Гайдаря от Хамелин

22.

Следващият ден започна за Болд без усложнения. Ужасът, изпитан предишната вечер, бе забравен. Съпругът на Марина, Филипе, щеше да придружи нея и децата до дневната детска градина на Мили, където Болд знаеше, че ще са в безопасност. С уморени от работа очи той си освободи време, за да проследи разпечатките на кредитните карти на предишните жертви на Гайдаря от Хамелин. За своя изненада обаче се сблъска с непредвидена спънка — установи, че тези данни са засекретени по разпореждане на ФБР.

Реши да се обади на Кей Калиджа и да поиска някакво обяснение, но не успя да се свърже с нея.

На няколко пъти компютърът му изписука — сигнал, че има съобщение по електронната поща. Макар че системата все още не обхващаше всички ченгета, отделите бяха включени до един. Хората от разузнаването бяха сред първите, които се възползваха от преимуществата на електронната поща.

Болд обаче все още не можеше напълно да оцени мрежата, макар че знаеше как да си служи с нея. Електронната поща си беше чиста досада. Съобщенията се трупаха по-бързо и от телефонните послания. Той признаваше огромния й потенциал, но си запазваше правото да я използва тогава, когато на него му е удобно. Това, че компютърът му дава сигнал, не означаваше, че е длъжен веднага да отговори.

Вниманието му остана съсредоточено върху разследването на Гайдаря от Хамелин и върху няколкото доклада от различни местопрестъпления, които Флеминг продължаваше да задържа. По изрично настояване на Хил Болд трябваше да получи тези доклади. И той нямаше никакво намерение да я подвежда.

Болд имаше познати ченгета почти във всички големи градове в страната. Говореше си на малко име с някои от най-влиятелните полицейски шефове в Портланд. Поради тази причина позвъни най-напред в Портланд — ако успееше да изненада Хил с бързи резултати, тя може би щеше да се смили над него.

Компютърът му отново изписука. Още електронна поща. Това бе шестото съобщение, което получаваше, откакто бе седнал да работи. Това го ядоса — не искаше да брои писукания, докато се опитваше да свърши нещо. (Знаеше, че звуковият сигнал може да бъде изключен, но все още не се бе научил да го прави — още един от неприятните аспекти при използването на компютър; и най-дребната операция изискваше поне двадесет минути четене и подготовка.)

Нощното наблюдение над празните къщи не бе довело до никакъв резултат — не бе забелязано никакво съмнително раздвижване около тях. Няколко минути след дванадесет часа на обяд Ла Моя представи пред хората от ФБР списъка на празните къщи, получен от Дийч, и ги информира за люлеещия се стол, който Болд бе открил пред прозореца в една от тези къщи.

В ранния следобед хората от Бюрото и от полицейското управление на Сиатъл за пръв път демонстрираха готовността си за сътрудничество и се заеха заедно да идентифицират всичките семейства с малки деца, живеещи в района, очертан от Болд. Точно по време на това съвместно усилие бе постигнат първият значителен успех в установяването на метода, който Гайдаря от Хамелин използва при избора на жертвите си.

По същото това време Болд най-сетне успя да се свърже с Кей Калиджа.

— Получих съобщението, което сте оставил на телефонния ми секретар. Съжалявам, че толкова се забавих с отговора, но тази сутрин при нас е малко напечено — заговори тя с напевния си глас.

— И при нас е същото.

Тя продължи:

— Вашите хора са заети с проследяването на наскоро издадени актове за раждане — много умен ход от тяхна страна. Ние пък успяхме да получим достъп до щатската данъчна служба, макар че не се надяваме на особен успех в това направление, защото до петнадесети април остава по-малко от месец, а децата, които ни интересуват, все още нямат годинка и едва ли ще са отразени в декларациите. Освен това получихме достъп до молбите за нови социални осигуровки.

Болд побърза да сподели с нея собствените си идеи, защото вярваше, че хората от Бюрото разполагат с властта да направят запитването и да получат отговор дни, а може би дори седмици преди полицейското управление на Сиатъл — нещо, което все пак предпочиташе да не споменава пред колегите си от управлението.

— Трябва да получим достъп до бебешките каталози и списанията със съвети за бъдещи родители. От опит зная, че всяко семейство, което очаква бебе, непременно попада в списъците им. Те непрекъснато изпращат рекламни материали, предложения…

Мълчанието, последвало от другата страна на линията, му даде да разбере, че е отбелязал точка.

— Идеята е много добра.

— Отдавна вече трябваше да сме направили това проучване — отбеляза той.

— Искате да кажете, че ние трябваше да сме го направили. Схванах намека. Предложението ви е много ценно, лейтенант.

— Вие, имам предвид ФБР, ще получите по-бързо достъп до тези абонаментни списъци. Тези издания в голямата си част се печатат извън нашия щат. — Замълча за миг и додаде: — И това не сте го чула от мен.

— Да не би да искате да кажете, че можем да си присвоим идеята? — Гласът й преливаше от недоумение.

— Що се отнася до мен, идеята е ваша, госпожице Калиджа, не моя. Изцяло ваша.

— Не зная какво да кажа. Точно такова сътрудничество… ами, за пръв път се сблъсквам с нещо подобно.

— Може ли и аз, на свой ред, да ви помоля за една услуга? Quid pro quo3 — попита Болд.

— А… значи такава била работата! Знаете ли, лейтенант, струва ми се, че добре ще се разбирате с моя шеф. Може би бихте предпочел да обсъдите този въпрос лично с него?

— Не искам услуга от Флеминг, а от вас.

— Точно заради това — отвърна тя.

— Проблемът е в това, че Флеминг е скрил някъде цялата налична информация, свързана с предишните жертви. Не мога да се добера до нищо. Предполагам, че вие знаете нещо по въпроса.

Още едно продължително мълчание. Болд не искаше да му сервират някоя скалъпена измислица — искрено се надяваше, че Калиджа не се опитва да измисли нещо в момента.

Най-сетне тя заговори.

— Това е просто предпазна мярка. Нищо повече. Начин да сме сигурни, че медиите няма да могат да се доберат до информация, която не е за публикуване.

— Или начин да държите местните полицаи на тъмно? — допусна той.

— Лейтенант…

— Имам нужда от докладите за финансовото положение на жертвите — кредитни карти, банкови сметки, плащания по картите… за всяко едно семейство, станало мишена на Гайдаря от Хамелин. Сигурен съм, че разбирате интереса, който проявявам. Всяко едно подобно разследване би трябвало да започне именно оттам. Аз лично помолих да получа достъп до тази информация много преди отвличанията на Ронда Шотц и Хейс Уайнстейн да станат факт. Когато докладите не пристигнаха, въпреки многобройните ми запитвания, аз се опитах сам да се добера до тази информация и установих, че е засекретена. Блокирана. Тъй като вие се явявате представител на разузнаването в екипа на Флеминг, предполагам, че именно вие сте я блокирала. Трябва да си призная, че не съм и предполагал, че подобен ход от ваша страна е възможен. Сигурен съм, че е трябвало да положите херкулесовски усилия, за да успеете. Но след като вече сте го сторили — успешно при това — аз най-смирено ви моля да ми изпратите цялата налична информация до днес след обяд.

— Но…

— Или — бързо додаде той — информацията за малкия трик на Флеминг ще стигне до всички местни и национални средства за масово осведомяване и никакви усилия не биха могли да предотвратят скандала, който ще се стовари отгоре ви.

— Заплашвате ли ме?

— Аз се занимавам със събирането на информация, госпожице Калиджа. Заплахите оставям на други. Но ако наистина реша да заплашвам някого, ще избера Флеминг, не вас. От онова, което успях да науча за него, разбирам, че той е човек, който си върши работата докрай. И в това няма нищо лошо. Известен е като човек, който държи винаги да дърпа конците. И това разбирам. Но никога не бих си позволил да заплашвам директно човек като Флеминг; само ще разкрия машинациите му пред обществеността и ще го оставя да се оправя. Не, онова, което ви предлагам, е сделка. Предостъпвам ви една дяволски добра идея в замяна на информация, която трябваше да съм получил още преди две седмици. Е, сама си отговорете кой печели повече.

— Не разполагам с информацията, за която ме молите, лейтенант. — В гласа й се долавяха извинителни нотки.

— Но вие сте офицер от разузнаването. Цялата налична информация трябва да е минала през ръцете ви.

— Може и да е минала — съгласи се тя, — но не остана при мен…

Тя се опитваше да му каже нещо. Болд долавяше колебливите нотки в мекия й като коприна гласец.

В полицейското управление на Сиатъл информация от подобно естество щеше да бъде размножена, заведена и разпределена между всички участници в разследването с право на достъп до секретни материали. Във ФБР практиката не можеше да е много по-различна, но въпреки това тя му казваше, че или е пропуснала да си направи копие от докладите, или й е било заповядано да не го прави. И двете обяснения му се струваха абсолютно неубедителни, но пък за сметка на това — интригуващи. Какво, по дяволите, ставаше там? Местният офис на ФБР срещу националното управление? Може би засекретяването на докладите не целеше да изолира местните полицаи от случая, а по-скоро да предотврати достъпа на местните федерални агенти до нея.

— Къде се намира информацията в момента, специален агент? — попита Болд.

— Не мога да отговоря.

— Нали двамата с вас си вършим взаимни услуги.

— Боя се, че моята услуга се разпростира дотук. Ако това не ви удовлетворява и пожелаете да…

— Не — отвърна той. — Идеята си е ваша. Никога не се отмятам от думата си. Дори и когато сделката не е в моя полза.

— Ще видя какво мога да направя. Това е всичко, което мога да ви обещая.

— Никак не е малко като начало — с благодарност изрече той. — Задължен съм ви.

— Лейтенант, сигурна съм, че сте ни направил старателно проучване при пристигането ни. Ние, разбира се, направихме същото за вас… по скоро, аз го направих. Нека просто да кажем, че от всичко, прочетено за вас, се преизпълних с уважение към вашата личност — и като човек, и като професионалист. Да си призная честно, работата ми като офицер от разузнаването включваше и предварителна прогноза относно човека, който би оглавил специалния отряд на полицейското управление на Сиатъл. Аз споделих прогнозата си с моите шефове и според нея този човек трябваше да сте вие. Зная за заболяването на съпругата ви и ви изказвам моето съчувствие. Както и това на агенцията, която представлявам. Иска ми се да вярвам, че, ако обстоятелствата бяха по-различни, именно вие щяхте да ръководите разследването тук. Освен това съм убедена, че дори и сега всички ние бихме могли да се възползваме от опита ви. Аз високо ценя информацията, която ми подадохте току-що, и се надявам в хода на разследването да си спечеля вашето уважение.

— Бих бил неизмеримо по-щастлив — довери й Болд, — ако на това разследване се сложи край още днес.

— Да, разбира се.

Болд й благодари, затвори телефона и се завъртя със стола, чул поредното иззвъняване на компютъра, сигнализиращо за поредното получено съобщение. На екрана се появи пълният списък на очакващата го електронна поща. Последното съобщение беше просто напомняне, второто по ред, че за Болд се е получил някакъв пакет, маркиран като спешна поща.

Като офицер от разузнаването, който работеше с информатори и помощници, разпръснати из целия град като светофари, Болд не можеше да си позволи да остави кое да е спешно съобщение да събира прах по бюрото му. Някои информатори използваха телефона, други — предимно политици и висши чиновници — изпитваха неподправен ужас от телефонните връзки и предпочитаха писмените послания, които винаги изпращаха без подпис. Анонимно.

Когато Болд слезе, за да си получи пакета, той вече бе преминал всички необходими тестове — прегледан бе на рентген, изследван бе за експлозиви, прекаран бе през магнитометър, за да се определи плътността му. С две думи, беше толкова безопасен, колкото това можеше да се гарантира от съвременния технологичен напредък.

Рони Лайт отговаряше за сигурността на пощенските пратки.

— Сигурно е CD — отбеляза той.

Болд си даде сметка, че напразно бе извървял целия път до сутерена, в който се намираше пощенската служба. С полицейския патологоанатом Док Диксън непрекъснато си разменяха дискове с любими джаз парчета. Те двамата, заедно с шефа на лабораторията за криминалистични експертизи Бърни Лофгрийн, си бяха създали нещо като клуб на почитателите на джаза. Пристрастията на Болд определено бяха на страната на клавирите. Преди заболяването на Лиз той от време на време се отбиваше в клуба на Беър Беринсън, за да посвири на пиано в часовете след полунощ, когато посетителите рязко намаляват. Док Диксън предпочиташе изпълненията на тромпет, макар да имаше добър слух и за виртуозните изпълнения на саксофон. Лофгрийн си падаше по барабаните и басите — ритъмната част на всяка джаз група привличаше най-силно интереса му. Болд веднага реши, че въпросният компактдиск е подарък от Диксън, кабинетът на когото се намираше на цяла миля от управлението, в медицинския център „Харбър вю“.

Пликът беше щракнат на три места с телбод. Върху него нямаше марки, пощенско клеймо или някакъв друг печат, указващ извършителя на пощенската услуга. Това породи първите съмнения в душата на Болд. Името и адресът му бяха написани на компютър на обикновена хартия, която пък бе залепена върху пакета с обикновено прозрачно тиксо. Болд внимателно огледа пакета от всички страни.

— Как е бил получен?

— Нямам представа — отвърна Рони Лайт.

Пощенската служба се обслужваше от трима цивилни. Техен шеф бе Сю Лу. Болд се обърна към нея и се провикна:

— Някой подписал ли се е за това?

— Не помня.

— Донесе го едно черно хлапе — обади се един от помощниците й. — Не беше нужно да се подписва. Единственият подпис, който изискваме, е вашият.

— Куриер?

— Не го познавам — отвърна младият мъж. — Не беше от куриерите, с които обикновено контактуваме.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че това е някакъв случаен пакет?

— Доставка, лейтенант — натърти младият мъж. — Момчето каза, че е спешна.

— Но кое е това момче? — с раздразнение възкликна Болд.

— Всеки ден оттук минават десетки куриери — обясни Сю, опитвайки се да защити своя помощник и службата, която оглавяваше.

— Пакетът бил ли е заведен в дневниците ви? — попита Болд.

— Всяка пратка се завежда — потвърди помощникът на Сю и се обърна към компютърния терминал. — Пристигнал е преди двадесет минути. Веднага сме ви изпратили съобщение по електронната поща.

— Пет пари не давам за електронната ви поща! Интересува ме как е пристигнал този пакет и кой го е донесъл. — Притесненията му се засилиха.

Част от Болд изобщо не искаше да отваря проклетото нещо; другата част от него искаше час по-скоро да приключи с това. Но най-напред трябваше да си изясни всички подробности. Липсата на пощенско клеймо и начинът, по който пакетът бе адресиран, задействаха цяла верига от лоши предчувствия и тревоги. Ако все пак се окажеше, че в плика няма компактдиск, а примерно пари в брой, Болд държеше да го отвори пред свидетели. Офицерите от разузнаването редовно се сблъскваха с всевъзможни комбинации, целящи компрометирането им. По-умните измежду авторите на тези комбинации изпращаха подкупа по пощата, а впоследствие се обаждаха, за да установят контакт. Компактдискът можеше да се окаже само камуфлаж, прикриващ истинското съдържание на пакета — неколкостотин или дори няколко хиляди долара в брой. Болд имаше нужда от свидетели.

— Ще го отворя тук — съобщи той. На висок глас уточни точния час.

Това привлече вниманието на Сю Лу, която веднага се приближи до него, разбрала, че той се нуждае от свидетел. На свой ред и тя погледна часовника си и потвърди времето.

Болд отвори плика и извади съдържанието му: единичен златист компактдиск в прозрачна кутийка. Върху диска бяха изписани думите „ОПТИКАЛ МЕДИЯ“, както и някаква техническа информация относно параметрите на диска. Никакво писмо или съпровождаща бележка. Никакви обяснения. Цялата тая работа ужасно го притесняваше. Той подаде плика на Лу, която го огледа внимателно.

— Празен е — отбеляза тя.

— Само този компактдиск — съгласи се Болд.

— Това е CD-R — информира го тя и посочи инициалите върху диска. — Съдържа информация, а не музика. Предназначен е за компютърен CD-ROM.

— Значи имам нужда от компютър с CD-ROM плейър? — попита я Болд. Искаше да е сигурен, че правилно е схванал думите й. Освен това имаше нужда да го упътят къде би могъл да намери такъв компютър.

— В медийната лаборатория на техническата служба — осведоми го тя. И добави: — Те имат всичко.

Техническата служба обитаваше два прехвалени килера в сутерена, свързани с врата, избита направо в бетонната стена. Всякакво електронно оборудване, но най-вече аудио-видеокасетофони и компютри заемаха огромните черни лавици в помещенията, които в някои случаи стигаха от пода, застлан с линолеум, до тавана, изолиран с акустични плоскости. Вече на два пъти тези помещения бяха наводнявани заради старата и лоша водопроводна инсталация, в резултат на което и двата пъти голяма част от оборудването и електрическите инсталации биваха повреждани. Като предохранителна мярка срещу други такива инциденти под таваните беше опънат своего рода прозрачен балдахин. Отделните листи прозрачен полиетилен бяха свързани помежду си със сребристо залепващо тиксо и на места този балдахин частично закриваше флуоресцентните лампи, закачени на тавана.

Техниците веднага заведоха Болд до един компютърен терминал в ъгъла на второто помещение.

— Ние работим в другата стая върху едни аудиозаписи — поясни техникът и предложи на Болд чифт слушалки, които бяха в плачевно състояние. После ги включи в едно от устройствата, монтирани на етажерката.

— Не мисля, че става дума за музика — рече Болд, който не можа да си обясни защо му предлагат слушалки. — Аз имам компактдиск плейър в кабинета си.

— Това е CD-R — побърза да обясни техникът. — Вероятно мултимедиен, но пък защо да не е и само диск? Тези бебенца събират по шестстотин и четиридесет мегабайта данни. А ако се използва и компресия? По дяволите, тогава капацитетът им става необхватен.

— Какво трябва да направя.

Мъжът пъхна диска в машината.

— Натиснете два пъти, когато сте готов — рече той и посочи към екрана. — Той би трябвало сам да свърши останалото. — После му напомни: — Не забравяйте да си вземете диска след като свършите. Тук някой непрекъснато си забравя дисковете, а после идва да си ги търси. — Той леко подръпна ухото си.

— Май често ви се случва да се занимавате с такива като мен, а? — саркастично подхвърли Болд.

— Слушалките — напомни техникът.

Мъжът се отдалечи и Болд си сложи слушалките както беше инструктиран. Натисна два пъти бутона и се облегна назад, загледан в екрана. Все още бе неспокоен. Някой си бе отворил твърде много работа заради този пакет. Обикновено информаторите предпочитаха по-простичките неща: пари срещу информация. Това тук изглеждаше по-префинено и по-обмислено, което пък на свой ред предполагаше повече власт и влияние — понятия, с които разузнаването се сблъскваше от време на време.

На компютъра му бе нужно малко време, за да прочете диска. На екрана се изписа командата „ИЗЧАКАЙ“. Като че ли имам някакъв избор, помисли си Болд. Цветът на екрана внезапно се промени и в средата му се появи каре с размерите на кредитна карта. Дори и през слушалките Болд чуваше шума от съседната стая, който приличаше на запис, направен по време на разпит. Но този звук бе примесен с още нещо — шум от радио или телевизор.

В малкото каре в средата на екрана се появи малко дете — момиченце — седнало в някакъв стол. Болд се опита да намери очилата си за четене. Момиченцето като че ли беше привързано за този стол. Още по-страшна бе поразителната прилика с неговата малка дъщеря Сара, макар че самата стая му изглеждаше непозната: бледожълта стена, старовремски пердета на прозореца зад нея и вдясно от нея. Вляво от детето се виждаше телевизор, който предаваше новините на Си Ен Ен, но гласовете на говорителите бяха тихи и приглушени.

Внезапно образът оживя. Момиченцето погледна наляво и Болд мигновено разпозна до болка познатия жест на дъщеря си. Той веднага сложи очилата на мястото им и се наведе напред, за да вижда по-добре.

„Това не е възможно!“, нашепваше някакъв глас в душата му. Неописуем ужас го стисна за гърлото.

В този момент момиченцето заговори, Болд чу гласчето и всички съмнения го напуснаха. Сара изпищя:

— Тати! — Яростно се опита да се измъкне от стола, но ръчичките й бяха завързани за страничните облегалки. — Тати!

Образът на екрана изчезна и на негово място в карето се появи някакво послание. Болд не можеше да го прочете, защото очите му бяха пълни със сълзи.

Той си представи малкото крехко телце на новородената Сара — едно неописуемо съкровище от звуци и движения. Едно обещание за нов живот. Спомни си и огромното чувство на отговорност, което бе изпитал — негов дълг беше да я пази и закриля.

Избърса сълзите, върна очилата на мястото им и прочете посланието на екрана.

Болд препрочете предупреждението, стана от стола, но веднага след това седна отново. Закри файла и извади диска от компютъра. „Мисли!“, заповяда си той, но се оказа неспособен да се съсредоточи. Сякаш загуби равновесие, стаята се завъртя пред очите му. Дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Гайдаря от Хамелин може би имаше шпиони навсякъде. Обхвана го параноя. Бавно се изправи — като инвалид, който се опитва да разбере дали краката му няма да се огънат под тежестта на тялото му.

Студени тръпки пробягаха по гърба му и обхванаха цялото му тяло. Лицето му пламна. Някой го заговори в коридора, после в асансьора и след това в гаража — Болд виждаше, че устата им се движат, чуваше някакъв звук, но все не успяваше да различи думите. В състоянието, в което се намираше, никой не можеше да достигне до него. Няколко пъти мина на червено, докато пътуваше към жълтата къща на детската градина, в която Сара и Майлс прекарваха по половин ден заедно с още петнадесет други деца.

Затича се нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Натисна бравата. Заключено! Почука нетърпеливо — прекалено силно, твърде високо и невъздържано.

Ако докладваш за отвличането й…

Дочу приближаването на нечии забързани стъпки. Шпионката за миг потъмня — очевидно някой го наблюдаваше от другата страна. „Побързайте!“, прииска му се да изкрещи, но се овладя веднага щом вратата се отвори пред него.

Мили Уигинс застана пред него. Очевидно бе силно изненадана.

— Господин Болд!

— Сара? — попита той с разтреперан глас, мина край жената и влезе в залата за игри. Гледката на играещите деца го задави от мъка, сълзите, които възпираше с такива усилия, отново навлажниха очите му. — Сара? — извика по-високо Болд, а децата го изгледаха недоумяващо.

Две малки ръчички обгърнаха крака му, той погледна надолу и видя сина си, който му се усмихваше лъчезарно. Наведе се и вдигна Майлс на ръце.

— Сара? — умолително повтори той и погледна Мили Уигинс.

— Нали ми се обадихте — прошепна тя, опитвайки се да му припомни случилото се по-рано през деня. — Двамата полицаи, които изпратихте, я взеха. — Тя погледна към големия часовник под формата на Мики Маус, закачен на стената. — Беше в девет и половина сутринта.

Той също погледна към часовника. Бяха изминали пет часа оттогава. Цял един живот.

Опита се да каже нещо, да възрази, но полицаят в него, бащата, си наложи да запази мълчание. Извърна се настрани и избърса очи. Майлс хвана вратовръзката му и започна да я дърпа.

Мили Уигинс заговори отново с дрезгавия си глас. Беше привлекателна жена на около четиридесет и пет години, облечена с дънки и бял пуловер.

— Не забравяйте, че ви се обадих, за да потвърдите молбата си. — Тя притеснено кършеше пръсти.

Болд не можеше да си позволи да й каже истината. Опита се да прецени докъде може да стигне с въпросите.

— Двама полицаи дойдоха, нали? — Тя като че ли бе използвала множествено число преди малко.

Жената кимна.

— Един мъж и една жена. Точно както ми казахте. Всичко е наред, нали? — Тя го изгледа внимателно. — Наред ли е всичко? — После додаде неохотно: — С госпожа Болд?

— Мама? — Майлс погледна въпросително баща си.

— Всичко е наред… няма нищо… няма нищо — рече той, като внимаваше да не се издаде. Сара… Трябваше да се овладее, имаше нужда от време да помисли. Имаше нужда от отговори. Шансовете на Сара зависеха от следващите няколко минути. „И от колко още време след това?“, запита се Болд.

Отчаяно му се искаше да вземе Майлс със себе си, но си даде сметка, че ако похитителите са искали да вземат и Майлс, те вече щяха да са го направили. Ако по някакъв начин наблюдаваха детската градина — ако Болд бе поставен под наблюдение… Бе затънал в страхове и догадки.

Парализиран от ужас, слаб и замаян, той остави сина си на пода и се обърна към Мили Уигинс.

— Не исках Майлс да се почувства изоставен. Помислих си, че няма да е лошо да се отбия. — Надяваше се думите му да прозвучат убедително, но не беше сигурен в това. Умът му сякаш не функционираше. — Днес е един от ония дни, в които всичко върви наопаки. Не мога дори да си спомня откъде ви се обадих тази сутрин. На кой номер ми се обадихте?

— Позвъних на 911. Точно както ме инструктирахте — докладва тя. — Разговарях с вас, затворих и набрах 911. Веднага ме свързаха с вас.

В централата за спешни позвънявания не разполагаха с пряка връзка с полицейското управление. Подобно обаждане бе технически невъзможно. Болд знаеше това, но Мили Уигинс очевидно не. Обясненията й го объркаха още повече.

— Сигурна ли сте, че беше 911, а не…

— Вие ми казахте да ви се обадя на 911! — напомни му тя и го изгледа, преизпълнена с подозрения.

Тя не бе разбрала нещо. Това беше единственото обяснение. А и защо й е да го помни? Случилото се беше от значение единствено за него. Паметта понякога си прави странни шеги с хората.

Той реши да не настоява повече. Почувства се безполезен и загубен.

Тя изведнъж щракна с пръсти.

— Почти бях забравила. — Забързано отиде до съседната стая и се върна веднага. После вдигна ръка към него. — Жената ме помоли да ви предам това. Каза, че ставало дума за някаква лична шега, която вие непременно ще разберете.

В протегнатата й ръка лежеше малка детска свирка.