Гайдаря от Хамелин

33.

Болд зави по алеята към къщата, но преди още да угаси мотора, даде на заден, излезе на улицата и бързо се отдалечи от дома си. Случваше му се вече няколко пъти през последните дни. Къщата означаваше Сара. Не можеше да влезе вътре.

Твърде разстроен, за да мисли за ядене, той се върна в кабинета си и прекара цялата петъчна нощ заровен в компютърните разпечатки, изпратени му от техническата служба, в които се изреждаха телефонните разговори, записани с помощта на специално създадения за подслушване на телефонни разговори софтуер. За човек, който ненавиждаше съвпаденията, Болд бе принуден да се примири с факта, че техническата служба на полицейското управление изобщо не би разполагала с толкова модерни технологии, ако Сиатъл не се славеше като пристанищен град, през който минават контрабандни канали за всякакви незаконни стоки — от разглобени на части коли до кокаин — и ако не беше неоспорим център на азиатската престъпност. Настоящото ръководство на полицейския участък отделяше специално внимание на модернизиране на участъка и издигането му на щатско ниво. Поради тази причина службите разполагаха с цялото това съвременно оборудване, а неутолимите амбиции на Шийла Хил позволяваха на Болд да се възползва от него по напълно легален и законен начин.

Но въпреки всичките си прехвалени съвременни възможности новият софтуер се оказа напълно посредствен. Болд пропиля часове, за да слуша части от маловажни и незначителни разговори и още толкова време да прослушва записи, които дори не бяха отбелязани в компютърната разпечатка. От най-голям интерес за него бе фактът, че отделните членове на специалния отряд от полицейското управление в Сиатъл разменят непрекъснато мнения и информация. Между тях и ФБР обаче не протичаше никакъв диалог.

Няколкото откъса от телефонните разговори на Кей Калиджа също го заинтригуваха, защото тя очевидно се опитваше да изпълни молбата му и да събере документите за финансовото състояние на жертвите. На няколко пъти бе оставяла съобщения на Дънкин Хейл в този смисъл. Именно от тези записи, а не от собствения си телефонен секретар, Болд чу и съобщението, което Калиджа бе оставила лично за него. Не можа да не се засмее, осъзнал иронията на цялата ситуация — получаваше адресираните до него съобщения, подслушвайки чужди телефони.

Смешното бе, че именно очевидната готовност на Калиджа да помогне на Болд, го накара за пръв път да я заподозре. Беше се натъкнал на такава силна съпротива от страна на Флеминг и Хейл — както явна, така и завоалирана — че внезапната готовност на един от агентите да му осигури информацията, отказвана му от другите двама, изпълни душата му с подозрения. Нима някой бе успял да се добере до нея? Зачуди се дали не му подава неточна информация с едничката цел да отклони разследването на специалния отряд от правилната посока. Запита се дали и Калиджа, също като него, не е била компрометирана от Гайдаря от Хамелин. Възможно ли бе това? Нима бе забелязала страха в очите му? Дали знаеше, че детето му е отвлечено? Всяко подозрение пораждаше нови и нови догадки — също както една лъжа водеше до следващата.

Той разпечата електронното послание от Калиджа. Беше му изпратила пълния финансов отчет — повече от тридесет страници — за две от предишните жертви: едната от Портланд — града, в който Гайдаря бе ударил, преди да се премести в Сиатъл, а другата от Ранчо Санта Фе, непосредствено край Сан Диего — града, от който бе отвлечено първото детенце. Празнината между тези два случая бе огромна и не можеше да бъде пропусната. Значи криеницата продължаваше.

Той прегледа финансовите извлечения, като едновременно с това продължаваше да прослушва записаните телефонни разговори, много от които се припокриваха по съдържание и разкриваха пред него сложната плетеница на течащото разследване. По всичко личеше, че Ла Моя се е превърнал в капитан на кораб без рул, който се носи в половин дузина различни посоки, тласкан понякога от сериозни улики, а друг път воден единствено от прибързани и почти налудничави догадки. Много от нишките, които се следваха, изглеждаха на Болд напълно разумни и обосновани: опитите да се идентифицира цветният прашец; настойчивите искания да получат лабораторните заключения за парченцата автомобилно стъкло; стремежът да се доберат до изчезналите снимки на Андерсън; текущото наблюдение над превозни средства и необитаеми постройки, които се възприемаха като съществена част от начина на действие на Гайдаря от Хамелин. Свързани заедно обаче, тези нишки образуваха по-скоро някакъв абстрактен образ, отколкото ясна и разбираема картина. Разследването като че ли тъпчеше на едно място и не се нуждаеше кой знае колко от помощта на Болд, за да се провали напълно.

Той щеше да открие Сара и да я спаси. Щеше да го стори без някой да разбере каквото и да било.

Трябваше да продължи работата по следата с камиона на ФедЕкс. Трябваше още да се заеме с химическия анализ на калта, открита по ботушите на Андерсън, който Гейнис му беше донесла. Още по-обещаваща беше възможността за евентуалното участие в отвличанията — съзнателно или неволно — на все още неидентифицирана компания за производство на детски дрешки с избродирана снимка на съответното детенце върху тях. Именно върху тази следа бе съсредоточил вниманието си, когато получи електронната поща от Калиджа. А после, в събота сутринта, се получи и факс от Даниел Уайнстейн — братовчеда на Сидни, който им бе подарил въпросната дрешка.

Болд веднага набра телефонния номер на Уайнстейн, но попадна на телефонен секретар, от който чу следното съобщение: „Ще отсъствам до сряда. Оставете съобщение след сигнала и аз ще се свържа с вас“.

Болд веднага набра домашния телефон на семейство Уайнстейн. Отговори му Триш с уморен и отпаднал глас. Първоначално тя му каза, че Сидни и братовчед му са в града. Но когато Болд й съобщи за факса, който бе получил, и й разясни, че съпругът й, напускайки щата, е нарушил условията на пускането му под гаранция, тя призна, че двамата са заминали за Северна Калифорния в ранния петъчен следобед. Болд я попита дали Даниел е от хората, които изпълняват заплахите си.

— Заплахи? — изумено възкликна тя. — Та те смятат, че правят огромна услуга на полицията. Убедени са, че на вас ще ви трябват поне две седмици, докато получите всички заповеди и разрешения, за да отидете там и да направите нещо. Заплахи ли? Та те само се опитват да намерят нашето бебе.

— Можете ли да се свържете с тях?

— Само ако Сид ми позвъни тази вечер. Но ако се запият, няма да се обади. Знае, че не обичам да говоря с него, когато е пил. А аз допускам, че това пътуване е не толкова опит да намерят детето ни, колкото претекст да погуляят заедно. Сид, а и Даниел също, са от хората, които непрекъснато трябва да вършат нещо. Има хора, които не могат да бездействат, и други, които само се размотават, лейтенант. Сид, както и останалите членове от семейството му, определено принадлежат към първата група. Те все нещо вършат… извършители…

За ченгетата думата извършител означаваше престъпник. Болд веднага забеляза иронията в думите на Триш.

— Казаха ли ви някакъв адрес? Град? Каквото и да било?

— Не. Само името на компанията. „Съвършен образ“. Но вие вече го знаете, нали?

— Искам много внимателно да чуете следващия ми въпрос и да осъзнаете, че мога да им помогна само ако ми кажете всичко. Нямам право да действам извън този град, а още по-малко извън щата, госпожо Уайнстейн. Ако реша да помогна, ще го направя като частно лице. Като приятел. Разбирате ли ме?

— Да.

— Добре. Тогава слушайте внимателно: знаете ли дали някой от двамата не е въоръжен?

Тя ахна по телефона, после сякаш се овладя и отговори:

— Да.

— С пистолет, с пушка — или и с двете?

— С двете — отвърна тя. — Даниел излиза на лов.

— Да се надяваме, че този случай не е такъв — рече Болд. — Ако вашият съпруг се обади…

— Ще му кажа веднага да се връща у дома — прекъсна го тя.

— Но най-напред се опитайте да разберете името на града и мястото, от което се обажда. Това е най-важното! Мотел, бар… няма значение! Едва след това можете да се опитате да го принудите да се върне у дома. — Продиктува й телефонния си номер и провери дали го е записала правилно. — Телефонът е включен по двадесет и четири часа в денонощието. Обадете ми се в мига, в който научите нещо.

— Аз ще се обадя — обеща тя. — Но Сидни едва ли ще позвъни.

Благодарение на намесата на Тереза Русо, Болд успя да открие адреса на „Съвършен образ“, без да прибягва до услугите на когото и да било. Само няколко минути след като й прочете интернет адреса, изпратен му от Даниел Уайнстейн, тя му продиктува адреса на компанията, даде му и адреса им за електронна кореспонденция, както и номерата на телефона и факса. Без да затваря телефона, Русо установи точното местоположение на компанията и му пусна по факса карта с точните координати.

Само пет минути след като й позвъни, Болд вече разполагаше с карта и адрес и бе готов да тръгне за един от жилищните квартали на Фелтън, Калифорния, северно от Санта Круз.

Провери и установи, че има полет за Сан Хосе след по-малко от час.