Гайдаря от Хамелин

56.

Дафни и Болд бяха допуснати до архивите на гражданския регистър за движение на населението. Това обаче не стана благодарение на Монтевет, нито пък се осъществи през парадния вход. Всъщност госпожица Луси осъществи връзката — през задния вход — и то само в рамките на един час постигна това, което по законовия ред би отнело дни, че дори и седмици. Нямаха прокурорско разпореждане; всъщност и двамата нямаха никакви правомощия в тази част на страната. Притежаваха единствено трескавата настоятелност на Болд, която се четеше в погледа му, и самообладанието и вътрешното спокойствие на Дафни. Когато и двамата се захванеха на работа, никой не бе в състояние да им откаже. Най-малко пък Уолтър, чернокож мъж, току-що прехвърлил петдесетте, облечен в полиестерни панталони и колосана риза на ситни квадратчета.

Уолтър, чиято коса бе започнала да сребрее по слепоочията, имаше вид на човек, който е бил жертван като краен защитник на един изключително борбен гимназиален отбор. Носът му очевидно бе чупен няколко пъти, в резултат на което висеше на лицето му като смачкан палец на стара кожена ръкавица. Носеше очила за четене с половинки стъкла, които силно уголемяваха няколкото бенки под лявото му око.

Той поведе Болд и Дафни по дългата и тясна пътека между сивите метални рафтове, високи по половин метър. Над тях се виждаха голите електрически крушки и металните греди, които поддържаха плоския покрив на сградата. Болд бе зашеметен от количеството документи, подредени в десетки стройни редици от рафтове.

— Не всички документи в това хранилище са от осиновявания, надявам се — заяви той.

— Това тук са актовете за раждане — отвърна Уолтър, а напрегнатият му глас се изгуби подобно на изречена дума в заснежена гора. — Вляво от вас са смъртните актове и свидетелствата за сключен граждански брак — що се отнася до мен, няма особена разлика между двата документа. На отсрещната стена са документите за разводите. Имаме дванадесет, или може би дори петнадесет рафта, натъпкани с тях. — Той зави надясно, наляво и отново надясно.

Лабиринт от документи, маркирани единствено с малки бели етикетчета по рафтовете и напечатани на машина стикери по кутиите. На Болд това място му се струваше свръхестествено, създадено единствено, за да го обърка и изуми. Очакваха ги безкрайни часове сред прахоляци, лепила и хартиени изрезки. Нетърпението му нарасна. Може би ще трябва да остави Дафни сама да се оправя в този безпорядък. Веднага обаче му хрумна, че за подобно начинание още един чифт очи беше от съдбоносно значение.

Още един завой надясно, наляво и пак надясно — очевидно си проправяха път към най-отдалечения ъгъл, където масивна желязна преграда отделяше малката приемна за посетители, в която имаше дървена маса, дървена пейка и черни химикалки, завързани за масата. Някаква жена на име Ейми вдигна поглед за миг, когато чу приближаването на Уолтър, а после го изгледа повторно, осъзнала, че не е сам.

— Ще ми трябва Оул Блу за малко, Ейми — рече Уолтър и кимна към компютъра.

Компютър! Болд почувства прилив на надежда.

— Архивът е компютризиран?

— Аз самият не съм — отвърна Уолтър. — Но всичките тези рафтове са описани в Оул Блу, а документите, заведени след осемдесет и осма година, се съхраняват в паметта му. Слава богу! — После додаде: — Макар че въвеждането му ни костваше четири работни места. — Той се усмихна топло на Дафни. — Старшинството обаче си има своите привилегии.

През следващите деветдесет минути Ейми на няколко пъти се притече на помощ на Уолтър. Той изпита известни затруднения с търсенето на документите във всички общини и компютърът често се отклоняваше в ненужни посоки и детайли. В крайна сметка трябваше да приемат, че документите по осиновяванията са въведени община по община и не съществува начин да принудят машината да търси едновременно в целия район. Процесът се оказа мъчително бавен и изморителен.

Дафни поиска разпечатки. Болд бе изумен от огромния брой на общините. Осъзнала, че Уолтър е задал погрешна команда на компютъра, Дафни се зае търпеливо да му разяснява целта на посещението им.

— Ние се интересуваме най-вече от осиновяванията, извършени през последните пет или шест месеца.

— Няма да мога да ви помогна, ако става дума за периода от осемдесет и втора до осемдесет и осма година. Да ви помогна! От деветдесет и втора година насам данните излизат направо на екрана. Разполагаме, разбира се, и с всички документи преди този период, но те само са заведени в компютъра и са архивирани на фишове. Последните обаче са в компютъра — заведени са в два файла, за да не се изгуби някаква информация. Единствените документи извън паметта на компютъра са подписите и документите от съда. Специалистите като че ли все не успяват да се справят както трябва с тази машинария. И винаги се налага да се използват и някои писмени документи.

Търпението на Болд бе на привършване. Той си държеше устата затворена и се опитваше да не се намесва в работата на Уолтър. Труди Китридж щеше да бъде продадена за осиновяване през следващите ден или два — Болд бе убеден в това.

След всяка прегледана община Дафни изискваше нова разпечатка и внимателно изучаваше и съпоставяше резултатите. През това време Уолтър се заемаше със следващата община. Болд имаше усещането, че Ейми би се справила с всичко това значително по-бързо, но Уолтър и госпожица Луси имаха обща леля, или пък някаква баба — бяха кръвни роднини — и поради тази причина Уолтър беше техният човек.

— Лу — прошепна Дафни и прикова вниманието му.

Той се приближи до металното бюро, придърпа един стол на колелца, който изскърца под тежестта му, когато седна до нея.

Тя сдържаше вълнението си и за да не привлича вниманието на останалите, мълчаливо движеше пръст пред разпечатките пред себе си. Не можеха да са сигурни кой още можеше да се окаже роднина на Уолтър. Ноктите й бяха изрязани ниско и внимателно поддържани.

Очите на Болд следваха линията, очертана от ръката й. Данните бяха от януари. Въпросният съдия се казваше Терънс Адамс; адвокатът, някой си Винсънт Шевалие, беше дал адрес за кореспонденция в града. Следващото осиновяване, осъществено три седмици по-късно, отново бе извършено от съдия Адамс и адвокат Винсънт Шевалие. Пръстът на Дафни затанцува надолу по страницата. Тя вдигна очи и го погледна с вълнение.

Болд извади тефтера си и бързо прелисти страниците. Датите съвсем точно съвпадаха със схемата, по която бяха извършени похищенията от Гайдаря от Хамелин — осиновяването се осъществяваше от четири до осем работни дни след всяко отвличане. Болд внимателно сравни датите и си даде сметка, че ако действително ставаше дума за Гайдаря, а той все повече вярваше в това, то той все още разполагаше с два до шест дни, през които да намери Китридж. Процесът на осиновяване отнемаше малко повече време, отколкото бяха предположили. Първият лъч на надежда, който проникваше в душата му.

Разпечатката от община Танипаха съдържаше единадесет осиновявания, извършени през последните шест месеца. Всичките те бяха дело на едни и същи хора: Адамс и Шевалие. С изключение на две дечица, всички останали бяха осиновени от семейства, живеещи извън пределите на щата. В периода преди месец ноември в същата община в продължение на пет месеца не е било извършено нито едно осиновяване.

— Пипнахме ги — прошепна Болд. Сякаш сам все още не можеше да повярва в това.

Дафни сгъна разпечатката, като внимателно изравни ъглите и притисна ръбовете с нокът. После каза:

— Сега ни остава само да се надяваме, че не сме закъснели прекалено.