Гайдаря от Хамелин

34.

Болд вече бе виждал веднъж Сидни Уайнстейн с оръжие в ръка. И нямаше никакво желание този път сам да се изправи пред двама въоръжени мъже. Позвъни на Ла Моя от колата си и го събуди. Сутрините през уикендите бяха единствената възможност за детектива да си поспи; Болд го лиши и от тази възможност.

— На път съм да направя голям пробив в разследването — каза му Болд, решил, че всеизвестният Ромео вероятно бе прекарал нощта с жена и сега сигурно страда от препиване с уиски. — Полет 192 на Югозападните линии е след петдесет минути. — Затвори веднага, защото знаеше, че ако му даде възможност да спори, Ла Моя щеше да успее да се измъкне от пътуването.

Оказа се, че е направил умен ход, защото Ла Моя пристигна на терминала само седем минути преди излитането на самолета. Носеше тъмни очила, косата му все още не бе изсъхнала, облечен бе с безупречно огладени дънки, обичайното си черно кожено яке и ботушите от щраусова кожа. Изпи литри кафе и хапна няколко солени бисквитки за закуска.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — недоволно попита детективът, който седеше на предната седалка на взетата под наем кола.

— От първостепенно значение… — Болд започваше да се повтаря.

— Да, зная. Вече ми го каза. През първите четиридесет и осем часа случаят е в правомощията единствено на разузнаването. Значи два дни ще трябва да си държа устата затворена. — После додаде: — Извинявай, но ми се ще да ти напомня, че два дни са цяла вечност за ония беззащитни дечица.

— Не настоявай, Джон. Репутацията ти само ще спечели от това пътуване.

Детективът се оригна в отговор.

— Дано да стане по-добра, отколкото е сега.

Болд го запозна с доказателствата, които бе събрал — информира го за разговорите със семейство Шотц и семейство Уайнстейн, спомена му за извлеченията от кредитната карта на Даниел Уайнстейн, не пропусна и Интернет.

— Шибаният Интернет — възкликна Ла Моя. Тази международна компютризирана информационна система бе струпала допълнителни престъпления върху плещите на полицията — като се почне с хомосексуални похищения и се стигне до мошеничества и измами. Единствено мошениците от администрацията и високите етажи на властта я възхваляваха до небесата. — И значи този Даниел Уайнстейн, заедно с нашето приятелче Сид, са пристигнали по тия места, за да се позабавляват? Така ли е?

Пътуването им бе допълнително удължено от хилядите коли, които се опитваха да стигнат до най-различни места, изпреварвайки по пътя си всички останали. Същото беше и в Сиатъл. Предсказуемо и добре познато забързано нетърпение. На всяко платно, на всяка магистрала… винаги едно и също. Ла Моя също го чувстваше.

— Тези тук не шофират за удоволствие. Не са като италианците. Те се качват на колите си, за да отидат някъде. Да спечелят време, да икономисат бензин, да занесат бекона вкъщи навреме. Мразя Калифорния. — Той се поизлегна в седалката и затвори очи.

Минаваха край бели картонени къщи, накацали по хълмовете, осеяни със зелени дъбове, които изглеждаха прекалено красиви, за да са истински. Упадъкът на човешкия род го потискаше. Ла Моя, който след продължилото цяла седмица безсъние изобщо не можеше да заспи, протегна ръка и пусна радиото.

— Това ме потиска — заяви Болд.

— Какво? Не проявяваш интерес към рака на простатата? Прекрасна тема за разговор в неделя сутрин. — Продължи да сменя станциите, докато не попадна на някакво спортно предаване. — Ето! — възкликна Ла Моя. — Обичам тази страна!

— А аз обичам да пътувам сам — заяви Болд.

— Трябваше по-рано да помислиш за това.

Край пътя се нижеха всевъзможни жилищни квартали. Сякаш играеха на „Монополи“.

— Баскетболните плейофи не са ли чак след няколко месеца? — попита Болд.

— Не, не и началото им. Но с тези радиостанции трябва просто да се свикне. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не мисля.

— Да, едва ли разбираш. — Ла Моя пръдна и леко открехна прозореца.

— Отвори го по-широко — настоя Болд.

Ла Моя изключи радиото. Колкото и да ненавиждаше идиотските радиопредавания, Болд като че ли ги предпочиташе в момента, защото познаваше Ла Моя прекалено добре и никак не му се щеше да обсъждат разследването.

Детективът изведнъж заяви:

— Знаеш ли, никога не съм могъл да разбера какво всъщност иска тази Матюс. Какво е намислила. Разбираш ли? Първо се сгодява за Адлър, а после разваля годежа. Сега, както чувам, май пак излизат заедно.

Поклати глава.

— Аз поне от време на време заковавам по някой негодник — продължи след миг размисъл. — Нали разбираш? Но Матюс… тя иска само да проникне в главите им, да разбере какво ги подтиква към определени постъпки, какво ги движи в този живот. Това не ти ли се струва малко странно? Ако питаш мен, вероятно е имала скапано детство или нещо такова.

— И сега кой се опитва да влезе в нечия глава? — стрелна го с бърз поглед Болд. — Тя е сложна личност. И именно това не ти харесва у нея. Тя не е само парфюм и изтънчени дантели и просто не те допуска близо до себе си.

Ла Моя притисна ръка към сърцето си.

— О! Направо ме срази! — После погледна напред. — Не желаеш да разговаряме за спорт, не искаш да си приказваме за мацки… — Той поклати глава. — Знаеш ли, ти не си особено приказлив, сержант. Освен когато говориш по работа.

Това не беше вярно и те и двамата го знаеха. Ла Моя бе много близък със семейството на Болд и особено с децата.

Те потънаха в продължително мълчание, докато Болд взе внимателно няколко последователни остри завоя. Навсякъде из хълмовете се гушеха къщички — някои дори не се виждаха от пътя и единствено пощенските кутии издаваха присъствието им. Във въздуха се носеше силен мирис на бор. Провисналите клони на високите ели подсказваха дълголетие — приличаха на изящните ръце на балерина, вдигнала ги във въздуха с обърнати надолу пръсти.

Болд намали и внимателно взе следващия завой. Номерата по пощенските кутии показваха, че вече наближават целта си.

— Ще разговаряме с тези хора като екип. Никой все още не може да каже дали изобщо са свързани по някакъв начин с Гайдаря.

Ла Моя се поизправи на мястото си.

— Това само в случай, че двамата Уайнстейн още не са ги застреляли.

— Може да не намерим никого. А може тук да живее Гайдаря от Хамелин. Или пък никой да не знае нищо по въпроса.

— Готов съм — рече Болд.

— Ако се наложи да играем роли — продължи Болд, — … аз съм доброто, а ти — лошото ченге.

— Че как иначе!

Болд задмина пощенската кутия, върна се назад и отби по алеята към къщата.

На табелата пред къщата пишеше — „Тайни Тотс — Домашно обучение“. Над вратата висеше още една, по-малка. Надписът гласеше: „Съвършен образ“. Очевидно ставаше дума за домашна манифактура. Малката дървена къща бе сгушена сред гъсталак от високи, вечнозелени храсти и дървета. Никаква морава — построена беше направо в гората. Пътека, застлана с дървени трупи, отвеждаше от автомобилната алея до къщата. Пред нея беше спрял над шестгодишен шевролет, задните калници на който бяха покрити с ръжда. Всичко в тази гора — както одушевените, така и неодушевените предмети — очевидно се намираше в състояние на постоянен упадък.

Позвъниха и някаква жена с дружелюбна усмивка им отвори вратата. Беше висока почти метър и осемдесет и пет сантиметра, имаше внушителен по размери нос и Болд си помисли, че му прилича на учителка по физкултура в гимназиалните класове. Облечена беше с избеляла синя тениска и сиви памучни панталони. На краката си имаше обувки от чортова кожа и жълти чорапи. Косата й бе прибрана назад и привързана с черна панделка.

— Здрасти — поздрави тя и ги огледа внимателно. — Ако сте дошли за записване, предупреждавам ви, че групата е запълнена. Но мога да ви запиша в списъка и да изчакате…

— Нас? — възмутено възкликна Ла Моя, помислил си, че тя ги възприема като двойка хомосексуалисти. Побърза да извади значката си и обяви: — Сержант Джон ла Моя, лейтенант Лу Болд. — Бързо прибра значката, преди тя да е видяла, че са от Сиатъл. — Бихме искали да поговорим с вас, ако не възразявате.

Тя кимна вяло. Изобщо не прояви реакцията, която Болд би очаквал от Гайдаря от Хамелин или пък от някой негов приближен.

— А вие коя сте? — попита я той.

— Дона Стоунбек — отвърна тя.

Жената ги покани да седнат край малка чамова масичка. В къщата се долавяше слаба миризма на боя, макар наоколо да не се виждаше никакво оборудване за занаятчийската дейност, с която се занимаваха. Малката всекидневна на къщата пък бе превърната в класна стая за предучилищни занимания.

Болд извади куфарчето си и й подаде купчина снимки.

— Разгледайте ги внимателно — каза й той. — Познавате ли някое от тези деца?

Докато ги разглеждаше, тя като че ли малко се постресна, защото очевидно си даде сметка, че това не е просто посещение на добра воля. След всяка снимка тя отрицателно поклащаше глава. Разгледа ги повторно — по-бързо този път, и ги подаде обратно на Болд.

— Не са учили при нас. До този момент не сме получили нито едно оплакване.

— Не става дума за това. — Думите на Ла Моя очевидно я изненадаха. — Разследваме случай на серийно отвличане на деца.

Ужасът, изписал се на лицето й, изглеждаше искрен и неподправен. Болд изпита силно разочарование.

— Отвличания? — прошепна жената.

Ако се преструваше, значи беше дяволски добра актриса.

Болд долови шума от малки крачета, които тичат надолу по стълбището. В следващия миг иззад ъгъла се появиха три дечица и рязко спряха, като ги видяха. Едното беше азиатче, другото — бяло, а третото имаше прекрасна кожа с цвят на сметана. И трите като че ли бяха на една и съща възраст — около пет или шестгодишни. Стоунбек, все още неспособна да се съвземе от изненадата, се обърна към тях.

— Ей сега идвам.

Децата хукнаха обратно по стълбите.

Стоунбек очевидно се почувства задължена да обясни.

— Взимам най-много по пет деца, на които осигурявам храна и нощувка. В момента са само три. Деца на родители, преживели трудни разводи, сирачета, нежелани от новите си семейства, които обаче имат достатъчно пари, за да им осигурят пребиваването в такова частно заведение — ние предлагаме далеч по-добри условия от държавните институции.

— Истинска Флорънс Найтингейл — иронично подхвърли Ла Моя.

— Мотивите ми не са изцяло плод на щедрост и милосърдие. Плащат ми доста добре за грижите, които полагам за тия деца. — Без да се смути изобщо, жената попита: — Какво да ви предложа? Чай или кафе?

Болд помоли за чай с мляко и захар. Ла Моя предпочете кафе.

Дона Стоунбек се провикна от кухнята:

— Всъщност вие от училището ли се интересувате или от „Съвършен образ“?

— „Съвършен образ“ тук ли се помещава? — попита Ла Моя.

— Долу в сутерена — отвърна тя и сложи водата да заври.

— Имате ли много работа? — продължи да разпитва Ла Моя.

— Имам двама души, които работят в сутерена на пълен работен ден, докато аз съм заета с децата — гордо съобщи жената. — Ако продължим да се разрастваме със същите темпове, скоро ще изпитаме нужда от по-голямо пространство. Открихме си уебстраница… О, преди около година… и през последните три месеца поръчките ни се удвоиха. Вече изпращаме наша продукция по цял свят. Не зная защо, но японците проявяват голям интерес. А също и в Корея, Германия. Финландия. В момента изпълняваме пет поръчки за Япония.

— Какво изработвате най-често? Тениски? — попита Болд.

Жената чакаше водата да заври. Изобщо не изглеждаше нервна. На Болд му се искаше тя да се притеснява, искаше му се да е част от всичко това.

— Изобщо не работим тениски. Там пазарът е твърде наситен. Занимаваме се с бебешки дрешки, но в момента най-много се търсят постелки за детски креватчета: пеленки, одеялца, юрганчета, възглавнички. Изработваме по двадесет, тридесет бебешки одеялца седмично. По петдесет долара едното — додаде тя. — Въведохме нов продукт от кадифе. Спомняте ли си Елвис? Само че при нас копираме бебешки личица. По сто долара парчето. Едва смогваме да изпълним поръчките.

— Значи бизнесът процъфтява — заключи Ла Моя.

— Но нямам намерение да се отказвам от училището. — Тя адресира отговора си към Болд. — Искам да кажа, че едното го правя за удоволствие, а другото за пари… Нали разбирате?

— Каква документация водите? — студено попита Ла Моя.

— Вие да не сте от данъчната служба? — Тя се разсмя. — О, боже, трябваше да разгледам по-внимателно онази значка!

— Полицаи сме — увери я Болд, опитвайки се да я успокои. — Разследваме отвличания на деца — напомни й той.

— Всичките онези деца… нима очаквахте от мен да разпозная някое от тях? — После изведнъж я осени прозрение и тя почти извика: — Нали не смятате, че имам нещо общо с това?

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той се изправи и се отдалечи в ъгъла, за да отговори на обаждането.

Ла Моя продължи с въпросите.

— Водите ли някаква документация за всяка отделна поръчка?

— Снимките? Или документите? За какво питате? — Гласът на Болд, който мърмореше нещо в най-отдалечения ъгъл, очевидно я разсейваше.

— Снимки. Документи. Всичко.

— Снимките връщаме на клиентите заедно с готовия продукт. А документите…

— Фактури — поясни Ла Моя, прекъсвайки я. — Имена на клиенти. Адреси. Такива неща. Ако сега ви кажа някое име, ще можете ли да намерите поръчката?

— Отделните клиенти? Водим списък по месеци — поясни Стоунбек.

— Ако сега ви дам име?

— По-добре би било, ако можете да ми кажете дата и име, но… Да, можем да го направим. Подреждаме ги по азбучен ред месец по месец. Дали можем да ги намерим? Това тук не е краят на света — заяви тя. — Преди година произвеждахме по пет парчета на седмица. Сега може би правим по двадесет и пет. Миналата година фактурирахме на три месеца. Сега го правим ежемесечно. Преди плащахме сметките си на ръка, в брой. Сега вече плащаме по банков път. — В гласа й се появиха саркастични нотки. — Както виждате, наистина жънем успехи напоследък.

— Може ли да прегледам фактурите ви? — попита Ла Моя. — За последните шест месеца?

— Имате ли заповед за обиск? — изведнъж рече тя. — Това трябва да ви попитам, нали?

— Нямаме — отвърна Болд и побърза да се включи в разговора. — Държахме да не вдигаме излишен шум и се надявахме това наше посещение при вас да остане неофициално.

— Но искате да се поровите из фактурите ми? Страхотно.

Ла Моя погледна Болд, който кимна в отговор. После попита:

— По ваша преценка колко надеждна смятате, че е вашата уебстраница?

— Какво точно означава това?

— Какви предпазни мерки сте взели, за да гарантирате сигурността на вашата уебстраница?

— Но това е надомен бизнес, господа. Няколко пъти вече ви го повтарям. Отправяме към нашите клиенти същото предупреждение, което използват и всички останали, използващи услугите на Интернет — рискът, който поемате, си остава за ваша сметка. Насърчаваме клиентите си да се обаждат директно на нас, за да дадат поръчката си. Знаете ли колко ще ми струват услугите на някоя от онези фирми, осигуряващи гарантирана защита? Забравете за това. Ще ми смъкнат кожата.

— Как ви се обаждат? Чрез междуградски разговори? Или имате телефонен номер, започващ с 8006?

— Приличам ли ви на човек, който може да си позволи такъв номер? Та моето производство се помещава в сутерена на къщата ми. Произвеждам само по няколко дрешки седмично.

— Значи клиентите правят поръчките си по Интернет, за да си спестят парите за междуградски разговори?

— Поръчките пристигат по електронната поща. А тя е относително надеждна, нали?

— Ние бихме искали да се опитаме да идентифицираме някои от клиентите ви — обясни Ла Моя.

— Сериозно? — саркастично възкликна тя. Водата завря. Жената приготви напитките и ги сервира. — А аз бих искала да зная защо.

— Просто искаме да проверим няколко имена — почтително се обади Болд.

— Да, но каква е връзката с отвличанията?

— Това е работа на полицията — грубо отвърна Ла Моя.

— Това вече ми е ясно — изстреля в отговор жената. — Иначе нямаше да сте тук.

— Нека да се залавяме за работа, ако не възразявате — отново се намеси Болд. — В момента времето е най-големият ни враг.

Тя остави чашата си с чай и се изправи.

— Можете да видите всичко, което пожелаете. — После ги погледна предпазливо. — Това може ли да ми навлече някакви неприятности?

На лицето на Ла Моя изведнъж разцъфтя типичната му съблазнителна усмивка — белите му зъби проблеснаха, мустаците му се разпериха встрани като криле.

— Не още.

— Женен ли сте?

Ла Моя се обърна към Болд.

— Изчакай ме тук, лейтенант.

Гласовете им се отдалечиха нагоре по стълбите. Болд я чу да казва:

— Може би, в края на краищата, ще ви харесам, господин Съблазнител. Как се казвате?

— Ла Моя.

— Италианец?

— До мозъка на костите си.

— Недейте да фамилиарничите чак толкова.

Болд ги слушаше и си мислеше, че единствено Ла Моя можеше безнаказано да си позволи подобни волности. Но рано или късно това негово либидо щеше да го вкара в неприятности. По-скоро рано.

Той се появи отново след двадесет минути. Под мустака му играеше същата дразнеща, самоуверена усмивка. В дясната си ръка стискаше няколко фактури.

— Бинго! — възкликна той и размаха документите във въздуха.

— Значи нашият човек, когото с времето започнахме да наричаме Гайдаря от Хамелин, решава да създаде малък нелегален канал за незаконни осиновявания. — Ла Моя взимаше острите завои без всякакво усилие и караше два пъти по-бързо от Болд. — И има нужда от стока: бели бебета, здрави и от добри семейства.

— Много поетично се изразяваш — сряза го Болд.

Той внимателно го наблюдаваше как шофира, изпълнен с изумление, че колата може да се движи толкова плавно по стръмния път. Ла Моя проявяваше същите умения и по отношение на жените — беше роден съблазнител. Болд се зачете във фактурите на „Съвършен образ“. На задната седалка на колата имаше картонена кутия с фактурите от последните две години. Стоунбек все пак се бе съгласила да им сътрудничи. Болд се върна към месец декември предишната година — като всяко ченге държеше да започне от самото начало. Търсеше някаква следа, някакъв документ от Сан Диего, Лос Анджелис, Сан Франциско, Портланд… Вече бяха открили имената на семейство Уайнстейн и семейство Шотц.

— Освен това Гайдаря се нуждае и от клиенти. Може би ги намира чрез познати. Или пък проверява финансовото състояние на хората, вписани в списъците и очакващи реда си, за да си осиновят дете, идентифицира по-заможните от тях и им прави предложение по телефона: „Ако си платите, ще имате бебе“. Сигурно има много хора, готови на подобна сделка. Някои от тези семейства трябва да чакат по пет, шест, че и седем години, а когато най-после им дойде редът, се оказва, че им предлагат да осиновят петмесечно бебе с някакви умствени увреждания. А нашият човек предлага само най-доброто. На тяхно място и аз бих си взел от него.

— Вероятно би го направил — заключи Болд, но думите на бившия му подчинен го огорчиха.

— Разсъждавам само хипотетично — уточни Ла Моя. — Опитвам се да мисля логично.

Болд продължи разсъжденията му.

— И тогава му хрумва великолепната идея да проучи адресите в Интернет, занимаващи се с производство на детски дрешки…

— Така попада на „Съвършен образ“. Компанията предлага идеални възможности. Някои от поръчките, например тази на Даниел Уайнстейн, включват дигитална снимка и той вече знае, че разполага с бяло и напълно нормално бебе. Какъв долен тип!

— Освен това разполага с името и адреса на получателя — почти във всички случаи това е домът на бебето. Ако е добър хакер, или пък има достъп до финансови документи, той внимателно проучва извлеченията от кредитните карти на жертвите…

— Точно това е начинът, по който е узнал, че семейство Шотц ще бъдат на онзи увеселителен влак, а Триш Уайнстейн ще пазарува…

За Болд изведнъж всичко си отиде на мястото: идентифициране на обектите, установяване на наблюдение, целящо да му помогне да определи точно времето за удара. Умората му мигновено се изпари.

— Значи той добре работи с компютър — заключи Болд.

— В онази къща изучават компютърна грамотност, сержант. Може да се окаже някой от семейството.

— Щях да се чувствам по-добре, ако бяхме получили всички фактури — рече Болд. — А и фактът, че тя си спомни толкова ясно няколко от поръчките в Сиатъл, не ми харесва особено.

— Всъщност трябват ни поръчките, направени по електронната поща — отбеляза Ла Моя.

— Ще ги получим — напомни му Болд. — Тя обеща да ги изпрати.

— Слава богу, че ги пази.

Болд погледна картата.

— Следващият изход. А после на изток.

— Сигурен ли си, че са там?

— Триш Уайнстейн ми каза, че Сидни й позвънил. Тя изкопчила от него името на мотела, а после му казала да си завлече задника обратно у дома, преди да се е озовал в затвора. Триш твърди, че Сидни бил убеден, че постъпва правилно.

— Значи сега трябва да убедим братовчедите Уайнстейн да се откажат от плана си — процеди Ла Моя.

— А някой ден може и да им благодарим — додаде Болд.

— И защо?

— Ако Уайнстейн и братовчед му Даниел не бяха тръгнали насам, за да се срещнат с госпожа Стоунбек, ние двамата с теб щяхме ли да вземем първия самолет за Калифорния?

— Разбрах.

— Трябва да ги стреснем — посъветва го Болд. — Да ги предупредим какво ще им се случи, ако се приближат на по-малко от десет мили до госпожа Стоунбек.

— Обичам тази работа — заяви Ла Моя, излегна се назад на седалката и изпусна дълга въздишка. — Но тази кола е един голям боклук.