Гайдаря от Хамелин

3.

Джон Ла Моя паркира своето червено камаро, модел седемдесет и четвърта, пред къщата на Петдесет и първа северна улица, номер 2351, и остави силните си задни светлини да примигват сред същинската илюминация, сътворена от фаровете и лампите на многобройните полицейски коли. За момент остана неподвижен зад волана, сякаш се опитваше да събере сили за онова, което предстоеше. Всяко отвличане автоматично се превръщаше в изнурително разследване, изискващо много такт и тичане от страна на служителя, оглавил работата по случая. Този офицер в случая бе Ла Моя. Тактичността не беше най-силната му страна и той го знаеше. Колегите му в отдела му викаха кабаретното конте — заради безупречно изгладените сини джинси, заради стоманеносивите ботуши от щраусова кожа и прическата на рокзвезда. Заради демонстрираното самочувствие с главно С Ла Моя знаеше, че се държи твърде нахакано, но какво от това, по дяволите! Беше добър в работата си. Повечето хора си мислеха, че са добри, но той наистина беше компетентен професионалист. Още в гимназията си беше същият намахан самохвалко. Не смяташе да се променя от тук насетне.

Очуканият служебен шевролет на Болд се плъзна зад неговата кола и спря.

Това отвличане — на невръстно бяло дете — щеше да разбуни духовете не само в техния град, но и в цялата страна. Ла Моя все още не бе слязъл от колата си, но вече таеше някои подозрения и догадки относно случилото се. За момента обаче предпочете да ги изтласка от мислите си. Ла Моя не би си позволил предварително да гадае за онова, което би намерил на местопрестъплението — не и преди да е събрал нужните доказателства, факти и свидетелски показания. Никой не би му позволил това. А най-малко амбициозната шефка на отдел „Престъпления срещу личността“ — капитан Шийла Хил.

— От мен зависи дали да направя съответното обаждане. — Ла Моя се обърна към Болд. — Трябва или да го прибавя към останалите отвличания, или да реша, че няма връзка с тях.

През последните няколко месеца се бе занимавал основно със семейни скандали, завършили с убийство, или пък с гангстерски престрелки — все рутинна работа. Но случай на серийно отвличане на деца с общонационално значение? Опитваше се да не гледа на себе си като на заместника на Лу Болд, въпреки че повечето му колеги смятаха, че скоро ще бъде повишен и наистина ще заеме мястото на Лу.

— И защо ме довлече тук? — попита Болд.

— Може би се чувствам неуверен.

— Да бе, точно така! А утре времето ще е слънчево.

Те се наведоха и се промушиха под жълтата полицейска лента, опъната през моравата. Офицер Джони Филгрим се обърна към Ла Моя.

— Престъпникът е минал през задната врата, детект… сержант — поправи се бързо. — Той е, нали?

— Дръж лешоядите настрана, Джони — промърмори Ла Моя и посочи представителите на медиите. — Ако искат интервю, препращай ги към Хил, не към мен.

— Мълрайт е тук. При задната врата е.

— Вече? — възкликна Ла Моя.

Двамата с Болд се спогледаха. Светлините на спрелите коли хвърляха сини и червени отблясъци по лицата им.

Болд попита недоверчиво:

— Мълрайт е пристигнал рано на местопрестъплението?

— А хората му? — обърна се Ла Моя към униформения офицер.

— Онези от „Специални операции“?

— Да, хората на Мълрайт — търпеливо повтори Ла Моя. Някои от униформените полицаи бяха тъпи като галоши.

— Не се виждат наоколо — сви рамене Филгрим.

— Имало е някаква жена, която се е грижила за детето? — подхвърли Болд.

Филгрим кимна, макар да изглеждаше изненадан от факта, че Болд вече разполага с тази информация.

— Детегледачката? Да? В безсъзнание.

— Къде я закараха?

— В университетската болница.

Болд погледна Ла Моя. На път за насам двамата бяха срещнали линейката.

— Веднага изпрати някой в болницата — разпореди се Ла Моя и погледна към репортерите и многобройните камери, струпани пред къщата. — И осигури достатъчно място за момчетата от лабораторията — искам да спрат колата си наблизо.

— Разбрано.

Болд го хвана за ръката.

— Детегледачката е била в безсъзнание?

— Както вече ви казах, лежала безчувствена на пода в кухнята. Сигурно е бил той. Нали, Конте? — възбудено попита Филгрим. — Отвлечено е дете, нали? Искам да кажа… всички очаквахме, че това може да се случи, нали?

— Родителите? — попита Болд и пусна ръката му.

— Мълрайт разговарял с някаква съседка. Родителите й позвънили и я изпратили да види какво става у тях. Другото дете е при нея.

— Друго дете?

— Малко момченце. Съседката го прибрала в дома си.

Болд кимна.

— Тръгвай! — разпореди се Ла Моя.

Филгрим се завъртя на пета и се затича, притиснал с ръка кобура на пистолета си, за да не подскача и да не го удря по хълбока.

Ла Моя нервно облиза мустака си и заговори тихо:

— Смятам да не се обаждам на никого, докато не се убедим със сигурност, че не става дума за подражателство или пък просто съвпадение. — Погледна към Болд за помощ, но видя само безизразното му лице. Болд, подобно на учител, търпеливо изчакваше ученика си да продължи. — Предполагам, че наистина е той. Детегледачката в безсъзнание. Възрастта на детето съвпада. Двамата родители отсъстват от дома си.

— И въпреки това трябва да внимаваме — охлади ентусиазма му Болд.

— Зная. Зная. — Ла Моя започваше да нервничи. — Къде, по дяволите, са тези от лабораторията? — Той погледна часовника си. Ако техниците от тяхната лаборатория успееха да влязат първи на местопрестъплението, федералните агенти щяха доста да се поизпотят, преди да успеят да им измъкнат случая. Нито един от полицаите в полицейското управление на Сиатъл не искаше да свири втора цигулка след федералните. Силата на всяко едно разследване се криеше в контрола върху уликите и доказателствата.

Ла Моя огледа къщата и се опита да се поуспокои. После каза на Болд:

— Ти смяташ, че детегледачката по принцип също е жертва. — Болд винаги бе поддържал тезата, че жертвата, жива или мъртва, може да осигури повече информация от цяла дузина свидетели. Само че в този случай истинската жертва я нямаше на местопрестъплението.

— Детегледачката едва ли ще си спомни много — предупреди го Болд. — Нито една от жените от предишните случаи не помни нищо.

— Значи разполагаме само с една голяма нула.

— Разполагаш с мястото, на което е извършено престъплението, и с възможността да попаднеш на улика. Разполагаш още с липсващата жертва. Както и с тази, която понастоящем е хоспитализирана. Наоколо има съседи, съществува вероятност да са забелязали непозната кола на улицата. Не бива да подценяваш съседската бдителност — изтъкна Болд.

— Нали точно това казах и аз. Разполагаме с една голяма нула — повтори Ла Моя.

Към тях се приближи един униформен полицай. На картата, окачена на гърдите му, пишеше „Родригес“. На всяко местопрестъпление тези момчета се тълпиха около него, опитваха се да отбележат някоя и друга точка в своя полза с надеждата, че имената им по някакъв начин ще бъдат споменати пред някого с по-голяма власт и те ще получат възможността да се занимават с нещо по-различно от непрестанното патрулиране по улиците. Откакто бе произведен в сержант, Ла Моя бе започнал да си дава сметка, че тези момчета са отчаяно сервилни и покорни. Само че, за негово разочарование, този извод не важеше със същата сила за жените в униформа.

Той вдигна ръка, за да възпре Родригес. Не искаше той да прекъсва мислите му. После заговори на Болд.

— Някакъв задник пристига тук и отмъква едно невръстно бебе. Всичко е било планирано предварително, нали? Използвал е задната врата, защото е знаел, че никой няма да го забележи. Цапардосал детегледачката, грабнал хлапето и офейкал. Значи… сам ли действа, или си има и помощници?

— Предполагам, че си има шофьор — обади се Родригес.

— Ти мълчи! — скастри го Ла Моя. — Питам лейтенанта.

— Остави го да говори — възрази Болд. — Нямаш нужда от мен. — Двамата отново се спогледаха. Учителят и ученикът.

Родригес изчака Ла Моя да кимне и да му позволи да изкаже мнението си.

— Шофьор? Кола, паркирана на улицата, където всеки съсед би могъл да я види? — Ла Моя искаше да го принуди да мисли.

— Другият може изобщо да не е спирал пред къщата. Кръстосвал из квартала, докато извършителят е бил вътре.

— Ами ако изведнъж в плана им се появи някаква засечка? — попита Ла Моя. — Какво ще направи тогава Лошия? Ще се обади по телефона? Или пък ще застане на тротоара, за да си спре такси? Мисли!

Униформеният полицай пребледня.

— Ти как би постъпил? — Ла Моя зададе въпроса, който Болд му бе задавал стотици пъти. — Това се пита всеки детектив, Родригес. Как бих постъпил аз на мястото на престъпника?

— Ще направя всичко възможно, за да вляза незабелязано в къщата. Ще се престоря на водопроводчик, или нещо такова.

Ла Моя погледна към къщата и кимна.

— Да. Водопроводчик, пожарникар, ченге. Ако извършителят тук е човекът, за когото си мислим, той вече е изиграл всичките тези роли.

— Наистина ли?

— С пълен успех при това — вметна Болд.

— Обезвреждам детегледачката в кухнята и грабвам детето от люлката — продължи Родригес, който вече започваше да проумява някои неща. — Предполагам, че ще трябва да го увия добре. Всъщност, не зная.

— Тя не е то — грубо го поправи Болд. — Става дума за четиримесечно момиченце, което е било отвлечено от дома си. — Болд имаше собствени деца. Деца, към които Ла Моя се отнасяше като към свои племенници.

Ла Моя потупа униформения полицай по бузата:

— Няма нищо. Простено ти е.

Намериха Мълрайт на задната веранда. Пушеше цигара без филтър. Изглеждаше на около шестдесет години. В действителност беше на четиридесет и една. Беше наполовина индианец, наполовина ирландец. Не само лицето, но и болният черен дроб издаваха произхода му. Зъбите му изглеждаха като ръждясала желязна ограда, блъсната от камион. Кожата му беше толкова мазна, че сигурно би могъл да си отвори собствена рафинерия. Черна коса, черни вежди, гъсто набола брада. Едното му око беше зелено, а другото — почти кафяво. Като на безстопанствено куче. На лицето му постоянно бе изписано изражението на човек, който не се чувства особено добре.

— Лейтенант! — извика го Болд, преди още да е стигнал до него.

— Я виж кого ни е довел този шибаняк! — Публична тайна бе, че Мълрайт отказва да се примири с факта, че именно Ла Моя бе избран да оглави специалния отряд, сформиран за това разследване. Самият отряд бе станал предмет на много и разгорещени спорове, тъй като бе сформиран преди отвличането да е станало факт. По този начин ефективно бяха орязани правомощията на ФБР и полицейският участък на Сиатъл, в лицето на специалния си отряд, си бе осигурил цялата власт в едно евентуално разследване.

Отрядът беше рожба на Шийла Хил, капитан от отдел „Престъпления срещу личността“, която в момента ръководеше отряда, който бе създала. Мълрайт беше следващият по ранг, но като лейтенант от „Специални операции“ той имаше повече опит в проследяването и разбиването на чужди врати и не беше особено добър в събирането на веществени доказателства и сглобяването на всички факти и улики. Поради тази причина Хил бе предпочела Ла Моя, който имаше богат опит като детектив от отдел „Убийства“, да оглави разследването. Това оставяше Мълрайт в неизгодното положение да не знае какви са конкретните му задължения до момента, в който възникне нужда от наблюдение и проследяване на евентуалните заподозрени.

Ситуацията се усложняваше допълнително от факта, че Мълрайт обвиняваше Болд за прекратяването на алкохолното му опиянение, продължило цели двадесет и седем години. Той беше временно отстранен от служба и изпратен на лечение. Според клюките, които се разпространяваха из управлението, лечението не бе дало особен резултат. Гъстият тютюнев дим, който се стелеше около Мълрайт, само подсилваше неодобрението и недоволството му, които витаеха във въздуха.

— Кой те повика на местопрестъплението, лейтенант? — попита Болд.

— Имам си скенер в кухнята. А ти? Нямаш работа тук. Освен това не си свързан по никакъв начин със специалния отряд.

— Аз съм съветник — напомни му Болд. Някои детективи, особено пък тези като Мълрайт, които постоянно се забъркваха в неприятности, изпитваха определен страх от офицерите в разузнавателния отдел. — Аз съм един от хората, които осъществяват връзката между специалния отряд и Бюрото. — На Болд му хрумна, че Мълрайт не би трябвало да идва на местопрестъплението, преди да е бил повикан от Ла Моя. — Освен това съм силно заинтересован да предотвратя изтичането на информация към медиите.

— Така ли?

Ла Моя се намеси.

— „Нешънъл адвайзър“ предлага две хилядарки за информация от специалния отряд.

— Нищо не зная за това.

— И така, кой се е обадил в полицията? — попита Болд.

— Не съм длъжен да ти докладвам.

— Така е, не си. — Последваха няколко дълги секунди, през които никой от двамата не проговори.

— Една съседка. — Мълрайт не изпитваше особено уважение към жените — за него те бяха само обекти на цинични и дебелашки шеги. — Казва се Уосърман. Тина. Живее надолу по улицата. — Той погледна бележките си — всеки детектив неизменно носеше бележник със себе си. Даже и Мълрайт. — На номер 5300. Майката не успяла да се свърже с детегледачката по телефона и помолила съседката да провери какво става. Да си чувал някога за увеселителен влак, който тръгва от Рентън?

— Разбира се — отвърна Ла Моя.

— Тъй ли? Е, аз пък не бях чувал. Родителите са все още в този влак. Трябва да пристигнат всеки момент.

Болд попита:

— Журналистите информирани ли са за съседката?

— Откъде да зная, по дяволите…

— Изпратен ли е наш човек да посрещне родителите?

— Изпратих една полицайка при съседката. Онази червенокосата с големите цици. Знаеш ли я? От автопатрула.

— Маккини? — попита Ла Моя.

— Точно така. Маккини е при съседката.

— А кой ще посрещне родителите на гарата? — повтори Болд и погледна часовника си.

— Не зная — сви рамене Мълрайт.

Ла Моя се намеси отново.

— Изпратил ли си някого да вземе родителите, или не си?

— Аз не отговарям за това разследване — напомни Мълрайт.

— Но ти си най-старшият офицер тук — сряза го Ла Моя. — Погрижил ли си се за родителите, или не?

Болд се обърна към Ла Моя.

— Каква е вероятността нашият похитител да е изпратил свой човек след родителите, за да е сигурен, че те няма най-неочаквано да се върнат у дома?

Ла Моя обмисли въпроса, поколеба се за момент, а после кимна в знак на съгласие.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— В такъв случай и той ще се намира в шибания увеселителен влак — намеси се Мълрайт и подхвърли фаса си в тревата.

Болд си отбеляза къде точно падна — цигарата щеше да замърси сцената на престъплението.

Изведнъж в очите на Мълрайт проблесна разбиране, лицето му сякаш се удължи.

— Трябва да поставим под наблюдение както гарата, така и родителите.

— Можем ли да се справим с това? — попита Ла Моя. Гласът му прозвуча по-невинно от всякога. Беше напълно съгласен с усилията на Болд да отдалечи Мълрайт от мястото, на което бе извършено престъплението. Въпреки цялото обучение, през което преминаваха, много малко полицейски служители си даваха сметка за важността на местопрестъплението. Ла Моя беше наясно, че ако Мълрайт си бе направил труда да прочете предварителните доклади по случая, щеше да знае, че хората от ФБР са почти категорични, че похитителят не прави опити да наблюдава родителите на жертвите си. Те вярваха, че той е единак и действа съвсем сам.

— Разбира се — обяви Мълрайт и се изправи. — Ще наблюдаваме гарата и пътниците от влака. Ще намерим начин да уведомим родителите, че сме там заради тях. Ще направим така, че те да отидат направо у съседите. — Той попита: — Разполагате ли с някаква информация за тях? Как да ги идентифицираме?

— Изчакай ме тук — нареди Болд. Облегна се на едно дърво и нахлузи върху обувките си чифт книжни чорапи. Сложи ръкавици на ръцете си и влезе в кухнята, като стъпваше внимателно.

Мълрайт или някой от полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, бе очертал със син молив положението на тялото на детегледачката върху пода. Болд се опита да стои настрани от някакви дребни боклучета, които приличаха на червени конфети, и от медицинските опаковки, останали след лекарския екип. Забеляза една семейна снимка на стената до кухненската мивка. Тя му напомни за неговите четири любими снимки на Лиз и децата — трите стояха у дома, а едната красеше кабинета му. Внезапно осъзна, че му се иска да разполагаше с повече снимки на Лиз от периода, в който тя бе в цветущо здраве. Той винаги си я представяше по този начин — с лице пращящо от здраве, със слаби и стройни, но силни крайници.

Изпита болка, докато сваляше снимката от стената — мразеше да разрушава каквито и да било улики. Дори и онези, които очевидно нямаха никакво значение за разплитането на случая.

Върна се по обратния път, излезе от къщата и подаде снимката, така както си беше с рамката, на Мълрайт.

— Ако някой от хората на гарата ви се стори съмнителен, не го арестувайте веднага. По-добре ще е да го проследите.

— Ние си знаем работата, Болд. За разлика от теб, съм работил върху твърде много случаи със заложници.

Ла Моя бе убеден, че, ако бъде предизвикан, Болд би могъл да изрецитира пред Мълрайт имената на всичките въпросни заложници. Но не беше в стила на Болд да се перчи с познанията си — той разголваше себе си само пред най-близките си приятели.

— В колко часа пристига влакът? — попита Болд и отново погледна часовника си.

Мълрайт бързо тръгна през двора и подвикна през рамо:

— Кажете на Хил, че ние имаме грижата за това.

Ла Моя го изпрати с поглед и възкликна с възхищение.

— Ти беше сигурен, че ще захапе стръвта. Знаеше, че изобщо не е чел предварителните доклади.

— Мълрайт работи в „Специални операции“. Казано с други думи, той е търсач на силни усещания и когато работи, мисли със задника си. След историята с пиянството му има нужда от подкрепа и признаване на заслугите му. Ако се навърта наоколо, ще изглежда, че бездейства. Но когато се захване с наблюдение и следене, тогава вече се намира в свои води.

— И ти го окъпа с хладка водица.

Болд прибра в джоба си фаса, изхвърлен от Мълрайт, и поясни:

— Просто му дадох онова, от което той се нуждаеше — достоен начин да си тръгне оттук. Срещата с родителите е важна, а той иска хората да го възприемат като важна фигура. Дафни всеки ден се занимава с тези неща. Май и аз съм се заразил от нея.

— Не бих имал нищо против да зарази и мен с нещо — подхвърли Ла Моя.

— Моля те, престани.

Дафни Матюс, психологът на полицейското управление, беше изключително красива жена. А когато Матюс работеше в екип с Болд, от тях двамата просто нямаше по-добри.

Ла Моя и Болд застанаха точно до кухненската врата и се загледаха в нахвърляните безразборно марли и в необичайните червени конфети, разпръснати по пода. Ла Моя надяна ръкавиците си.

— Каква е тази червена гадост? — попита Ла Моя.

— Афиди — отвърна Болд.

— Значи използва въздушен TASER, а не обикновена електрошокова палка? — Въздушният TASER изстрелваше зарядно устройство, в което имаше няколко заострени сонди. С помощта на фини жици те пренасяха електричния заряд на устройството — по своята същност това си беше електрошокова палка, която можеше да действа от разстояние. След изстрелването на зарядното устройство от оръжието се посипваха характерни по цвят и по форма частички, които приличаха на конфети и които се наричаха афиди. — За пръв път чувам за това.

— Можем да предположим, че именно тази подробност не бива да се разгласява — рече Болд.

При серийните престъпления никога не се разкриваха всички улики и доказателства, открити по време на разследването, защото по този начин се предотвратяваше възможността разни шантави откачалки да започнат да копират престъпленията. Близо до конфетите се виждаха оплетените тънки жици и сондите.

— Така ли? Да, ама аз трябва да зная всички подробности, щом именно от мен се очаква да направя съдбоносното обаждане и да потвърдя, че този случай е под юрисдикцията на специалния отряд.

— Флеминг знае за тези отвличания много повече от нас. Работи върху този случай вече шест месеца, през което време бяха отвлечени десет деца. Няма да е чак толкова фатално, ако се окаже, че неговите момчета разполагат с повече доказателства и ако се наложи той да поеме ръководството над операцията.

— Кажи това на Хил — посъветва го Ла Моя.

— Слава богу, не ми се налага да го правя. Това си е твоя работа.

— Нали точно това се опитвам да ти кажа — додаде Ла Моя. — И недей да забравяш, че рано или късно ще седнеш зад бюрото на Шосвиц и тогава също ще трябва да й докладваш.

— Само че този момент още не е дошъл — сви рамене Болд.

Да се приеме, че това разследване е в правомощията на специалния отряд, означаваше да се привлече вниманието на обществеността в цялата страна, да се стигне до вътрешни боричкания за власт и контрол, всеки ден в четири часа да се провеждат оперативки съвместно с хората от ФБР. Но първата стъпка вече бе направена. С появата си на местопрестъплението Мълрайт вече бе дал знак, че ще стане именно така.

Ла Моя скицира разположението на кухнята в бележника си. Не пропусна боклуците и афидите.

— Тя му отваря задната врата, прави около пет крачки и той я зашеметява.

Болд не отговори нищо. Огледа мястото, на което бе паднало момичето.

Мълчанието му се стори твърде многозначително за Ла Моя. Той разгледа внимателно синия контур и ревизира мнението си.

— Естествено, всичко зависи от това дали е била обърната с лице, или с гръб към него, когато я е зашеметил.

— Да, така е.

— Ако е била с гръб… да! Прави няколко крачки и се свлича на земята. Но ако е била обърната към него… — Ла Моя продължи да обикаля из стаята.

Болд завърши изречението му вместо него.

— Това означава, че тя може би го е пуснала вътре доброволно.

— Момичето затваря вратата, онзи тип изчаква около минута, за да се увери, че са сами, и тогава я зашеметява. Тя пада на земята.

Болд не се намеси и този път. Остави бившия си подчинен сам да си изясни нещата.

Ла Моя продължи.

— Извършителят тръгва да търси детето — това при условие, че все още не е знаел къде се намира детската стая. — Погледна към Болд, опитвайки се да получи някаква подкрепа. — Ама ти наистина добре имитираш Марсел Марсо.

— Нямаш нужда от мен, Джон. Това е, което се опитвам да ти кажа.

— Значи дойде само за да ми угодиш?

— Не, дойдох, защото исках да сравня онова, което бях прочел в предварителните доклади, с нещата, които бих могъл да намеря на сцената на престъплението. Анализ, сравнения. Онова, което Бюрото ни е казало, или пък е премълчало в предварителните си доклади, ми дава информация не само за заподозрения. То ми позволява да преценя до каква степен федералните са готови да ни се доверят, разкрива ми начина, по който работи Флеминг. — Той замълча за миг, а после додаде: — Къде е било малкото момченце през цялото това време?

— Залепено пред телевизора?

— Може би — съгласи се Болд.

— Скрито в някой ъгъл?

— Далеч по-вероятно.

Двамата бавно и внимателно обиколиха къщата. Бяха правили това десетки пъти по време на не едно разследване.

— Когато разследваме убийство, е по-различно — отбеляза Ла Моя. — Там всичко е приключило преди намесата ни. Ние, разбира се, пак работим под огромно напрежение. Но не е същото. Девет деца.

— Вече са десет — поправи го Болд.

— Къде, по дяволите, са техниците от лабораторията… — изпъшка Ла Моя.

Двамата огледаха всекидневната, надникнаха в първата спалня, но откриха детското легло във втората.

Болд остана до вратата. Ла Моя тръгна към кошарката и усети, че нещо изхруска под краката му.

— Задръж! — възкликна той и отстъпи назад, притеснен, че може би неволно е съсипал евентуална улика. Започна да опипва килима бавно и внимателно. Накрая намери парче дебело стъкло с размерите на малка перла. Вдигна го към светлината, за да може и Болд да го види. — Дебело е. Квадратно. Може би има синкав цвят.

— Колко е дебело?

— Може да е от оловен кристал или пък онези мексиканските чаши — сините. Не е стъкло от прозорец или от някакъв домакински уред. — Той прибра парченцето в найлоново пликче, внимателно го маркира с датата и мястото, на което е било намерено стъкълцето, но през цялото време не преставаше да се пита дали би постъпил по същия начин, ако Болд не надничаше зад рамото му. — Вероятно не е нищо важно — отбеляза той. — Родителите сигурно ще знаят какво е. — Даде си сметка, че сега, когато Болд беше заедно с него на местопрестъплението, той оглеждаше обстановката по по-различен начин и мълчаливо се запита дали това не бе причината, поради която така отчаяно бе настоял Болд да го придружи. — Идваш ли? — попита го Ла Моя.

— По-добре да остана тук. Няма да пускам никого, докато не дойде Бърни.

Ла Моя прибра пликчето в джоба си, наведе се над креватчето и зърна някакъв предмет, който лежеше по средата му — там, където би трябвало да се намира телцето на малката Ронда Шотц. Почувства силна болка в гърдите.

— Сержант?

— Жълтото петно? — попита Болд. — Виждам го оттук. Намира се приблизително на височината на коленете ти. Ще накарам Бърни да вземе проба и да го анализира в лабораторията.

— Не, в леглото — рече Ла Моя, после се отдръпна назад и видя петното от жълт прашец по страничната стена на креватчето. — Струва ми се, че е детска свирка. Една от онези евтини свирки, които продават във всеки магазин.

— Е, това поне обяснява защо са го нарекли по този начин — отбеляза Болд. — Още една малка подробност, която федералните са пропуснали да споделят с нас.

— Шибан знак за запазена марка? И ние на тяхно място не бихме го споделили, Джон. — После додаде: — Знаеш ли, само защото Хил иска да се съревновава с Бюрото…

— Не значи, че и аз трябва да го правя — довърши вместо него Ла Моя. — Зная. Но отношението й като че ли е заразно.

— Дафни би могла да ти помогне със свирката. Фактът, че престъпникът съзнателно оставя следа след себе си, коренно променя целия му профил. Иска да ни настърви. Да ни ядоса. Това до известна степен обяснява нежеланието на Флеминг да сподели някои детайли — афидите и свирката. Ако те са подписът, който този тип оставя след себе си, несъмнено именно върху тях е съсредоточено цялото внимание на Флеминг.

— Винаги съм се чудил как измислиха това име — обади се Ла Моя, като имаше предвид псевдонима, даден на престъпника от ФБР. И тъй като задължението да направи съответното обаждане бе негово, именно той бе човекът, който щеше да даде ход на най-сериозното разследване в историята на този град — разследване, включващо три щата и девет липсващи бебета. Десет, поправи се Ла Моя и се загледа в детското креватче. Думите с мъка се изтръгнаха от устата му. — Това е дело на Гайдаря от Хамелин — заяви той.

— Струва ми се, че си имаме гости — внимателно рече Болд.

Отвън долетя гласът на капитан Шийла Хил, която викаше нещо на представителите на медиите. Ла Моя погледна през прозореца, за да се увери, че тя вече е тук.

Изнурителната полицейска работа по принцип се отразяваше зле на повечето жени — езикът им загрубяваше, даже и походката им ставаше по-рязка, не толкова женствена и елегантна. Шийла Хил обаче бе изключение от това правило. На четиридесет и две години тя изглеждаше като на тридесет и пет. Русата й коса бе дълга до раменете, а днес бе облечена с тъмносиньо спортно сако, риза в цвят каки и кафяви панталони от кадифе. Италианските й обувки бяха излъскани до блясък.

Разведена, с осемгодишен син на име Томи, Шийла Хил все още успяваше да работи по дванадесет часа на ден шест, а понякога и седем дни в седмицата. Никой в полицейския участък, включително и Ла Моя, не вярваше, че тя ще спре само до чин капитан.

Осанката й излъчваше самочувствие и осъзнаване на собствената й значимост и макар да бе едва метър и шестдесет и седем сантиметра, Шийла като че ли изглеждаше значително по-висока. Гласът й, рязък и предизвикателен, отекваше през прозорците на къщата.

— Можем със сигурност да твърдим, че става дума за очевидно отвличане. Изчезнало е невръстно дете на име Ронда Шотц. За момента все още не е установена връзка между това престъпление и по-рано извършените отвличания в Калифорния и Орегон, които се разследват от ФБР, така че ви моля да си спестите въпросите в тази област. Защото само ще си хабите думите напразно. Можете да помогнете на родителите на това момиченце, както и на всички нас от силите на реда, като по най-бързия начин разпространите снимка или описание на детето. Съвсем скоро ще можем да ви предоставим нейна снимка. За момента все още е твърде рано за всякакви други коментари. Моля ви, позволете ни да си вършим работата ефективно, а аз ви обещавам подробна пресконференция след шест или най-много след девет часа. Това е всичко. Благодаря ви.

Тя се отдалечи от журналистите. Вървеше плавно и женствено и сякаш изобщо не чуваше виковете им. Насочи се право към Ла Моя.

— Сержант. — Изгледа го от горе до долу.

— Капитане. — Той я погледна право в очите.

— Лу. — Шийла поздрави Болд, но нито за миг не отклони поглед от Ла Моя.

— Аз помолих лейтенанта да ме придружи, капитане.

— Изпратихме ти съобщение по пейджъра — рече Хил. Говореше така, сякаш идеята да включат и Болд в разследването е била нейна, а не на Ла Моя. Беше политик до мозъка на костите си.

— Не бях на работа — поясни той. Едно от предимствата на разузнавателната служба бе, че офицерите не бяха постоянно на повикване. — Джон обаче успя да ме издири.

— Разбирам — кимна тя, докато се опитваше да прецени плюсовете и минусите от присъствието на Болд. Докато Болд се навърташе наоколо, Ла Моя щеше да го слуша, независимо от разпорежданията й, а тя държеше да има пълен контрол върху разследването. — Чухте думите ми преди малко. Колко от онова, което казах пред тази глутница, е пълен боклук?

Ла Моя знаеше, че Болд ще го остави той да отговори на поставения въпрос.

— Хората от Бюрото са премълчали някои доста съществени подробности. Скрили са ги от всички нас — погледна я той.

Тя обърна очи към Болд. От разузнаването се очакваше да е в течение на всичко — даже и на разследванията на ФБР.

— Можем да допуснем, че те са премълчали някои от тези подробности, с цел да предотвратят възможността от копиране на престъпленията. Не всичките детайли са такива — изтъкна той, — но някои от тях наистина е трябвало да останат в тайна. — Той замълча за миг и додаде: — На тяхно място и ние щяхме да постъпим по същия начин.

— Ако ни бяха попитали от ФБР? — контрира го тя. — Не, нямаше да постъпим така. Това е еднопосочна улица, лейтенант. И двамата знаем това. — Тя сви устни. За Ла Моя устните й бяха изключително сочни и мамещи. Устни, по които времето не бе оставило никаква следа и които сами приканваха да бъдат целувани.

— Афиди — намеси се Ла Моя. — Въздушен TASER, а не обикновена електрошокова палка. — Той държеше собствената си палка под предната седалка на камарото. — А след себе си оставя детска свирка в празното креватче.

— Оставя знак за запазена марка? — възкликна тя. — Значи се гордее с отвличанията? С какво чудовище си имаме работа…

— Матюс би могла да ни помогне да разберем това — вметна Болд.

— Една от онези евтини свирки, които могат да се купят от всяка сергия.

Объркана, Хил попита невярващо:

— Той държи да направим връзката между всичките тези отвличания? Какво, по дяволите, означава това? — Тя кимна, дълбоко замислена. Изражението на лицето й бе мрачно. — Майната му! — изруга глухо.

Ла Моя се зае да обяснява:

— Ще поискаме позволението на родителите за подслушване на телефона им. Техниците веднага ще монтират магнетофон, свързан с телефонния абонат. Докато Флеминг не потвърди, че оставената визитка е на нашия човек, ще продължаваме да се надяваме, че това отвличане не е негово дело и че скоро ще последва искане за откуп.

Гайдаря от Хамелин никога досега не бе искал откуп. И затова се смяташе, че става дума или за някой перверзник, който се гаври с бебета, или за добре изградена верига за незаконно осиновяване.

Хил погледна часовника си и попита:

— Кога е извършено престъплението?

— Той разполага с два часа преднина — докладва Ла Моя.

— Това е цяла вечност. — В студените й сини очи проблесна тревога.

Ла Моя напомни:

— От диспечерската служба вече алармираха всички летища, железопътни гари и автогари. Предупредена е канадската имиграционна служба. Шерифските отдели. Фериботите…

— Два часа? Майната му! — Тя дълбоко си пое въздух, бавно издиша и поклати глава. — Майната му!

Огледа се внимателно, сякаш се боеше, че някой представител на медиите може да подслуша разговора им. После се обърна към Ла Моя:

— Влез в тази къща и ми намери някоя снимка, която да мога да използвам. Ако не разпространим снимката му незабавно, нямаме никакъв шанс да спасим живота на бебето.

Ла Моя влезе вътре и започна да търси. Във всекидневната попадна на купчина снимки, на които се виждаше малко бебе в прегръдките на майка си. Имаше три снимки в близък план и Ла Моя прецени, че стават за разпространяване по вестниците: мъничко личице с издути бузки и ясни сини очички. Изведнъж му стана непоносимо студено.

Върна се при Болд и Хил и в този момент видя черния микробус на научно-техническата лаборатория, който спря на освободеното за целта място. Хил взе снимките от Ла Моя и ги разгледа. После прошепна:

— Господи, понякога мразя тази работа.

Тримата пресрещнаха Бърни Лофгрийн, който се бе упътил право към тях. Директорът на отдела за криминалистични експертизи беше нисък мъж с бирено коремче. Носеше очила с изключително дебели стъкла, които силно уголемяваха очите му. Вървеше бързо и сковано, леко наклонен на една страна под тежестта на големия куфар с инструменти, който носеше в дясната си ръка.

— Искаме заключенията ти бързо, но без никакви пропуски, Бърни — заяви Хил.

— Не можеш ли да не ми говориш с такива клишета по това време на нощта? Кажи ми нещо, което вече да не зная, капитане — изсумтя Лофгрийн. — Измъкнахте ме по средата на вечеря.

— Стъпих върху това — прекъсна го Ла Моя и протегна към Лофгрийн пликчето със стъклото, което бе намерил. — Може да се окаже несъществено.

Хил го издърпа от ръката му, приближи го до очите си, разгледа го внимателно и едва тогава го подаде на Лофгрийн.

— Защо не ми каза досега? — стрелна го с укор тя.

Лофгрийн спря. Ла Моя, Болд и Хил спряха до него. Екипът от лабораторни техници бързо мина край тях и влезе в къщата.

— До мястото, на което е било паднало тялото, имаше афиди — допълни Болд — и визитна картичка в…

Наблизо пронизително изскърцаха гуми и в следващия момент тясната уличка вече бе блокирана от спрелите превозни средства — кола и черен пикап без стъкла. Болд неведнъж бе виждал пикапа на лабораторията на ФБР и веднага го разпозна. От колата слязоха двама мъже и една жена.

— Хората ти да се залавят на работа, Бърни — разпореди се Хил. — Аз ще се заема с това — заяви тя, отдели се от групата и тръгна да пресрещне федералните агенти.

Ла Моя проследи Хил с поглед и забеляза няколко балона, които се развяваха в горния край на уличката.

Лофгрийн го погледна.

— Идваш ли, Джон?

— Флеминг, Хейл и Калиджа — рече Болд. По молба на Хил бе извършил проверка на досиетата на тримата агенти. — А на мен просто не ми е тук мястото — продължи той. — Хил ще нажежи обстановката. А аз държа да мога да работя с тия хора. Ще поговорим по-късно, Джон.

— Разбира се — потвърди Джон, все още заинтригуван от онова, което виждаше от другата страна на улицата. — По-късно — подвикна той по посока на Лофгрийн, който бързо влезе в къщата.

Болд тръгна към колата си. По пътя се спря и се ръкува с федералните агенти.

Ла Моя го последва, но се постара да мине по-далеч от Хил и агентите. Когато наближи полицаите, които отговаряха за реда на улицата, те до един го забелязаха — поредното следствие от повишаването му в сержант, което го притесняваше. Когато беше детектив, униформените полицаи почти не го забелязваха. Двама от полицаите, предугаждайки всяко негово желание, повдигнаха жълтата лента, за да може той да мине спокойно, а после му проправиха път сред зяпачите — съседи и любопитни минувачи, които явно нямаха друга работа. Ла Моя се запъти право към балоните. До тях имаше малка метална табелка, която леко се полюляваше от вятъра. На нея пишеше: „Недвижими имоти. Представителство на Шери Дийч — Маккан, Дийч, Фентън“. Сержантът подръпна един от балоните. Очевидно бе пълен с хелий. Видя още една по-малка табела. На нея пишеше: „Безплатно посещение и разглеждане на имота. Тази вечер!“. Ако мероприятието се бе състояло предишния ден, балоните щяха да са спаднали досега. Което означаваше, че свободното разглеждане на къщата е било същата тази вечер.

Ла Моя веднага извади бележника си.

Ако агентката бе оглеждала внимателно посетителите, то тогава те разполагаха с евентуални свидетели, които през цялата вечер бяха влизали и излизали от къщата. Имаше случаи, в които потенциалните купувачи на даден имот дори му правеха снимки. Ла Моя записа внимателно всичко, затвори очи и прошепна:

— Моля те, Господи!

Зад него Хил и федералните агенти тръгнаха към къщата на семейство Шотц.