компания, която се занимава с продажба на бебешки дрешки на дребно.

— Но все някак сте платил за тази дреха — рече Болд.

Последва кратка пауза, след което мъжът заяви:

— Предполагам, че именно заради такива догадки сте детектив. — Той се изсмя нервно.

— С кредитна карта?

— Разбира се. Сигурно. Купувам си най-различни боклуци с помощта на Интернет. И винаги плащам с кредитна карта.

— В такъв случай покупката трябва да я има в извлечението — информира го Болд. — А това извлечение ще ни окаже безценна помощ — на мен и вашия племенник.

— Веднага ще се заема.

Болд му продиктува номера на служебния си факс и отново подчерта огромното значение на информацията. После додаде:

— Ако успеете да намерите компанията в Интернет, ще съм ви много задължен, ако ми изпратите и адреса.

— Ей, дайте ми само достатъчно добър мотив и ще прекарам цялата вечер в мрежата.

— Значи се нуждаете от мотивация? — попита Болд. — Дванадесет деца като Хейс, господин Уайнстейн. Те са вашата мотивация.

— По дяволите! — възкликна мъжът. Звучеше искрено загрижен. — Всъщност и без това не спя кой знае колко. Не и след отвличането… Кажете на Сид и Триш, че веднага ще се заема с въпроса. До полунощ ще получите извлеченията от кредитната ми карта. А ако това име все още съществува в мрежата, до утре сутринта ще го имам. — После додаде: — Кажете ми само едно нещо.

— И какво е то?

— Да не би да съм допуснал някаква грешка с тази поръчка? Да не би аз да съм насочил похитителя към името на братовчед ми?

— Все още не знаем. Но вие не сте направил нищо лошо.

— Защото ще трябва да ме извините, лейтенант, но ако някакъв ненормалник ме е използвал, за да се добере до детето на братовчед ми… Зная, че има закони и вашата работа е да ги спазвате, но ако го пипна, с този тип е свършено. Той е мъртвец.

Болд положи неимоверни усилия, за да прехапе език и да не каже онова, което не бе позволено на едно ченге, но което всеки баща на негово място би изрекъл. Представи си Сара, която измъчено протяга личице към камерата, чу пронизителния й вопъл за помощ. А единствената помощ, която би могъл да й окаже, противоречеше на цялата му двадесет и четири годишна кариера като полицай и опорочаваше всяко приятелство, което бе изградил през всичките тези години.

— Да, разбирам какво имате предвид — рече глухо Болд. Преди да затвори телефона, додаде: — И аз правя всичко възможно, за да го заловим.