Гайдаря от Хамелин

16.

Фасадата на „Еър стрип“ искреше в яркорозово, а върху металния навес с нащърбени букви пишеше: „ЖИВИ МОМИЧЕТА — НАПЪЛНО ГОЛИ“. Болд никога досега не бе виждал реклама, която да предлага мъртви момичета. Влезе вътре и се изправи лице в лице с портиера и увисналото му шкембе. Мъжагата беше облечен с тениска, черни кожени войнишки ботуши, очите му бяха скрити зад тъмни очила, на едното му ухо висеше голяма обица. Той се обърна към Болд:

— Пет долара вход. Минимална консумация поне две питиета.

Първата реакция на Болд бе да навре значката си под носа му, но беше длъжен заради Реймънд да не разкрива самоличността си на ченге. Плати петарката. От огромните усилватели се носеше ревът на Тина Търнър, която се молеше за любовта му. Портиерът му пожела приятно прекарване. Болд влезе в бара, задавен мигновено от дима и миризмата на потни тела.

Имаше не повече от петнадесет-двадесет посетители, все мъже, насядали около двойно повече маси. Повечето бяха с делови костюми или спортни сака, с разкопчани ризи и разхлабени вратовръзки. Над главите им тегнеше гъст облак цигарен дим. Търговци, реши Болд. Редовни посетители, които се отбиваха тук една-две вечери в седмицата или пък в месеца. В сумрака, вдясно от Болд, две млади жени се извиваха и подскачаха подобно на боядисани дървени кончета от детска въртележка заради два чифта крака и два чифта ръце, които стискаха страничните облегалки на столовете с такава сила, сякаш край тях духаше ураганен вятър, който аха да ги отвее нанякъде. Вляво от Болд някакво момиче, което сигурно още нямаше двадесет години, с голи гърди и тънка, осеяна с пайети препаска, която едва покриваше срамните й части, въртеше таз в такт с гърмящата музика и развяваше дългата си кафява коса, която падаше пред лицето й като водна завеса. След това пъхна палци под препаската, решена да свали и нея, а Болд насочи поглед към отегчения барман и типовете, насядали около бара.

Нахлуването му в бара на Реймънд беше непростимо нарушение на тяхното споразумение. Самият Реймънд — тъмен латиноамерикански красавец — седеше на един стол в далечния край на бара и се подпираше на стената. Носеше слънчеви очила с огледални стъкла, които приличаха на очила за подводно плуване и които като че ли бяха насочени право към Болд, който прекоси помещението и се покачи на алуминиевия стол до него. Болд си поръча бира и с това си спечели презрително сумтене от страна на бармана, който побърза да поясни, че първите две питиета, каквито и да са те, струват пет долара. Във всички случаи обаче трябвало да са две. Болд промени поръчката си и поиска севън ъп.

— Това не е много умно, човече — промърмори Реймънд. Опитваше се да говори тихо, но оглушителната музика не му позволяваше да шепне. — Много е тъпо даже.

— И ти мислиш, че тя има осемнадесет години? — попита Болд, имайки предвид жената, която се увиваше около един пилон.

— Нямам представа, човече. Но има хубави цици и задник. А мъжете не ги интересува нищо друго. За тая работа не й трябва шофьорска книжка! — Реймънд се наслаждаваше на собствените си шеги. — И какво? Ще я смъкнеш оттам за превишаване на скоростта, или какво? — Той запали цигара. — Мъжете на твоята възраст сигурно се надървят само като я гледат. Не мен обаче не ми става нищо.

— Хайде да поизлезем малко — предложи Болд.

— Дюд! — Реймънд повика бармана, който погледна към тях. — Ще идем да се позабавляваме малко зад завеската.

— И не тормози момичетата, по дяволите!

Реймънд преведи Болд през две кадифени завеси, после през една врата и най-накрая го вкара в ярко осветено помещение, където три жени с голи гърди се плескаха с огромни количества грим. Двете си подаваха цигара с трева. Третата дъвчеше дъвка. Двамата минаха край жените. Болд се постара да не се докосне до нечий гол гръб. И трите като че ли останаха очаровани от усилията на Болд да не ги зяпа.

— Ченге ли си? — попита най-младичката, без да сваля поглед от Болд.

Реймънд веднага се намеси.

— Я по-кротко! Че да не те сгрея ей сега! Този човек е дошъл при мен. Ще влезем в килера за малко.

Килерът се оказа гардеробна: пайети, пера, обувки с остри като игли токове, всякакви шапки и всевъзможен реквизит, включващ гумени змии, едно седло и няколко плюшени животинчета. Миризмата на цигари и потна пот бе съсредоточена именно тук — тази стая беше като развалена консерва, вмирисала целия хладилник.

Реймънд намери два кашона от кутии с мляко, захлупи ги и двамата се настаниха отгоре им.

— Играеш нечестно, мой човек.

— Нямах избор. Не отговори на съобщението ми.

— Едно съобщение, какво толкова? Бях зает.

— Аз също съм зает. Работата не търпи отлагане.

Двамата приковаха погледи един в друг. Болд спечели състезанието.

— Това са пълни глупости, човече.

— Натъкнахме се на един тип, който се подхлъзнал в банята и гушнал букетчето.

— Сигурно не е използвал от ония гумените подложки, дето постоянно ги рекламират. Сещаш ли се? — Реймънд изглеждаше на около двадесет и пет години. Всъщност беше на тридесет и девет. В едно по-предишно време сигурно щяха да му викат конте. Обличаше се в крещящи дрехи, приглаждаше назад косата си с брилянтин и я събираше в тънка опашка, а очите му с цвят на шоколад се открояваха на лицето му като две тъмни маслини. Зъбите му бяха прекалено бели, за да са истински, а бляскавата му усмивка предизвикваше леден хлад по телата на околните и предупреждаваше, че този човек крие остър нож или друго хладно оръжие някъде из дрехите си. Панталоните му бяха толкова тесни, че Болд отдавна вече бе решил, че именно с това се обяснява неестествено тънкото гласче на мъжа, с когото бе дошъл да се срещне.

— Предполага се, че двамата с теб трябва да се разбираме добре, Реймънд. Между нас трябва да съществува едно приятно, макар и необявено сътрудничество, без изненади за никоя от двете страни. — Болд замълча за момент, за да даде възможност на Реймънд да осмисли думите му. — А ето че аз започвам да се питам дали все още мога да ти вярвам, защото, ако се окаже, че не мога, името ти автоматично отпада от тефтерите ми, а ти мигновено оставаш без мангизите. И двамата с теб се разделяме по живо, по здраво. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Чакай малко, по дяволите! — възмути се Реймънд. — За какво изобщо става дума?

— Онзи, дето се претрепал в банята, се казва Анди Андерсън. — Болд се постара да не пропусне последвалата реакция.

— Никога не съм чувал за него. — Реймънд бе понаучил достатъчно в този живот, за да знае, че трябва да стои възможно най-далеч от мъртъвците.

— Обаждал си му се три пъти през последните десет дни и никога не си чувал за него? Аз съм този, дето нищо не е чувал, и тази работа хич не ми харесва. А сега той е в хладилника в моргата — гол-голеничък. Има само етикет на големия пръст на крака си, а моите приятели от отдел „Убийства“ идват и ми казват, че вие двамата сте си били много близки малко преди той да се подхлъзне.

— Ей, човече, кълна се, че сега научавам, че е хвърлил топа.

— Та те смятат — моите приятели от отдел „Убийства“ — че може някой да му е подложил едно сапунче под ходилата. Само за да му помогне малко де… Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не ме гледай така, човече…

— Изобщо не те гледам, Реймънд. Но искам да чуя нещо. Защото ако детективите от „Убийства“ още не са те погнали, заслугата за това е единствено моя.

— Сигурно.

— Значи ще си имаш работа с мен или с тях. Ти избираш. Аз бих искал да те запазя като мой източник на информация — досега работихме добре, но ако името ти се разчуе заради този случай, с нашето сътрудничество е свършено.

В малкото помещение беше топло и задушно и лицето на Реймънд лъсна от пот. Никак не му се искаше да се лиши от парите, които му плащаха от време на време. Каквото и още да вършеше за пари, Реймънд успяваше да стои далеч от полицейските сводки, а това напълно устройваше Болд.

— Той е ловец на фльорци — лаконично поясни Реймънд. — Ако някой тип реши да кривне от правия път и да преспи с някоя путка, Андерсън натъпква мотелската стая с всякакви джунджурии от рода на „Панавижън“ и „Долби“. Нали се сещаш за какво става дума… Малко частно представление за съпругата. На няколко пъти идва тук да задава въпроси. Момичета… някои от тях се занимават не само с танци. Той плаща добре. От време на време вършим заедно работа. Нищо особено.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Мъжът се намръщи. Информаторите не обичаха да обсъждат сделките си. Болд разбираше това. Но въпреки това настоя:

— Направи едно изключение, Реймънд. Човекът е мъртъв.

— Да. Нещо, или някой, е причинил смъртта му — предпазливо рече той. — А това нещо може да излезе заразно и тогава аз ще се окажа преебаният.

— Работѝ заедно с мен, Реймънд. — Болд се вгледа в очите на мъжа — така блестяха, че той виждаше собственото си отражение съвсем ясно и отчетливо. Очевидно Реймънд се бе надрусал с нещо. Болд повтори: — Работѝ заедно с мен.

— Андерсън ме предупреди, че в района на Фремонт скоро ще има голям удар. Някаква голяма кражба, нали разбираш? Само че районът е прекалено голям, за да го наблюдавам, и ми даде да разбера, че би оценил всяка информация от моя страна, свързана с някакво раздвижване из квартала. И аз предупредих момчетата. Нали разбираш? Само че единственото интересно нещо, което стига до залите ми, е за някакъв тъпак, който едва не се опържил, щото се озовал на неподходящо място в неподходящо време. Някъде между два и пет часа сутринта няколко химици приготвяли наркотици в сутерена на една празна къща. А към три часа след обяд се появило това бяло момче, облечено като ония дето пръскат за термити. Само че не бил от тях. Та влязъл той вътре в къщата и се захванала една криеница… Стигнал чак до втория етаж. Химиците поразпитали хората от улицата — искали да знаят дали онзи е ченге, или просто някой задръстеняк. Така моят човек чул за случилото се, а след него и аз.

— А ти пък си казал на Андерсън.

— Реших, че може да плати. Можеше да се окаже, че онзи е неговият човек, кой знае?… Оглежда къщите, за да набележи коя да удари.

— И Андерсън хвана ли се?

— Нали знаеш как стават тия работи! Плаща малко в началото, проверява информацията лично, и ако се окаже добра, дава още мангизи. — Реймънд погледна Болд.

— И оказа ли се добра? — Нима Андерсън се бе натъкнал на Гайдаря от Хамелин, докато онзи е проучвал района за евентуално отвличане?

— Трябваше да я провери. И да ми се обади.

— Но не го е направил.

— Тук вече си дяволски прав. А сега ми казваш, че онзи гушнал букетчето! Шибаният задръстеняк ми дължи петдесетарка. Лайняна работа!

— Адресът на необитаемата къща? — попита Болд. Това вече си беше същинският Реймънд — достатъчно смахнат, за да е ясно, че говори истината.

На лицето на мъжа се разля широка усмивка, която напомни на Болд за декоративната решетка на „Крайслер Ню Йоркър“, модел 1947 година.

— Май отново подушвам онази петдесетарка — изкиска се той.

Ако нарколабораторията наистина съществуваше и те я нападнеха, щяха да имат достатъчно основание, за да обърнат къщата наопаки. И ако попаднеха на нещо, свързано с Гайдаря от Хамелин, то щеше да има своята доказателствена стойност в съда. Момичето, което се бе грижило за Ронда Шотц, бе споменало нещо за хигиенист от службата за борба с вредителите. А също и Шери Дийч. Разполагаха с достатъчно сведения, за да поискат от някой съдия заповед за обиск.

И това бе първото нещо, с което Болд реши да се залови.

Единственото нещо, което бе по-рисковано от нападението върху нарколаборатория, бе обезвреждането на бомба. Готвачите обикновено бяха добре въоръжени, а помещенията, които използваха за производството, бяха претъпкани с всевъзможни взривоопасни химикали. Акцията трябваше да бъде одобрена от отдел „Наркотици“. Болд тръгна по каналния ред и извади късмет: колегите им от отдел „Наркотици“ вече седмици наред се опитвали да стигнат до тази лаборатория. Благодарение на надеждния източник на Болд акцията бе разрешена веднага. В нея щяха да участват хората от „Специални операции“ и най-вече елитната им група за бързо реагиране — въоръжени до зъби хора с огромен опит в подобни начинания.

В единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта всички заповеди, изисквани от системата, бяха подписани и утвърдени и първото от трите съседски семейства беше тихо евакуирано от дома си, намиращ се в непосредствена близост с къщата, в която подозираха, че е разположена лабораторията. След като бяха инструктирани по телефона, родителите и детето им просто се качиха в колата си и напуснаха къщата, а по-късно се срещнаха с една жена от градската управа, която ги настани в „Уестин“. В дванадесет и двадесет след полунощ, след като и вторият наблюдателен екип зае позиция, а второто от трите застрашени семейства бе евакуирано, на един от четирите прозорци на сутерена (стъклата и на четирите бяха боядисани с черна боя от вътрешната страна) бе поставено специално подслушвателно устройство, с помощта на което бе установено, че къщата е празна. Третият наблюдателен отряд зае мястото си в един часа без десет минути. Анализирайки информацията, с която вече разполагаха, силите на реда бяха убедени, че са заели местата си преди пристигането на готвачите.

Последваха ги бойните единици.

В камиона за събиране на боклук, който се бе повредил точно срещу къщата, се намираха трима детективи от отдел „Наркотици“, които работеха под прикритие.

Огромният контейнер за боклуци, оставен на улицата точно пред опразнената къща на едно от евакуираните семейства, бе идеално прикритие за двама снайперисти. Контейнерът бе надупчен с помощта на ацетиленова горелка и представляваше едно от най-укрепените и най-лесно преносимите укрепени прикрития на полицията, което в момента се използваше като троянски кон.

На уличката южно от набелязаната къща бе паркирано ремарке на трактор, в който се криеха осем служители от „Специални операции“, един двуметров лост за разбиване на врати, и оръжие, достатъчно за започването и успешното приключване на един локален военен конфликт.

Зад затъмнените прозорци на евакуираните къщи от двете страни на улицата седяха в бойна готовност четирима служители от елитната група за бързо реагиране. И четиримата бяха получавали медали за точната си стрелба.

Мълрайт, дежурният диспечер и един лейтенант от отдел „Наркотици“ се намираха в подвижния команден център — един конфискуван микробус за почистване на улиците — паркиран така, че да се вижда добре набелязаната необитаема къща.

Технически погледнато, Болд не участваше в операцията, макар че оказа съществена помощ при подготовката и планирането й. Той нетърпеливо чакаше в колата си заедно с шефа на отдела за криминалистични експертизи Бърни Лофгрийн. В ръцете си държеше радио, настроено на честотата на „Специални операции“.

В ефира цареше мълчание. Никакви празни приказки.

Амет Амали Устад, началник на отделение от отдел „Специални операции“, ръководен от Мълрайт, чакаше в ремаркето заедно с още седем души от елитната група за бързо реагиране. Във вените му течеше египетска и индийска кръв. И двамата му родители се бяха преместили на северозапад след края на Втората световна война и се бяха срещнали в Сиатъл по времето на Айзенхауер. Безпощадно точен и прецизен по време на операция, кръстен „Воина“ от колегите си, Устад беше красив мъж с тъмна кожа и необичайно зелени очи. Облечен беше с прилепнала тъмносива униформа, която го отличаваше от останалите елитни бойци, облечени целите в черно. На гърба на всеки един от служителите от специални операции с големи жълти букви пишеше „ПОЛИЦИЯ“.

Амет Устад огледа хората си. Тревожеше го единствено Девън Лонг, който имаше лични проблеми с майка инвалид, които напоследък го бяха превърнали по-скоро в бреме за екипа. Устад държеше лично да изслушва проблемите на подчинените си; неведнъж се бе консултирал с разузнавателния отдел, в който работеше Лу Болд, относно слухове, свързани с някой член от елитния му отряд.

Радиообменът не предлагаше никакви изненади. Трите отряда за наблюдение следяха всяко движение около целта, а шест патрулни коли без отличителни знаци обикаляха околните квартали и очакваха пристигането на готвачите.

— Отпусни се — промърмори Устад.

Думите му бяха адресирани към Девън Лонг. Устад продължаваше да се тревожи заради него. За разлика от всички останали групи хората от неговия отряд трябваше да реагират с мълниеносна бързина, да подберат най-подходящия момент и да ударят целта, съсредоточавайки в атаката цялото си умение и военна мощ. В тяхната работа нямаше място за колебания. Нито пък за грешки.

Редовният радиообмен между отделните единици продължаваше според очакванията. Подобни акции протичаха добре или зле, а Устад очакваше днешната да попадне във втората категория, защото бе подготвена твърде набързо от група книжни бюрократи, които изпитваха отчаяна нужда от успешен и въздействащ удар, с който да затворят устата на медийното чудовище. Всички тревожни знаци бяха налице, но най-страшно бе колективното ръководство на тази операция — в случая някаква жена капитан и отявлен пияница. За Устад това бе повече от достатъчно, за да се притеснява за благоприятния развой на акцията.

— Бъдете нащрек, момчета — обърна се той към подчинените си. — Струва ми се, че се започва. — Той притисна слушалката към ухото си и се вслуша напрегнато.

Всеки екип отговори на повикването. Устад изчака реда си. Хората от елитната му група не сваляха поглед от него, докато той докладваше нещо в малкия микрофон, закрепен пред устата му.

Освен снайперистите, разположени в „Троянския кон“ и съседните сгради, групата за бързо реагиране разполагаше и с още шестима бойци, заели позиция в черен микробус без прозорци, паркиран на две преки от сградата, които можеха да ударят до минута след повикването им.

Устад познаваше добре техния началник и изпитваше уважение към него. Двете групи заедно трябваше да осъществят първия удар. Устад поемаше задната врата, другият екип — парадния вход. Ако всичко протечеше според плана, след тях щеше да връхлети цял отряд полицаи от отдел „Наркотици“, които всъщност трябваше да осъществят същинската част от акцията под прикритието на двата отряда за бързо реагиране.

Последователността на действията и разчетът на времето при подобни операции се репетираха редовно от елитните бойци в един конфискуван от полицията склад в южния край на Боуинг Фийлд. Вътре в склада бяха построени бутафорни къщи и апартаменти, които момчета превземаха с взлом.

Амет Устад безрезервно вярваше в необходимостта от подобни тренировки, в резултат на което неговите момчета бяха толкова добре обучени, че те всъщност представляваха авангардното звено на елитната група за бързо реагиране на щата Вашингтон. Елитната група за бързо реагиране, изградена от различни звена от щатски и градски сили на реда, обикновено първа пристигаше при особено тежки и кризисни ситуации — терористични актове, освобождаване на заложници и въоръжени нападения над нарколаборатории — и поемаше огъня върху себе си.

Отряд за наблюдение 2: Радост вкъщи.

Отряд за наблюдение 3: Ясно! Виждам четирима да влизат през задния вход.

Отряд за наблюдение 2: Бройката приета.

Ръководител: Имаме четири птички, момчета. Номерата на колата им не съвпадат с тази на собственика на сградата. Имаме зелена светлина. Операцията е в ход.

Отряд за наблюдение 3: Вратата е затворена. Вътре са.

Ръководител: Това е, момчета. Хайде да го направим. Готови ли сте? Обединена група за бързо реагиране, вие сте на ход.

Устад: Слушам. Действаме.

Устад погледна всеки един от своите рейнджъри — той ги бе кръстил така — и без думи осъществи контакт с тях. Всяко от момчетата кимна с глава в отговор. Знаеха какво следва. Бяха чули думите вие сте на ход и бяха разбрали, че вече е време за действие. Едва в такива моменти осъзнаваха колко са били важни безкрайните уморителни тренировки. Очите на Девън Лонг бяха безжизнени, в тях не се четеше страхът, който началникът му очакваше да види там. Ако един човек не изпитваше страх пред перспективата да разбие входната врата и да нахълта в тъмна къща, пълна с лоши момчета, то Устад не го искаше в екипа си. Погледна Лонг и му рече тихичко:

— Лонг, ти оставаш тук.

Другите момчета го погледнаха изненадано. Разбраха, че началникът им съзнателно вади Лонг от групата за нападение и започнаха да се питат защо. Въпреки многото си лични проблеми Лонг беше единият от тримата естествени водачи на групата на Устад.

— Да, сър. Слушам — шепнешком отвърна Лонг.

Реакцията и поведението му напълно съответстваха на устава и наложения ред, но Устад отново забеляза в очите му още нещо, което никак не му хареса.

Устад се обърна към хората си.

— Тръгваме на три. Искам да действате интелигентно. Въоръжени сме до зъби, така че много внимавайте какво правите. Внимателно оглеждайте мишените и гледайте да не застреляте някой с жълти букви на гърба. В курника имаме четири птичета — продължи той, вдигна дясната си ръка и разпери четири пръста. — Четири! — повтори той. — Колко птичета има вътре?

— Четири птички в курника, сър! — хорово отвърнаха момчетата.

— Чия е информацията?

— Отряд за наблюдение 3, сър!

— Радиопроверка — заповяда Устад.

Всеки един от бойците провери слушалката и микрофона, закрепени на главата му.

— Пригответе стенолома! — нареди късо.

Четирима от мъжете вдигнаха тежкия инструмент, наречен от тях големия грездей. Той представляваше метален прът с гумени ръкохватки от двете страни и заострен клиновиден връх. По цялата му дължина с ярка луминесцентна боя бяха нарисувани четири ивици, които изтъняваха към върха му подобно на стрели. Целият прът беше обелен и очукан от многото операции, в които бе използван — както истински, така и тренировъчни. Четиримата мъже, които държаха ръкохватките, бяха достатъчно едри и силни, за да засилят големия грездей и да връхлетят върху вратата с мощта на малък камион. Хората на Устад бяха всичко друго, но не и фини и изящни девици.

Девън Лонг мина край Устад и се придвижи към задната част на ремаркето, за да отвори голямата и тежка врата.

Устад се извърна с гръб към подчинените си и изключи микрофона си.

— Добре ли си, синко? — попита той Лонг.

— Тъй вярно, сър — приглушено отвърна момчето.

— Стой нащрек! — заповяда Устад.

— Да, сър.

Устад отново включи микрофона и се свърза с отряда си. Кръвта силно пулсираше в ушите му. Момчетата от отряда рязко се изправиха от металната пейка зад гърба му. Той започна да брои в ритъм, който бяха репетирали безброй пъти:

— Едно… две… три…

Лонг рязко отвори двете крила на подсилената врата на ремаркето и момчетата от отряда безшумно напуснаха прикритието си. Устад вървеше най-отпред, последван от големия грездей, а след тях се движеха последните двама рейнджъри от отряда. Устад рязко зави наляво — знаеше маршрута наизуст. Право надолу по алеята към обраслия с треволяк заден двор, нагоре по стълбите и през вратата. Никакви номера, никакви колебания. Отрядите за наблюдение докладваха за движението на отряда му. Единственият друг шум идваше от хрущенето на чакъла под подметките им.

Когато измина половината път до целта, той вдигна автомата, който носеше, и мълчаливо си напомни, че разполага с пет пълнителя, преди да му се наложи да посегне към оръжието в страничния кобур. Мислено си представяше всяка следваща стъпка, докато скъсяваше разстоянието пред него. Оставаха им броени секунди.

Устад знаеше, че хората в „Троянския тон“ и снайперистите са готови да ги прикрият и защитят, ако се наложи. Един от неговите рейнджъри трябваше да пусне другото звено за бързо реагиране през входната врата, а служителите от отдел „Наркотици“ щяха да нахълтат след тях. Той докосна с палец предпазната си жилетка, за да се увери, че е на него. Нарколабораториите бяха най-кошмарните цели, които им се бе налагало да атакуват. Ако стрелбата не успееше да ги прогони навън, то пожарът, който бе неизбежен в подобни случаи, щеше да свърши работа.

Той скочи тихо на задната веранда. Хората му се заковаха по местата си. Даде знак с ръка и повика напред техника, който подсигуряваше наблюдението. Мъжът промуши една тънка оптична жица през пукнатина, която намери на вратата, погледна внимателно малкия монитор, закрепен на гърдите му, и вдигнал палец нагоре, даде знак на командира си, че вътре е чисто.

Устад даде знак на двамата рейнджъри, които вървяха най-отзад, да се разделят. Въоръжени с инструмент за рязане на болтове, те трябваше да се опитат да проникнат през заключения авариен изход от южната страна на сградата, но това само в случай, че отвътре ги посрещнат със стрелба.

Дотук всичко мина благополучно. Задната част от къщата беше празна. Разузнаването очевидно си бе свършило работата добре. Според техните данни лабораторията се намирала в сутерена.

От този момент насетне започваха най-лошите опасения и страхове на Устад, който се боеше от евентуална безразборна стрелба. Най-слабата част от подготовката за тази операция бе невъзможността им да се сдобият с план на сградата. Нямаха никаква представа за разположението на помещенията, освен наложеното схващане, че в повечето подобни сгради вратата, отвеждаща към сутерена, се намира близо до кухнята. Точно тази врата трябваше да намерят.

Устад махна с ръка да качат големия грездей по стълбището. С него се заеха само двама от мъжете, а другите двама заредиха оръжието си. Устад вдигна ръка с пет разперени пръста и започна да ги свива един по един — първо палеца, а после и останалите, докато ръката му се превърна в юмрук. В момента, в който започна да брои, железният прът се залюля два пъти напред-назад, а после с все сила се стовари върху вратата, изби я заедно с пантите и я хвърли върху кухненския под. Броени секунди по-късно офицер Ранди Дешутс даде знак, че е намерил вратата към сутерена.

Големият грездей се залюля веднъж, дваж и се стовари върху вратата.

Тя издържа. Очевидно беше подсилена.

И прътът отново се залюля, блестящата стрела на върха му бе насочена право към ключалката. Той отново се стовари върху вратата. Във въздуха се разхвърчаха трески, но вратата и този път остана цяла. Устад изпсува на арабски. В момента бяха изложени на показ и удобни за обстрел — най-лошата ситуация, в която можеха да се озоват.

При третия опит една от пантите поддаде. Още два удара и вратата, разтрошена на части, се свлече надолу по стълбището към сутерена. Устад долови познатия до болка звук от започналата стрелба и видя един от неговите хора да пада на земята. Мъжът се претърколи с разкривено от болка лице. Кръв обаче нямаше; защитната жилетка бе спасила живота му и той се бе отървал само с четири счупени ребра.

Устад изкрещя:

— Полиция! — Насочи оръжието си надолу към тъмното помещение и изстреля два пълнителя. Оставаха му още три.

Започна безразборна стрелба. Чуха се викове.

Устад различи пронизителното дрънчене на метал и разбра, че и аварийният изход е бил превзет. Сега щяха да ги обстрелват от две страни. Лошите момчета бяха попаднали в капан.

— Хвърлете оръжията! — долетя някакъв глас отдолу.

Още стрелба. Кратка и накъсана.

Устад долови някакъв звук точно над главата му, последван от отчетливото зареждане на пушка. Обърна се навреме, за да види как едно тяло се търкулна от покрива и тупна в задния двор. Готвачите очевидно бяха поставили наблюдател на покрива. Той обаче бе наблюдавал улицата, а не задния двор и тъй като бе пропуснал атаката на бойците от елитния отряд, бе твърдо решен да избяга, за да си спаси кожата. Скочи бързо на крака, олюля се и откри хаотична стрелба. Един куршум попадна в рамото на Устад. Заслепен от прилива на адреналин, той почти не почувства болка. Вместо това вдигна собственото си оръжие, изстреля един пълнител и видя, че бягащият се олюля — очевидно бе успял да го улучи. Въпреки това беглецът, куцукайки, продължи да се отдалечава през задния двор — използваше маршрута, по който Устад и хората му бяха приближили до къщата.

Устад натисна бутона за радиовръзка с хората си и изкрещя:

— Девън, едно въоръжено птиче тича право към теб! — Зави му се свят и той се отпусна на колене, без да сваля поглед от беглеца, който с олюляване тичаше право към техния фургон.

Задната врата на ремаркето рязко се отвори и Девън Лонг скочи на земята с оръжие в ръка. Устад го видя как отвори уста, за да изкрещи някакво предупреждение, но не чу нищо в какофонията от звуци, която го заобикаляше.

Беглецът се закова на място и насочи оръжието си към Лонг.

Устад промълви:

— Не! Не!

Лонг вдигна оръжието си, но мигновено прецени, че се цели в посока на собствените си колеги. Не би могъл да стреля по беглеца, без да застраши живота на някой от тях. Не бе преценил момента правилно и твърде рано бе изскочил от фургона.

Лонг се хвърли на земята и се претърколи няколко пъти, опитвайки се да намери по-подходящ ъгъл за стрелба. Беглецът откри стрелба. Последва ответен огън. Стрелецът се завъртя на място и се срина на земята. Лонг, който очевидно бе ранен, защото се движеше, щадейки дясната си страна, се хвърли към мъжа, изрита оръжието му настрани и го срита яко в ребрата с върха на ботуша си.

Устад се усмихна. Политна напред и изгуби съзнание.

Нито един смъртен случай, мълчаливо си повтаряше Болд, докато чакаше търпеливо техниците на Лофгрийн да приключат с огледа на долния етаж и да му позволят да се качи горе. Нито един смъртен случай. Четирима ранени — по двама от всяка страна. Но лошите бяха по-сериозно ранени, а лабораторията се оказа една от най-големите в историята на успешните полицейски акции и в нея бяха открити огромни количества наркотични вещества и LSD.

Кухнята и сутеренът напомняха на бойно поле, осеяно с трески, кръв, празни гилзи, стъкло и всякакви други отломъци. Всичко беше маркирано. Внимателно описано. От тук нататък щяха да бъдат изписани купища доклади, щяха да се проведат безброй вътрешни слушания и разследвания, които за непосветените в законите на системата можеха да се сторят излишни и ненужни. На Четвърти юли сигурно все още щяха да се занимават със случая. А ако допуснеха някой фал, разследването можеше да се проточи и до Деня на труда1.

От гледна точка на доказателствения материал кухнята едва ли представляваше някакъв интерес. Лофгрийн нямаше да намери в нея нищо, което да заинтригува Болд. Дворът около сградата също не предлагаше големи възможности благодарение на армията от нападатели, която го бе прегазила на влизане и на излизане от къщата.

— Кога? — провикна се Болд по посока на Лофгрийн. Беше три часа сутринта. Съвсем скоро щеше да има нужда от чаша чай.

— Ти неслучайно не пусна никой да припари догоре — напомни му Лофгрийн.

Двама служители от елитното звено бяха претърсили горния етаж за евентуални трупове, а след това Болд бе запечатал етажа. Искаше час по-скоро да се качи там, но не можеше да си позволи да го стори преди техниците на Лофгрийн. Предвид силното замърсяване на местопроизшествието той правеше всичко възможно да запази максимално евентуалните следи, на които би могъл да се натъкне.

Според евакуираните съседи в къщата живеело възрастно семейство без деца. Съпругата се споминала наскоро, а съпругът бил изпратен в старчески дом. Къщата се обезлюдила. Съседите от изток събирали пощата и се грижили за цветята в градинката. Вестниците, намерени в сутерена, показваха, че той се използва като нарколаборатория от около шест седмици насам, което пък насочи детективите от отдел „Наркотици“ по нова следа: създаването на лаборатории за производство на наркотици в напълно прилични за живеене райони.

Болд излезе да се поразходи, за да се проясни малко главата му. Извървя пеша около две преки, купи за себе си чай, а за останалите кафета и понички и се върна на сцената на престъплението, където журналисти и представители на полицията си разменяха въпроси и отговори по микрофоните. Мълрайт и Хил бяха там, както и Дънкин Хейл от ФБР и един от заместник-прокурорите. Болд внимателно ги заобиколи.

Той раздаде кафетата и отбеляза доста червени точки пред техниците от лабораторията, след което отиде при Лофгрийн на задната веранда. Завари го да пуши.

— Откога пушиш? — изненадано го попита Болд.

— Не започвай и ти, моля те! Даян ми стига.

— Но аз те познавам от двадесет и няколко години…

— Следващата седмица ставам на петдесет, знаеш ли?

Болд знаеше за рождения ден. Двамата с Дикси бяха решили да заведат Бърни във Виктория за един джазов уикенд по мъжки, но болестта на Лиз и задълженията на Болд в специалния отряд бяха наложили промяна в плановете им.

— Добре де — смотолеви Болд, като се постара да не се издаде за рождения ден, в случай че двамата с Дикси все пак успееха да му подготвят някоя изненада.

— Когато преди двадесет и седем години се отказах от тия лайна, си обещах, че ще мога да пропуша отново през седмицата, предхождаща петдесетия ми рожден ден. След това отново ще ги спра до шестдесет и петия си рожден ден, когато ще си позволя цял месец пушене на воля. На осемдесет години, ако доживея толкова, всички облози отпадат — започвам да си пуша без ограничения. Колкото си искам и каквито цигари си искам. И тогава ще пратя по дяволите всеки, който смята, че моето пушене му създава някакви проблеми. Включително и Даян.

Болд опита чая. Беше силен и му хареса.

— Ти си един от най-странните хора, които познавам. Съзнаваш ли го?

— Да, съзнавам го. И какво от това?

— Нищо — сви рамене Болд. Отново се зае с чая си.

Лофгрийн дърпаше от цигарата с такова настървение, сякаш това бе последното удоволствие, останало му на този свят.

— Извади късмет — обади се Лофгрийн и издуха цял облак дим. — Ако може да се нарече по този начин.

— Изключителен късмет — съгласи се Болд. — Една-две издънки и аз щях да опера пешкира, ако операцията се бе провалила.

— Научи ли нещо? — попита го Лофгрийн.

Болд не можеше да прецени доколко сериозен е зададеният въпрос. Като цивилно лице Лофгрийн се подчиняваше на други закони, различни от тези, които спазваха ченгетата.

— Научих само, че не очаквам с нетърпение петдесетата си годишнина — отвърна той.

Допи чая си, а Лофгрийн се разсмя, задави се от дима и се закашля толкова силно, че чак сълзи се появиха на очите му. После двамата заедно влязоха в къщата.

— Лу, твой ред е — рече му Лофгрийн четиридесет минути по-късно.

Небето на изток бе започнало да изсветлява. Птичките бяха започнали да чуруликат в очакване на зората.

Мебелите на втория етаж бяха стари, килимите — износени, а тапетите — овехтели. Имаше две спални, баня и вграден гардероб. Спалнята, която гледаше към задния двор, очевидно е била използвана като стая за шиене, а от прозореца й се разкриваше изглед към стотици други къщи. В четири и половина сутринта тези къщи все още тънеха в мрак, а светлината на уличните лампи едва осветяваше очертанията им в сивата мъгла.

Болд чу приближаването на нечии тежки стъпки и мигновено разбра, че това бе Ла Моя с неговите ботуши от кожа на щраус. Джон се спря на вратата и надникна в стаята. Болд лазеше на четири крака по килима.

— Знаеш ли — обади се Ла Моя, — ако някой бе поискал от мен да се хванем на бас, щях да заложа голяма сума пари, че ще успеем да пипнем това копеле, преди да е направил следващия си удар. А ето че изгубихме и бебето на Уайнстейн, а аз вече се безпокоя, че ще последва и трето отвличане.

— Недей да разсъждаваш по този начин — предупреди го Болд. — Поставените крайни срокове могат да те влудят… особено пък когато изтекат.

Даде знак на Ла Моя да се присъедини към него.

— Захващай се с килима.

— Ами техниците от лабораторията?

— Заети са с онази бъркотия на долния етаж. Бърни помоли сами да се заемем с килима. Това, с което разполагаме до момента, е малко объркващо — обясни Болд. — Смятаме, че наблюдателят, който е подсигурявал безопасността на готвачите, е използвал предимно предната стая. Бил е пушач и стаята вони на цигари, а целият под е осеян с фасове. В тази стая обаче не мирише на нищо, няма и фасове по пода. И въпреки това този стол — Болд посочи един плетен стол край прозореца — като че ли подсказва, че някой е прекарал известно време пред прозореца.

— Просто наблюдателят е бил друг. Вероятно са се редували. Единият е бил пушач, а другият — не — предположи Ла Моя.

Болд не бе споделил с никого информацията, която бе получил от Реймънд относно онзи хигиенист от службата за борба с вредителите, който бил видян да влиза в сградата. Ако се натъкнеше на някаква улика, тогава действията му биха били приемливи, но при сегашната ситуация онова, което бе направил — използвал бе отдел „Наркотици“ за собствените си цели — бе драстично манипулиране на системата от негова страна. Да информира Ла Моя, означаваше да го подложи на същия риск, който самият Болд бе поел с този ход. Затова само каза:

— Техниците от лабораторията откриха следи от торф по перваза.

— Значи се е люлеел в стола, подпрял крака на прозореца — предположи Ла Моя.

— Точно така. Но откъде се е взел торфът по подметките му?

— Цветни лехи. — Долната челюст на Ла Моя увисна от изумление. — Защо ли имам усещането, че банда наркоманчета едва ли ще се заловят да подрязват розите? — Той се отпусна на колене и се зае с опипването на килима.

Болд продължи с разясненията.

— Има и още нещо. В предната стая изобщо не бяха открити следи от торф.

Двамата продължиха да работят методично. Използваха монети, за да маркират частите от килима, които вече бяха прегледали.

— Знаеш ли какво се питам в момента? — обади се Ла Моя, без да спира да мести пръсти по килима.

— Какво?

— Защо му е притрябвало на един лейтенант, и то лейтенант от „Разузнаване“, да лази по килима в четири часа сутринта след успешна акция на колегите от отдел „Наркотици“? Ти да не си някакъв ренесансов свръхчовек?

— Същият въпрос важи с пълна сила и за един сержант от отдел „Убийства“, който в момента оглавява едно трудно разследване на специалния отряд.

— Тъй ли? С тази разлика, че аз съм тук, защото ти брутално ме събуди и ми нареди да си дотътря задника веднага.

— Двама офицери бяха ранени. Реших, че ти си човекът, който трябва да разследва случай на стрелба с ранени ченгета.

— Да бе, точно така — саркастично отбеляза Ла Моя. — Тук съм, защото ти трябва някой от специалния отряд, а ти не желаеш да работиш с Мълрайт, независимо че именно неговите хора осъществиха нападението. Любопитството е това, което ме накара да стана от леглото, сержант. Този път не беше лоялността. Вече съм прекалено уморен, за да бъда чак толкова лоялен.

— Знаеш ли какво твърди Дафни? — попита Болд, отбягвайки директния отговор.

— Предполагам, че всеки момент ще ми кажеш.

— Тя смята, че Гайдаря от Хамелин е много методичен човек, който внимателно планира всеки свой ход.

При неочакваното споменаване на Гайдаря Ла Моя рязко вдигна глава и изгуби от поглед участъка от килима, върху който работеше.

Болд продължи:

— Той е човек, който подготвя всичко предварително. Идентифицира жертвите си — все още не знаем как. Наблюдава ги — не знаем откъде и по какъв начин. И едва тогава нанася удар. Свършил е цялата предварителна работа още преди първото отвличане, защото е съзнавал, че гражданите ще станат по-предпазливи, след като случаят стане публично достояние. Или си върши подготвителната работа сам, или пък използва типове като Андерсън.

— Затова ли съм тук в този момент и лазя на четири крака по килима? — попита Ла Моя.

— Дано да има защо — отвърна Болд. — В противен случай ще си спечелим слава, която сигурно ще ни надживее.

Ла Моя грубо се изсмя.

— Опит за хумор в четири сутринта. Казвал ли съм ти някога колко много обичам тая работа?

След още няколко минути привършиха с огледа. Коленете на Болд силно изпукаха, когато се изправи.

Ла Моя измъкна малко фенерче и насочи лъча светлина под мебелите. После освети прозореца и перваза.

— Сержант? — подвикна.

Болд се приближи, за да разгледа предмета в средата на осветения кръг. Малко парче дебело стъкло от другата страна на прозореца. Ла Моя продължи да свети, а Болд отвори прозореца.

— Значи отваря прозореца, за да влезе чист въздух… и вдига крака на перваза.

Болд сложи стъкълцето в прозрачно пликче за улики и го маркира. Не му беше за пръв път.

Ла Моя заговори с вълнение:

— Този тип непрекъснато мъкне с обувките си парченца автомобилни стъкла. Работни ботуши. Подметка с грайфер. Нещо такова.

— Да, така изглежда — съгласи се Болд и продължи да разглежда парченцето.

Би било много опасно и глупаво от тяхна страна да правят прибързани заключения в момент като този. Най-напред трябваше да занесат парчето стъкло в лабораторията, за да бъде сравнено с другите улики, намерени в домовете на семейство Шотц и семейство Уайнстейн. Въпреки това Болд вече бе започнал да се чуди дали това парче стъкло не би могло да ги насочи към скривалището на Гайдаря от Хамелин — някой магазин за автомобилни стъкла или пък ремонтна работилница.

Предадоха намерената улика на Бърни Лофгрийн, който се подписа, че я е получил. Двадесет минути по-късно небето на изток се обагри в лазурносиньо.

Болд си тръгна за вкъщи. Марина, която бе прекарала нощта в дома му, скоро щеше да се събуди. Децата трябваше да бъдат облечени, нахранени и откарани до детската градина. Неговите два свята съществуваха паралелно, но зависеха един от друг. Къде ли бяха отвлечените дечица? Живи ли бяха? Или пък мъртви? Затворени в някой килер? Заключени в тъмен сутерен?

Колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху родителските задължения, които го очакваха у дома, Болд не можеше да прогони от главата си представата за Гайдаря от Хамелин, който, облечен като хигиенист от службата за борба с вредителите, седи в люлеещия се стол, подпрял крака на перваза на прозореца.

Въпросът, на който трябваше да намери отговор, бе свързан с Андерсън. Болд трябваше да установи дали той е бил по петите на дребен крадец, спотайващ се в квартала, или по някакъв начин е бил обвързан с Гайдаря от Хамелин. Всеки би могъл да убие Андерсън — клиент или пък жертва на някое негово разследване. Всеки един от многото хора от списъка с телефонните обаждания. Но цветният прашец, намерен по коленете на панталона му, съответстваше на прашеца, открит по детското креватче на Ронда Шотц и по постелките на някакъв таурус — все доказателства, които Болд не би могъл да пренебрегне. Андерсън очевидно е бил въвлечен по някакъв начин — затънал е бил до коленете, помисли си Болд. Гейнис бе обходила целия квартал около дома на семейство Шотц и никъде не бе открила леха с високи до коленете цветя.

Болд намали пред един светофар, но мина на червено. В пет сутринта движението не беше натоварено.

Списъкът с телефонните обаждания! Той изведнъж проумя коя е следващата логична стъпка.

Набра номера на клетъчния телефон на Ла Моя. Беше го оставил на местопрестъплението заедно с Лофгрийн.

— Да! — отговори Джон.

— Списъкът с телефонните обаждания до Андерсън — рече Болд.

— Какво по-точно?

— Андерсън не е бил от хората, които помагат на другите от добро сърце. Той е работил срещу заплащане.

— И?

— Зная, че Гейнис проверява самоличността на хората, телефонирали на Андерсън, Джон. Зная още, че смята да разговаря с всеки един от тях поотделно. Но дали ще се сети да извади адресите им и да ги сравни с адресите в кварталите, които Гайдаря от Хамелин може би наблюдава…

— Адресите? — тихичко повтори Ла Моя, а после потъна в мълчание, опитвайки се да осмисли думите на Болд. — Изчакай секунда! — помоли той. — О, майната му! — Очевидно най-после бе проумял за какво точно става дума. — Къщата на семейство Уайнстейн е в тази посока. Андерсън не е работил за Гайдаря от Хамелин. Той е работил за Уайнстейн!

— Приятни сънища! — пожела му Болд и прекъсна разговора, макар да знаеше дяволски добре, че Ла Моя не би могъл да затвори очи нито за миг.