Гайдаря от Хамелин

39.

Скъпоценната информация започна да пристига и да се разкрива пред очите им като безценното злато на фараоните. В понеделник сутринта, тридесети март, от лабораторията изпратиха на Ла Моя шестдесет и седем цветни компютърни разпечатки — всичките до една бяха снимки, направени с дигиталната камера на Андерсън. Андерсън очевидно бе прехвърлил снимките на резервна дискета, която бе намерена скрита в един от шкафовете на библиотеката му. И като допълнителна награда за ченгетата върху всяка една снимка бяха отбелязани точната дата и часът на заснемането. Ла Моя прехвърли цяла серия снимки на някакъв бизнесмен, който излиза от колата си, спряна на паркинга пред невзрачен мотел, влиза в една от стаите, а четиридесет минути по-късно излиза оттам, последван малко след това от съсипано на вид създание, цялото същество на което излъчва чувство за малоценност и провал. Двама от многото обекти на Андерсън бяха показани полуголи, преплели тела с малолетни представители на същия пол. Някои от клиентите на Андерсън вероятно биха останали озадачени от методите му на работа, но за Ла Моя човекът не бе притежавал кой знае какво въображение или пък изобретателност. В някои случаи Андерсън очевидно бе наемал съседната мотелска стая и бе подкупвал камериерката да остави отключена свързващата врата. Една от снимките очевидно бе заснета иззад полуотворените врати на някакъв гардероб, което означаваше, че частният копой сигурно бе платил на проститутката, за да му позволи да се скрие в гардероба й. Имаше моменти в началото на кариерата му, когато някои от тези снимки вероятно щяха да му се сторят достатъчно провокативни, за да го възбудят, но това време отдавна бе отминало. В този момент всичките сетива на Ла Моя бяха притъпени от измъчващия го страх за съдбата на изчезналите деца и от мъчителното чувство на вина, породено от неспособността му да ги спаси.

Толкова много представители на човешкия род избираха да водят грозно, низко и перверзно съществуване, че детективите отдавна приемаха подобни доказателства за нещо обичайно и нормално. С течение на времето те като че ли забравяха, че тези хора представляваха само част от обществото. Но пък техният брой така застрашително нарастваше, че ченгетата неволно започваха да вярват, че именно тази покварена част от човешкия род определя нормата в съвременното общество.

Имаше снимки на магазини, училищни автобуси, градски паркове, голи танцьорки, банкова касиерка. Имаше седем снимки на някаква жена, която пазарува в различни магазини. Три снимки на младо момиче — нечия дъщеря? детегледачка? — която люби приятеля си в семейната вана. Лицето й бе почти скрито под водата, безупречно гладката кожа на голия й гръб се показваше над повърхността на разпенената вода като разиграл се кит.

Едва когато стигна към края на купчинката, Ла Моя най-сетне попадна на серията, която очакваше: пет снимки от компютърен файл, който Андерсън бе нарекъл „Уайнстн“.

Първата от тези снимки, която веднага привлече вниманието му, показваше познатата му вече дървена къща, в която се бе помещавала нарколабораторията на Джефри Макний. При по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че една от колите, паркирани пред сградата, е бял минипикап, задните прозорци на който или бяха боядисани с бяла боя, или пък бяха облепени с хартия. На вратата на шофьора се виждаше някакъв нечетлив надпис. Ла Моя предположи, че е някаква реклама на службата за борба с домашните вредители. Убедителните доказателства понякога бяха по-добри и от най-добрия секс.

На втората от петте снимки бе запечатана фигурата на някакъв човек, който обикаляше около къщата, понесъл машина за пръскане и маркуч. Наведената му глава бе скрита под бейзболна шапка, носеше големи предпазни очила. Облечен беше с работни дрехи и изглеждаше около метър и осемдесет на височина. Лицето му изобщо не се виждаше. Ла Моя неохотно го поздрави наум за удачно избраната маскировка. Нищо чудно, че така и не бяха получили що-годе достоверно описание от хората, сблъскали се лично с престъпника: всички си спомняха единствено работните му дрехи и шапката в същия цвят.

Ла Моя постави и третата снимка пред себе си — приличаше на покерджия, който внимателно разглежда картите си. На нея се виждаше някакъв пристан, сниман в мрачен и мъглив ден. Контрастът беше лош, образите — неясни. Ла Моя не беше сигурен дали изобщо ще успеят да идентифицират пристана — снимката беше много лоша. Същото се отнасяше и за двете фигури в средата на снимката. Двама души, отбеляза Ла Моя. Бяха снимани от толкова далеч, че изглеждаха като кибритени клечки. Андерсън очевидно не бе посмял да се приближи повече. Мъжът бе облечен с шарена тениска и сини джинси. Бейзболната шапка бе нахлупена ниско на главата му. Жената носеше дънки, слънчеви очила и шапка. Невъзможно бе да бъдат идентифицирани.

Първоначалният ентусиазъм на Ла Моя започна да се поохлажда. Андерсън очевидно знаеше как да проследява хората, но не беше никакъв фотограф. Ла Моя тихичко го наруга, възмутен от факта, че на снимката нямаше никакъв отличителен знак или белег, който да улесни евентуалната идентификация. Това повече от всичко останало потвърждаваше факта, че Андерсън е бил само един второразреден копой. Нищо повече.

Ла Моя посвети доста време на тази снимка. Разгледа я под увеличително стъкло, а след това и под лупа. Само че не стигна доникъде — образите бяха твърде неясни и нефокусирани.

Двете последни снимки бяха свързани помежду си и отчасти изясняваха мистерията около убийството на Андерсън. Снимките очевидно бяха направени на алея за джогинг. Виждаше се и някакъв мъж, около метър и осемдесет, облечен със спортен екип. На главата му отново имаше шапка, очите му бяха скрити зад слънчеви очила, а снимката отново бе направена от твърде голямо разстояние.

Последната, и може би най-изобличаваща снимка, бе почти идентична с предишната — очевидно бе направена веднага след нея — само че този път главата на бягащия мъж бе обърната към камерата. Андерсън обаче сигурно се бе паникьосал, защото тази снимка бе още по-размазана и неясна. Истината за смъртта на Андерсън се разплиташе пред очите на Ла Моя — все едно че Андерсън бе все още жив, за да му я разкаже.

— Е? — попита Ла Моя, който бе застанал зад Болд и надничаше през рамото му.

— Какво е — изстреля в отговор Болд.

Той чудесно разбираше значимостта на снимките на Андерсън: ако към тях се подходеше с нужната сериозност, ако се идентифицираше съответният пристан, съществуваше напълно реалната възможност служителите от полицейското управление в Сиатъл да се доберат до извършителя на похищенията. Болд беше длъжен да предотврати това, но едновременно с това държеше да получи всяка възможна информация, която снимките биха могли да му предоставят.

Изпита непреодолимо изкушение да сподели тайната си с Ла Моя, за да може да включи и него в собственото си разследване, но не се осмели да го стори. Условията, поставени от похитителя, го преследваха насън и наяве.

Болд се славеше като организиран и подреден човек, но безпорядъкът, който цареше върху бюрото и в кабинета му, отричаше напълно репутацията му на чистник и Болд не можеше да не се пита дали Ла Моя е забелязал промяната у него. Цялата стая бе пропита с миризмата на страха му.

Две дузини, а може би и повече, бели и сини листчета със записани върху им телефонни съобщения се търкаляха върху бюрото му. Това бяха все обаждания, на които Болд не бе отговорил, обаждания, към които не проявяваше никакъв интерес. Съвсем съзнателно пренебрегваше служебните си задължения; работата в отдела бе почти замряла.

Сред безпорядъка на бюрото се виждаха и други листчета с надраскани на ръка бележки, които, ако бъдеха подложени на пълен и задълбочен анализ, щяха да разкрият един объркан ум, един мъж, съпруг, баща, полицай… изпаднал в дълбок и непреодолим вътрешен конфликт. Край телефона имаше отворено шишенце с аспирин. Капачката му не се виждаше никъде. Порцеланова чаша, пълна с някаква мухлясала течност, която навремето сигурно е била чай. Няколко купчинки папки, покрити с дебел пласт прах. Ако някой от подчинените на Болд си позволеше да занемари до такава степен работното си място, той лично щеше да го накаже за немарливостта.

— Ами снимките са достатъчно убедителни — отвърна Ла Моя. — Гайдаря от Хамелин явно е светил маслото на Андерсън — последната снимка категорично доказва това. Снимката е направена на петнадесети март в четири часа и двадесет и две минути след обяд, което се потвърждава и от ъгъла на светлината. Два дни по-късно намираме Андерсън удавен в собствената му вана.

Болд, опитвайки се да се представи като адвокат на дявола, възрази:

— Самите снимки не са доказателство за извършено престъпление. На тях се вижда някакъв непознат субект, сниман на непознато за нас място. Снимките са свалени от компютърна дискета, която, според собствените ти думи, изобщо не е била споменавана на оперативките в четири часа, нито пък е била предоставяна на членовете на специалния отряд. Има ли документи, които надлежно да отразяват факта, че дискетата е била намерена в жилището на Андерсън?

— Всичко съм оправил. Хил е в течение.

— Добре. Да предположим, че като доказателствен материал снимките ще бъдат приети в съда. Но те не доказват никакво престъпление.

— Файлът носи името на Уайнстейн.

— Част от името на Уайнстейн — поправи го по-опитното ченге.

— При компютрите това е едно и също.

— Може да си прав, а може и да не си. — Не можеше да позволи на Ла Моя да предостави тези снимки на останалите членове на специалния отряд. Ако искаше да си осигури някакъв шанс да намери Сара, той трябваше лично да направи първия пробив, свързан с тях. Опита се да отгатне мотива, подтикнал Ла Моя да донесе снимките първо на него. Това не беше стремежът на добрия ученик да се изфука пред бившия си учител — Ла Моя искаше нещо повече от признание и похвала. Но какво? И дали Болд би могъл да го използва за собствените си цели?

— И? — отново опита Ла Моя, принуждавайки Болд бързо да вземе някакво решение.

Основният му проблем беше, че в момента не бе в състояние да разсъждава логично. Нито пък бързо. Чувстваше се упоен и замаян, изобщо не приличаше на себе си. Виеше му се свят от умора, ушите му като че ли бяха пълни с вода. Аспиринът бе притъпил малко болката, но не бе успял да я излекува. Орисан бе да живее постоянно с нея. „Защо?“ — отново се попита той. Изрази на глас единствената мисъл, която проблесна в уморения му ум.

— Нямаш особено желание да ги покажеш на Флеминг.

Ла Моя възприе думите му като обвинение.

— Тяхната лаборатория взе компютъра на Андерсън и като че ли нямат никакво намерение да го върнат. Ако те се бяха натъкнали на това съкровище, кога, мислиш, че щяхме да чуем за него? Ще ти кажа кога: едва след като идентифицират пристана и направят съответните запитвания — едва тогава и само тогава… Можеш да си сигурен в това.

— Така е — кимна Болд и се зае да разтрива схванатия си врат. Само че не му достигаха сили за това. И тук се криеше другият му проблем — бе изгубил предишната си сила и издръжливост. Сега вървеше два пъти по-бавно отпреди. Ръцете му бяха тежки и непохватни, сякаш принадлежаха на друг човек. — Имаш право. Сигурен съм в това. — Погледна го. — А ако ти споменеш, макар и една думичка по въпроса…

— Веднага ще се заемат с това. Царе са, когато става дума за улики от подобно естество. Ще докарат тук още няколко костюмари, които ще започнат проверки на пристаните, а ние ще прочетем за ареста на Гайдаря на първа страница на вестниците.

— Вероятно имаш право — съгласи се Болд, макар да не вярваше и на една думичка от казаното. И той самият не изпитваше особено добри чувства към Бюрото — много често бе оставал разочарован от методите им, но Флеминг му се струваше по-различен от повечето федерални агенти, които познаваше. Флеминг искаше да сложи край на всичко това, не по-малко от всички останали желаеше да арестува Гайдаря от Хамелин.

Болд не беше сигурен по какъв начин Флеминг бе успял да се задържи толкова дълго време начело на това разследване; Бюрото си имаше своите начини за отстраняване на неефективните си служители. Ако се бяха придържали към установената процедура, Флеминг трябваше да бъде свален от случая още в Сан Франциско, след като бе претърпял провал в предишните два града. Той или имаше влиятелни приятели по върховете, или пък репутацията му на най-добрия федерален агент, специализирал се в случаи на отвличания, почиваше на реални достижения и резултати.

— Дяволски си прав, че имам право — възкликна Ла Моя, който се палеше все повече и повече.

Болд реши да се възползва от това.

— Освен ако не ги изпреварим. Това е нашият град, Джон. И нашите пристани.

— Точно така! Аз ли не го зная? Дяволски си прав. Това е нашият град, по дяволите! Но снимките са ужасни! Погледни ги само. На тях няма нищо, освен няколко мачти. Нищо характерно, което да ни насочи. Имам чувството, че целта на Андерсън е била да прецака всичко. Имаш ли представа колко пристана има в този град? Езерото Юнион. Езерото Вашингтон. Крайбрежието. Остров Мърсър. Къркленд. Медина. Исусе! Вешън. Островите, за бога! Край нямат.

— А ти искаш аз да свърша тази работа вместо теб — заключи Болд, който добре познаваше, и в момента се възползваше от прекомерната заангажираност на Ла Моя. Съвсем съзнателно се възползваше от дългогодишното им приятелство! Прииска му се да пропълзи в някоя дупка и да умре.

Думите му като че ли поотрезвиха Ла Моя. Той погледна бившия си сержант в очите и кимна мрачно.

— Искаш да кажеш, че те използвам? — попита той, схванал погрешно думите на Болд. — Да, май имаш право. Ако аз се заема със случая, веднага ще се разчуе за съществуването на снимките на Андерсън, което означава, че ще вляза в конфликт с Флеминг, което пък означава, че ще изпадна в немилост пред Хил и в крайна сметка аз ще се окажа преебаният. Когото и да помоля за съдействие, той веднага ще се досети, че задачата е свързана с работата на специалния отряд. Но разузнаването? Никой не знае с какво точно се занимавате по цял ден там горе. Всички се страхуват, че може би се ровите точно в техните кирливи ризи. А и като имам предвид с колко хора разполагам…

— А пък аз бих могъл да прибегна до услугите на информаторите си.

Ла Моя като че ли се стъписа малко.

— Точно това си мислех. Да. Един цветен ксерокс ще свърши работа. Раздаваш им по една снимка и ги изпращаш да търсят пристана.

— Моите информатори не са много запознати с яхтклубовете. Те не са от това тесто, Джон. — Не можеше да приеме предложението на Ла Моя, без да събуди подозренията му. Никое ченге не си просеше доброволно допълнителна работа — всичките им усилия обикновено бяха насочени към стремежа да запазят собствения си периметър и служебното си положение. Болд трябваше да отхвърли предложението. — Би могъл да се възползваш от услугите на униформените полицаи.

— Ще изтече информация.

— Възможно е. — Болд знаеше дяволски добре, че ще стане точно така.

— Аз ти отпуснах четиридесет и осем часа, преди да разглася информацията за „Съвършен образ“ — припомни му Ла Моя и изигра точно коза, който Болд очакваше.

— Но аз сам си направих проучването. Това е малко по-различно — възрази Болд. Трябваше да впрегне всичката си воля, за да не се съгласи прекалено бързо.

— Седемдесет и два часа — примоли се Ла Моя. — Поработи със снимките три дни. След това ще ги покажа на останалите от специалния отряд.

— Четиридесет и осем часа. — На Болд му се искаше да работи с уликите седмица или две, а ето че настояваше за по-къс срок и от онзи, предложен му от Ла Моя.

— Ще ти е нужен цял ден само за да пуснеш снимките в обращение. Нали? Значи от момента, в който изкараш хората си на улицата, още четиридесет и осем часа. Толкова, колкото ти дадох и аз. — И тогава последва една думичка, която Ла Моя почти никога не използваше. — Моля те, сержант.

— Ти си се променил — отбеляза Болд, отгатвайки правилно, че Ла Моя ще приеме думите му като двусмислен комплимент.

— Ние не работим по случаи, а сключваме сделки — заяви Ла Моя, цитирайки дословно мъжа, седнал срещу него. — Един мъдър стар войник ми каза това преди доста време.

— Махай се оттук — рече Болд. Пръстите, с които стискаше снимките, лепнеха от пот.

Също като Ла Моя преди него и Болд разгледа снимките първо с увеличително стъкло, а после с бижутерска лупа. Прекара почти цял час, взирайки се в образите, и точно когато бе готов да се откаже, забеляза нещо, което бе пропуснал до този момент. Отново си припомни приказката за гората и дърветата.

Даде си сметка, че напоследък детективите внимателно оглеждаха сцената на престъплението и търсеха улики и доказателства, които после предаваха в лабораторията за изследване и анализ. Твърде често обаче тази практика се превръщаше в зависимост от лабораторията — в убеждение, че техниците знаят всички отговори. В резултат на което страдаше старомодната и изпитана през годините рутинна полицейска работа.

В продължение на цял час Болд се бе опитвал да открие върху снимките четлив регистрационен номер на кола, характерна част от пейзажа, някаква забележителност, която да го упъти. Търсил бе модели. И характерни отличителни белези.

Онова, което откри, можеше лесно да бъде пропуснато. Не беше знак, цифра или име. Беше нещо далеч по-простичко. И се намираше точно в средата на снимката.