Гайдаря от Хамелин

81.

Малкото тухлено градче Маунт Вернън, Вашингтон, разположено почти изцяло на източния бряг на река Скагит, повече от половин век бе изхранвало жителите си благодарение на дърводобива, в резултат на което всички стари дървета бяха изсечени, обелени от кората им и спуснати надолу по бързеите на реката към дъскорезниците.

През зимата реката излизаше извън бреговете си, подхранвана от проливните дъждове или от неестествено за сезона топене на сняг, и принуждаваше жителите на градчето да се борят заедно срещу стихията и да се обединят по начин, по който само едно природно бедствие можеше да ги обедини. Векове наред тези същите сезонни порои бяха застилали заобикалящите реката долини с тиня и плодородни наноси, които обогатяваха и наторяваха почвата по естествен път. Тези почви, комбинирани с въздействието на океанските течения, които допринасяха за сравнително мекия климат в областта, бяха превърнали хиляди акри земя в района в идеалното място за отглеждане на луковични цветя. Наричаха тези места Малката Холандия. Тук се произвеждаха повече лалета от коя да е друга точка на планетата.

Болд следеше малката стрелка на часовника си. Флеминг караше по участъка от пътя, определен от Болд като най-вероятния маршрут, по който бе минал камионът между двете доставки. Флеминг шофираше с пет мили над допустимите тридесет и пет мили в час, защото и двамата познаваха строгата политика на ФедЕкс по отношение на техните шофьори. Тръгнаха от мястото, което върху картата на Болд бе отбелязано с „11:37“, поеха на юг по маршрута, очертан от стрелката върху картата, за да стигнат до мястото, означено с квадратче, в което пишеше „12:12“. Флеминг измина цялото разстояние, макар че Болд предполагаше, че камионът бе изминал поне пет мили преди обедната почивка и поради тази причина ограничи района за щателно проучване до участък с дължина четири мили, който представляваше грубо три четвърти от целия маршрут. Болд вярваше, че за да бъде заснет на видеофилма, камионът е минал край къщата на семейство Кроули именно някъде в този участък от четири мили.

Съдейки от маршрута на камиона и посоката, в която той бе минал в момента, в който бе заснет на видеофилма, Болд смяташе, че къщата трябва да се намира вляво от пътя. Болд нетърпеливо оглеждаше домовете, край които минаваха, ядосан и докаран до безсилие от факта, че фермите бяха малко на брой и доста отдалечени една от друга. През целия участък, определен от Болд, те минаха само край шест къщи, но нито една не беше толкова близо до пътя, че един минаващ камион да бъде заснет на видеофилм. Освен това нито една от шестте къщи не се намираше на малко възвишение — а то също се виждаше на филма.

— Точно по график — отбеляза Болд и погледна отново часовника си.

Флеминг измина същия път обратно до Маунт Вернън, като непрекъснато местеше поглед между пътя, къщите край него и Кроули на задната седалка. Напрежението в колата нарастваше и Болд усещаше желанието на Флеминг да изкопчи с бой истината от нея. Болд засече маршрута на втория камион, като се опитваше да изчисли разстоянието.

— Става дума за участък от три мили — заключи той.

— Ще изминем целия маршрут.

Дъждът намаля, облаците бързо препуснаха на изток и сякаш вдигнаха плътна завеса по пътя си. Лунна светлина огря заобикалящите ги градини с лалета, които криеха ярките си цветове в тъмнината на нощта. Всеки асфалтиран участък по пътя, всяко местенце, застлано с чакъл, всяка отбивка бяха претъпкани с коли и каравани. В момента се провеждаше ежегодният фестивал на лалетата и Маунт Върнън бе претъпкан с хиляди туристи. Заведенията и мотелите в околността предлагаха само неколкостотин легла за нощуване и поради това повечето туристи спяха и живееха в автомобилите си. През деня пътуването с кола по тия пътища граничеше с невъзможното. Предвид релефа на местността колите, наблъскани броня до броня, често се движеха с по-малко от пет мили в час. Цветните градини се простираха около пътя като разноцветно одеяло, широко половин миля. Дори и на лунната светлина гледката беше невероятна: жълто, червено, тъмновиолетово.

Забелязал всичките тези коли, които бяха отбили край пътя за през нощта, Флеминг погледна жената в огледалото и рече:

— Бяхте го планирали внимателно, нали? Маунт Вернън. Фестивалът. Тълпите туристи и всичко останало. Кой би обърнал внимание на двама наематели по това време на годината?

Устата на заложницата им все още беше залепена и тя не каза нищо. На слабата светлина очите й изглеждаха уморени и тъжни. Умората си казваше думата. Обхвана я депресия. Болд съзнаваше, че за нея всичко е свършено. Започна да се пита мълчаливо дали няма да е по-добре, ако къщата им остане неоткрита. Чудеше се дали да не се опита да отклони Флеминг от правилната посока, когато той дръпна картата от коленете му и без да пуска волана започна да я разглежда внимателно. Миг по-късно заговори.

— Добре, тук завиваме наляво. После още веднъж пак наляво. Пресичаме моста и на практика се връщаме на мястото на първата доставка в единадесет и петдесет и една. Дванадесет минути по-късно дъщеря ти е заснета на видеофилм, а този същият камион минава край къщата по това време. Правилно ли съм схванал всичко? — високо попита той. — Това означава, че ни остават приблизително дванадесет минути, преди да намерим въпросната къща. — Увеличи скоростта. — Нека да се постегнем малко за този миг, а? — Обърна се към огледалото. — По-добре си кажи молитвите и се надявай да я намерим. Ако моят приятел тук греши по отношение на всичко това, тогава идва моят ред. И, повярвай ми, от доста време чакам този миг. В багажника на колата имам остен за добитък. И още няколко дребни играчки: фосфор, зашеметяващи гранати. Все подаръци от правителството на Съединените щати. Усещала ли си някога допира на електрошоковата палка по най-интимните си части, когато си почти сляпа и напълно глуха? На твое място бих си помислил върху това. Болд ще трябва само да ми осигури тридесет минути с теб в един от тези хамбари. Няма да разбереш откъде ти е дошло, скъпа. И преди да си се усетила, ще запееш като птичка, повярвай ми!

Споменаването на въпросните оръжия накара Болд да осъзнае още по-добре задачата, която стоеше пред тях. От жизненоважно значение бе да съумее да държи Флеминг под контрол. Но не по-малко важен бе фактът, че дъщерите им все още се намираха в онази къща. В ръцете на Роджър Кроули. Освен пистолета и електрошоковата палка, Флеминг притежаваше фосфорни и зашеметяващи гранати, само че те бяха практически неизползваеми при наличието на две невръстни деца в къщата. Тези гранати можеха да пробият синусите и тъпанчетата на човек, ако избухнат твърде близо до него. Фосфорните гранати пък понякога предизвикваха трайни увреждания на очите вследствие на моментното заслепяване. Освен това бяха поставили рекорд по брой на причинени пожари. Флеминг наистина като че ли изгаряше от нетърпение да използва тези играчки. Болд обаче не можеше да го допусне. Този човек започваше да се превръща в по-голяма отговорност от заподозряната.

— Ето — рече Флеминг и посочи бялата къща вдясно от тях. — Тук е извършена доставката в единадесет и петдесет и едно. Тази къща, ей там. До дванадесет часа и деветнадесет минути той е изминал…

— Тя е изминала дванадесет мили — намеси се Болд, уточнявайки пола на шофьора на камиона.

— Значи тя се е движила с добра скорост.

— Магистрала 536 — напомни му Болд. — Пратката вероятно е била доставена в без пет.

Флеминг увеличи скоростта, а сърцето на Болд ускори ритъма си. Сара се намираше някъде тук, сигурен беше в това. Дланите му започнаха да се потят, той взе обратно картата и продължи да измерва разстояния, да уточнява имена на улици.

Флеминг погледна часовника си.

— Някъде тук, нали?

— Да. В рамките на следващите пет мили.

— Отново от лявата ни страна.

— Точно така. — Болд стрелна заложницата с надеждата, че ще долови в очите й някакъв признак, че е разпознала мястото, но тя или бе изпаднала в шок, или притежаваше завиден самоконтрол. Болд не видя нищо — самодоволна безизразност, която го накара да се бои, че може и да не се приближават до къщата.

Милите се нижеха една след друга. Нито една от къщите, край които минаваха, не беше с подходяща големина, нито пък имаше дърво пред някой от предните прозорци. А и районите край пътя бяха абсолютно равни, без никакви хълмчета и височинки.

— Това не ми харесва — заяви Флеминг.

— Нито пък на мен — съгласи се Болд.

— Имам предчувствие, че теорията ти издиша — заключи шофьорът и отново погледна в огледалото. — Струва ми се, че напразно си губим времето. — После додаде: — Ще получим отговорите, които ни трябват веднага. Ти може и да не си достатъчно силен, за да го понесеш, но аз съм. Чаках цели шест месеца.

— Нека минем по същия път отново — настоя Болд.

— Защо? Тези къщи дори не са близо до пътя.

— Може да е минала по друг маршрут — рече Болд, опитвайки се да си осигури още малко време. — Може да съм сбъркал нещо. Завий обратно.

Флеминг направи обратен завой, но продължи да кара с висока скорост.

— И да стигне толкова бързо? Не. Избрал си правилния маршрут. Този камион трябва да е карал с четиридесет или петдесет мили в час, за да успее да направи следващата доставка преди дванадесет и двадесет. Твоята теория не е вярна. Майната му на камиона на ФедЕкс — та тя е свидетел, по дяволите! Съучастник! Имаме съучастник на задната седалка и няма сила, която да ми попречи да я накарам да говори. Ако поискам, ще ми разкаже целия си живот.

— И всички шансове за справедлива присъда…

— О, глупости! Да не би на Сара да й пука за присъдата? Ами на теб? Наистина ли честно се опитваш да ми се правиш на бойскаут? Как ще обясниш това на жена си? На Сара? Забрави за това. Добре, опита, но не се получи. И ти искаш да успеем не по-малко от мен. Признай си го. И не даваш пет пари за гадината на задната седалка. Искаш справедливост. Точно като мен. Повярвай ми, справедливост ще бъде въздадена. — Той спря колата. В далечината, огрян от лунната светлина, се открояваше скелетът на някакъв хамбар сред поле от орязани цветя, които без цветовете си приличаха според Болд на дълги редици тънки войничета.

— На мен ми изглежда добре — заяви Флеминг. Извърна глава и погледна Кроули. Изглеждаше почти луд. — Ами на теб?