Гайдаря от Хамелин

60.

Болд седеше на задната седалка на взетата под наем кола и си играеше с шперца на Ла Моя. Домът на семейство Бремър в Хюстън, Тексас, не даваше никакви признаци на живот. И това продължаваше вече цял час. Преди да тръгне от Ню Орлиънс, Болд бе позвънил веднъж на домашния им телефон. Отговорила му бе жена с провлачен южняшки акцент.

— Синди на телефона.

— Госпожа Ивстън? — бе попитал Болд.

— На телефона е госпожа Бремър — поправила го бе тя.

— Извинете, сгрешил съм номера. — Болд бе затворил.

Тогава смяташе, че този разговор е достатъчно основание, за да предприеме пътуването, но сега, разположил се на задната седалка на колата, започваше да изпитва някакви съмнения. Действията му се основаваха на сериозни предположения, до които бяха достигнали след внимателното проучване на телефонните разговори, проведени от адвоката, но нетърпението на отчаяния баща, което беше в постоянен конфликт с педантично добросъвестния детектив, не му позволяваше да пропилее в по-нататъшно очакване повече от петнадесет минути.

Той слезе от колата и заобиколи къщата, опитвайки се да открие задната врата. Имаше идеално оправдание, ако все пак се окажеше, че в къщата има някого — полицейската значка в джоба на сакото му.

Къщата се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Задната й част се простираше навътре в двора, заобикаляше малкия басейн и опираше в задната ограда. Собствениците очевидно бяха положили големи грижи, за да оформят двора, да прикрият острите ъгли на сградата и да раздвижат сравнително обикновената конструкция на дома си.

Болд се приближи до кухненската врата и почука силно. Не му пукаше, че съседите може да го видят — съзнанието му бе изцяло заето със Сара, Труди и останалите дечица. Почука отново. Никакъв отговор.

Охранителната система, която се виждаше през кухненската врата, бе производство на „Бринкс“ и очевидно бе задействана в момента, защото на панела премигваше една-единствена червена лампичка. Болд извади клетъчния си телефон, позвъни отново на телефона в къщата, за да се увери, че не е сбъркал адреса. Миг по-късно чу звъненето, но никой не вдигна.

Следващото му обаждане бе до Ла Моя.

— Ало?

— Аз съм.

— Тук няма нищо. Шевалие е работохолик. Поръча си сандвич за вечеря.

— Искам всяка комбинация от четири цифри, която принадлежи на някой от семейство Бремър, живеещи на улица „Магнолия“ номер сто тридесет и две. Синди и Бред. Дати на раждане. Клетъчни телефони. Социално осигуряване. Регистрационни номера на колите. Започни от тях. И добави всичко, за което се сетиш.

— Изчакай така да запиша — рече Ла Моя. — Синди и Бред Бремър.

— Колко време ще ти отнеме? — попита Болд.

— В Сиатъл сега е шест часът. Мога да свърша работа. Петнадесет до двадесет минути за по-лесните неща — рождени дни, клетъчни телефони, социални осигуровки. Не зная как ще получа регистрационните номера на колите. Ще опитам с местните ченгета. Може да помогнат, ако ги попритисна.

— Побързай — изсумтя Болд.

— На клетъчния телефон ли да те търся?

— Точно така — отвърна Болд и затвори.

Болд никога не бе задавал въпроси относно връзките на Ла Моя и относно способността му да се сдобива с информация от всякакво естество. Някои предполагаха, че прибягва до услугите на жените, с които бе спал. Други твърдяха, че навремето е работил в армейското разузнаване, но Болд знаеше със сигурност, че това не отговаря на истината. Каквато и да бе истината, Ла Моя би бил по-полезен от Болд в разузнаването; той имаше връзки навсякъде и на всички нива.

Двадесет минути по-късно клетъчният телефон на Болд иззвъня. Ла Моя му продиктува два номера на социални осигуровки, един клетъчен телефонен номер и регистрационните номера на две коли. Освен това разполагаше с още два телефонни номера на същия адрес — и двата не фигурираха в указателя. Болд си ги записа и тях с убеждението, че те са най-надеждните кандидати за разгадаване на кода на алармената система.

— Колко опита мога да направя за деактивиране на охранителна система, производство на „Бринкс“, преди да се задейства алармата?

— Трябва да въведеш парола, така ли?

— Да.

— Системата отчита единствено времето, а не броя на опитите. Програмира се от самите собственици. Интервали от десет секунди. Повечето аларми се задействат след тридесет секунди.

— Това важи ли и за „Бринкс“? Сигурен ли си?

— Марката не е от значение. Доколкото зная, единствено търговските модели ограничават броя на опитите. Домашните модели използват таймери. — После попита: — Смяташ да влезеш вътре ли, сержант?

— Последният самолет излита в десет. Не мога да си позволя да чакам повече. Особено пък ако греша.

— А ако не грешиш?

— Тогава Матюс ще трябва да си купи билет за самолета.

Болд записа номерата един под друг. Засече времето и използвайки клетъчния си телефон започна да упражнява различните комбинации. Само след няколко минути осъзна, че няма да има време, за да пробва всички комбинации, които бе получил. Трябваше да избере само някои от тях. От двата номера на социалните осигуровки остави само последните четири цифри. По същия начин постъпи и с всички телефонни номера. С рождените дати проблемът се оказа по-сложен, защото и двете съдържаха по шест цифри. Болд раздели всяка дата на две групи от по четири цифри: от 12/24/59 получи 1224 и 245913. В окончателния списък на Болд бяха включени десет групи от по четири цифри. След шест последователни опита на клетъчния телефон Болд си даде сметка, че в тридесетсекундния интервал няма да има физическата възможност да въведе повече от осем групи. Той се отказа от номера на домашния телефон — беше известен на много хора — и от първата половина от рождената дата на съпругата — 1224. Повечето съпрузи невинаги си спомняха рождените дни на съпругите си.

Болд запали колата и я остави да работи — искаше да е сигурен, че ще успее да се махне от къщата за броени секунди, ако все пак номерът с кодовете не успееше и алармата се задействаше. Нямаше никакво намерение да пуска светлините, или пък да спира на стопа в края на късата уличка. Знаеше със сигурност, че сигналът за задействаната аларма постъпва най-напред в частната охранителна компания; след това, ако представителите на компанията не успеят да се свържат с обитателите на дома по телефона, те предават случая на местната полиция, която не би могла да изпрати патрулна кола след по-малко от пет, а далеч по-вероятно след четиридесет минути след получаването на сигнала. Ако не се паникьосаше, Болд нямаше защо да се страхува, че може да бъде заловен. Като допълнителна предпазна мярка той надяна на ръцете си чифт прозрачни ръкавици, които окончателно завършиха трансформацията му в криминален нарушител.

Болд застана неподвижно до задната врата, като си представи мислено всеки бъдещ ход. Даваше си сметка, че в момента в който пъхне шперца на Ла Моя в ключалката, тридесетсекундният интервал ще започне да тече. Той си сложи очилата за четене, пъхна шперца в ключалката, натисна леко и завъртя. Вратата се отключи, но той не я отвори. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му като малки експлозии и зареждаха с адреналин цялото му тяло.

Отваряйки тази врата, той щеше завинаги да прекъсне връзките си със силите за опазване на реда и законността, щеше да премине границата, която отделяше ченгето от криминалния престъпник — прословутата синя линия. Съзнаваше ясно, че подобни действия неизбежно и неотменно водеха до падението на всеки индивид, но въпреки това завъртя топката, отвори вратата и влезе вътре. Веднъж престъпник, завинаги престъпник! Но пък Сара щеше да се прибере у дома.

Охранителната система мигновено издаде пронизителен предупреждаващ звън, целта на който бе да подсети влезлия да изключи устройството. Следвайки предварително изготвения списък, Болд набра първото четирицифрено число. Лампичката изгасна, пищенето престана, но само за миг. След това червената лампичка светна, звъненето започна отново. На малкия дисплей се появи надпис: „НЕВАЛИДЕН КОД“. Болд набра следващата поредица: „НЕВАЛИДЕН КОД“. Десет секунди. Още един опит, тринадесет секунди. „НЕВАЛИДЕН КОД“. Петнадесет секунди. Още един „НЕВАЛИДЕН КОД“. Осемнадесет секунди. Дисплеят премигна, звъненето престана, червената лампичка изгасна и на нейно място светна зелена. Устройството млъкна. Болд беше успял да се промъкне в къщата.

Той затвори и заключи вратата и разгледа за миг охранителното устройство, за да може да го включи бързо, ако се наложи. Под цифрата 9 пишеше „ЦЯЛОСТНО ЗАДЕЙСТВАНЕ“; под цифрата 0 имаше друг надпис: „ЧАСТИЧНО ЗАДЕЙСТВАНЕ“. Той огради петата комбинация от списъка си. Приключил с приготовленията, Болд започна задълбочено и старателно претърсване на цялата къща, което трябваше да потвърди връзката на семейство Бремър с адвоката от Ню Орлиънс. Бяха му нужни всичко на всичко пет минути, за да открие празната детска стая по-надолу по коридора.