Гайдаря от Хамелин

38.

Дафни бързо се преоблече за трети път, огледа се критично в голямото огледало, монтирано на вратата на банята, и реши, че изглежда прекалено нагласена — Ани Хол, пременена за неделна разходка. Не бе отделяла такова голямо внимание на облеклото си от вечерята с Оуен Адлър, състояла се преди месец. Оуен Адлър бе бившият й, а твърде вероятно и бъдещ годеник.

Тя съблече дрехите, свали и сутиена си и го хвърли на купчинката при другите захвърлени като неподходящи дрехи. Тялото й бе останало без тен през зимните месеци, но коремът й бе плосък и стегнат, а краката — тънки и стройни. Добре оформените й гърди бяха разположени високо на гръдния й кош, а зърната им леко сочеха встрани. Това бе причината, поради която мъжете намираха бюста й за привлекателен, макар че тя самата не можеше да си обясни защо. Полагаше огромни усилия, за да поддържа формата си, тичаше след младостта си като куче след движеща се кола — всеки ден пробягваше по четири мили и вдигаше тежести. Нейната привлекателност не бе подарък от Бога, а бе извоювана с ежедневен къртовски труд и суров режим. Тя притича съвсем гола през наколната си къща, надявайки се, че никой не се мотае по пристана в момента, защото една от щорите на предния прозорец не бе спусната. Набързо се изкачи по тясната стълба към спалнята, в която държеше бельото и чорапите си отделно от останалите си дрехи… и тя самата не бе напълно сигурна защо. Останалата част от дрехите й бяха разпределени в два гардероба и един скрин, които се намираха на долния етаж, точно до банята.

Дафни си сложи тесен сутиен за джогинг и се почувства далеч по-добре. Сега бюстът й бе скрит. Най-добре ще е да облече нещо широко и торбесто.

В крайна сметка се спря на чифт сини джинси, които й бяха малко широки отзад, и розов памучен пуловер, който не разкриваше нищо от онова, което бе скрито под него.

Среса тъмната си коса назад, поклати неодобрително глава, опита да я превърже с панделка, но най-накрая просто я прибра назад и я върза с обикновена еластична лента. Резултатът й хареса: изглеждаше съвсем обикновена и уверена в себе си, но едновременно с това във вида й имаше нещо момчешко и консервативно.

Качи се на хондата и подкара с бясна скорост, като си избра маршрут, който предлагаше много възможности за завои на червено.

Лиз Болд никога преди не я бе канила в дома си.

Тръгна към входната врата на къщата като внимателно променяше походката си. Дафни притежаваше вродена атлетичност и грациозност, които придаваха сексапил на походката й, но в момента отчаяно се опитваше да прикрие примамливото полюляване на бедрата си и пристъпваше сковано и непохватно.

Колкото повече се приближаваше до къщата, толкова по-бурни чувства избуяваха в душата й. Имаше няколко години от живота й, през които бе готова на всичко, за да може да заеме мястото на тази жена — потребността й да бъде близо до Лу Болд се бе изродила в мания, подтикнала я да докаже себе си не само като професионалист, но и като жена. И когато мигът, за който бе копняла, най-сетне настъпи — страстно и невъздържано физическо обладаване под една маса в трапезарията — той само засили копнежа й по Лу Болд и я тласна отвъд границите на здравия разум.

През последвалите месеци Дафни не мислеше за нищо друго — искаше единствено да го притежава, да владее мислите и душата му, да го омае така, че да го принуди да напусне съпругата си заради нея. Дафни обичаше децата му и него самия. Искаше го за себе си. А Лиз… Лиз да върви по дяволите!

А ето че сега Лиз наистина отиваше по дяволите, а Дафни трябваше да живее с чувството за вина, породено от предишните й надежди и амбиции. Беше развалила годежа, защото не бе способна да се примири с мъж, който не бе толкова съвършен като Болд. Напоследък обаче се чувстваше готова да поднови връзката си с Оуен Адлър — вече не изпитваше онази бурна страст към Болд, но, колкото и да бе странно, любовта й към него продължаваше да е непроменена. Психологът в нея никога нямаше да разбере как бе настъпила тази промяна в душата й, но тя вече не изпитваше потребност да притежава Болд, нито пък го желаеше. Да го познава и работи с него бе истинско удоволствие, но сърцето й вече не трепваше, когато го видеше да влиза в стаята й. Най-големият й страх бе, че тази нейна готовност да го освободи от тираничната си страст може би бе съвпаднала със съобщението за болестта на Лиз… тя се изпълваше с ужас при мисълта, че, изправена пред възможността най-после да получи онова, към което така отчаяно се бе стремяла, изведнъж бе проумяла, че всъщност не го желае.

Дафни не можеше да прецени дали страховете й са основателни, или не, но самата възможност за това я изпълваше с непреодолим ужас. Ако Лиз умре, ако Болд се върне при нея, тя щеше ли да го отблъсне? Улови се, че стои пред входната врата, неспособна да вдигне ръка и да почука. Искаше й се да се обърне и да избяга от тази къща.

В този момент вратата пред нея се отвори.

— Изглеждаш страхотно — посрещна я Дафни. Беше нервна, а самообладанието, превърнало се в нейна запазена марка, я бе напуснало напълно.

— Изглеждам ужасно. — Лиз се усмихна и подръпна перуката, която носеше. — Под това нещо съм напълно плешива. — Отново се усмихна.

Нещастната жена бе само кожа и кости. И козметика. По цялото й тяло нямаше и едно косъмче.

— Но само един много човечен и щедър човек може да каже, че изглеждам добре. Благодаря ти. — Лиз покани Дафни във всекидневната и й предложи чаша чай. Чайникът вече димеше на масичката.

— Всъщност поласкана съм от поканата. Това е първият ти ден у дома, нали? Не мислех…

— Лекарите вероятно не биха одобрили, но нито един от тях не е вярващ, а аз рано сутринта отидох на църква… тъй че защо пък да не наруша всички правила? — Тя остави своята чаша с чай на масата. — Ще ти кажа нещо за рака: той променя хората. Променя ги изцяло. — Тя замълча за миг и Дафни си даде сметка, че жената се опитва да намери най-подходящите думи и, подобно на лекоатлет преди състезание, се концентрира върху онова, което й предстои. — Ти и аз проявяваме интерес към един и същи мъж. През последните няколко години допуснах тази мисъл да ме плаши и притеснява. Ти си доста красива, изключително интелигентна — ако може да се вярва на преценката на Лу — и очевидно си успяла да завладееш част от сърцето на Лу. Той изпитва дълбока привързаност…

— Лиз…

Тя вдигна ръка и я прекъсна.

— Това е самата истина. И какво от това? Защо да не те харесва? Ти си дяволски умна и красива жена.

Нима възнамеряваше да й каже, че може да има съпруга й след смъртта й? Или пък злобно щеше да й напомни, че ще трябва да се потруди за отглеждането и възпитанието на децата? Дафни започна да се пита защо изобщо бе дошла. Трябваше по-рано да предвиди, че ще се окаже хваната в капан. Лиз Болд очевидно възнамеряваше да я накаже заради мимолетната й любовна връзка с Лу. На Дафни й се прииска час по-скоро да се махне оттук.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че той ти има доверие. Вярва в теб. — Очите й се напълниха със сълзи. — А в настоящия момент това е от изключително значение.

— Но той също така вярва и в твоето възстановяване — увери я Дафни. — Всички вярваме в това.

— О, не… това ли си помисли? Че става дума за_ мен_? Че ти се обадих, защото… О, не… Съжалявам! Толкова съжалявам! Сълзлив опит на една умираща жена да… — Тя се разсмя и се огледа наоколо. Сякаш за пръв път наистина виждаше стаята, в която седяха. — Аз няма да умра. Изцелена съм. — После спокойно добави: — Утре Майлс се прибира у дома.

— Радвам се.

— Ти си го закарала у Кати. Лу ми каза. Закарала си го без дори да попиташ защо. Разбираш ли сега какъв човек си? Знаеш ли какво означава за нас твоето безрезервно доверие?

Дафни не можеше повече да понася това напрежение. Без да му мисли много, попита направо:

— Защо всъщност ме покани тук?

— Става дума за Лу — отвърна Лиз и очите й се напълниха със сълзи. Но тя нямаше намерение да им се даде. Тази жена, която изглеждаше толкова крехка и слаба, притежаваше неподозирани сили. Тя се присегна и хвана топлата ръка на Дафни. Нейните две ръце бяха студени като лед. — Имам ти пълно доверие… вярвам ти така, както на никой друг през живота си. Това отчасти се дължи на високото мнение, което Лу има за теб… ние двете почти не се познаваме, нали? Освен това смятам, че професията ти изисква голяма степен на конфиденциалност, а аз вярвам… убедена съм, че когато това качество стане част от природата на даден човек, то неизменно присъства в цялостното му общуване с околните.

Общуване? Конфиденциалност? Нима щеше да повдигне въпроса за връзката й с Лу? Нима Лу й бе казал? Дафни сведе поглед към преплетените им ръце. В душата й се надигна чувство на вина и на страх, което започна да нараства в гърдите й, да й причинява болка… Не можеше да диша! Проклетият сутиен беше твърде тесен!

Какво щеше да каже на тази жена, ако тя решеше да я попита направо? Щеше ли да я излъже?

Лиз Болд стисна здраво ръцете й и рече:

— Случи се нещо ужасно. И ние отчаяно се нуждаем от помощта ти.