Гайдаря от Хамелин

78.

Болд слезе от колата в дъжда, затръшна вратата след себе си и нареди на Грисулд да паркира някъде наблизо — уточни дори ъгъла, на който Грисулд трябваше да го чака.

Болд вече бе убеден, че семейство Кроули така бяха подбрали полета на Лиза, че пристигането й да съвпадне с края на баскетболния мач и сигурното задръстване, което винаги се образува около Сиатъл сентър. Остави една кола в полупразен обществен паркинг и тя ще си стои там незабелязана часове наред. А може би дори дни. Вземи автобус или пък тръгни пеша сред хилядите запалянковци, изпълнили тротоарите… най-сигурният начин да заблудиш преследвачите си.

Кроули беше на по-малко от километър пред тяхната „Каунтри скуайър“, преди да влязат в тунела. Болд съзнаваше, че ако изобщо има някакъв шанс да я открие, той беше сега — в момента — докато и тя, също като тях, е все още притисната от всички страни от движението. Колите пъплеха едва-едва и тя едва ли бе успяла да стигне далеч — беше в една от трите или четирите улички, или пък на някой от двата гаража, които се виждаха пред него.

Ситният дъждец беше като студена мъгла — сива пелена, която като че ли изобщо не правеше впечатление на повечето пешеходци.

Болд пресече пътя на движещите се коли и бе възнаграден със залп от сърдити клаксони. В този момент дяволски му се искаше да не бяха запушвали дупката в стоповете на колата; сега тя би му светила като пътеводна звезда. Болд се огледа вляво и вдясно — безкрайна върволица от коли. Във всяка една посока. Движението на изток обаче беше най-тежко — колите се движеха по посока на I-5. Тези, които идваха от запад, се насочваха право към Сиатъл сентър и попадаха директно в устата на лъва. Болд предпочете да върви направо.

Тротоарите бяха по-препълнени и от улиците, задръстени с коли. Болд си пробиваше път през групите от пешеходци — приятели, познати, цели семейства, които обсъждаха мача и възхваляваха играча, извоювал победата на „Соникс“. Настроението на тълпата бе празнично, че дори и карнавално. Макар в началото да се опитваше да се държи учтиво, Болд скоро изгуби търпение и започна с нокти и зъби да си пробива път сред мелето. Усилията му обаче си останаха без особен успех. Източил шия над главите на заобикалящите го пешеходци, той все пак успя да стигне до ръба на тротоара с надеждата, че може да зърне тауруса.

Баскетболните запалянковци продължаваха да се движат бавничко на групи, но Болд започна да тича все по-бързо и по-бързо, подтикван първо от любопитство, а след това и от отчаяние. Нямаше да позволи надеждата за спасение на Сара да бъде стъпкана от тази тълпа, нямаше да допусне детето му да бъде отписано завинаги. Спусна се сред морето от лакти, колене и шумни ругатни, тласкан от любовта към дъщеря си и от страха от бъдещето. Беше прекарал повече от двадесет години в компанията на жертви и познаваше тяхната съдба. Той обаче нямаше да допусне да се превърне в жертва.

Стигна до кръстовището и погледна първо вдясно, а след това вляво. После повтори процеса отново — вдясно, напред и вляво. Търсеше определени форми и цветове. Изведнъж си даде сметка, че колите му изглеждат еднакви. Толкова малко бяха отликите в цветовете и начините на изпълнение. Ла Моя, роден техник, може би щеше да забележи тауруса и вероятно щеше да го отличи от лексуса, тойотата или нисана… За Болд обаче те се сливаха в хомогенна маса от еднакви на вид превозни средства.

Светофарът се смени и Болд изведнъж бе понесен от потока пешеходци. Избутаха го от другата страна на улицата подобно на пряспа сняг, попаднала в греблото на снегорин.

По-късно щеше да му хрумне, че молбите към Господа често биват удовлетворявани по доста странен начин. Няма никакъв небесен глас, който да го упътва, нито пък насочен божи пръст; съществуваха само необясними съвпадения, които, съвсем случайно, идват след мигове на изречени молитви. Тълпата го избута през улицата, Болд стъпи на тротоара и в този момент видя тауруса, който се движеше бавно пет коли пред него. Можа дори да различи малкото топченце дъвка, което Реймънд бе залепил върху стопа. Кроули.

Зад него се отвори и затвори вратата на някаква кола. Група тийнейджъри задръстиха движението пред него.

Той се опита да ги заобиколи и рязко се блъсна в някакъв друг мъж. Все едно че връхлетя върху тухлена стена. Извини се, но стената не се помръдна от пътя му. Болд отстъпи крачка назад и погледна право в очите — в мъртвите очи — на специален агент Гари Флеминг.

Сбориха се за миг, вкопчени един в друг, но Флеминг беше по-едър и по-силен. Хората ги заобикаляха, без да им обръщат внимание.

— Тези се бият! — изкрещя някакво хлапе.

— Забрави за това! — изрече Болд, който продължаваше да се бори и да се взира в мъглата, опитвайки се да разпознае поддръжниците на Флеминг.

— Това вече е моето разследване — обяви Флеминг и го разтърси с все сила като сърдит родител. — Аз вече оглавявам специалния отряд, не Хил. Получих ръководството в Бойс.

— Това е без значение — възрази Болд. В главата му се въртяха думите, изречени от Хейл. Ако те бяха истина, то Болд в момента се взираше в очите на помощника на Гайдаря от Хамелин. Неговият съучастник. Предател.

Стотици пешеходци вървяха по улиците и повечето от тях изобщо не се притесняваха от лошото време. Таурусът се придвижи още малко напред, дъждовните капки се плъзгаха по фаровете като олио върху вода.

— Ти си под моя юрисдикция — напомни му Болд. — Това е моят град.

Вероятността Флеминг да е получил контрола върху специалния отряд му се струваше малко вероятна, но ако това все пак се окажеше истина, то разследването вече щеше да е в неговите ръце и изходът му щеше да зависи изцяло от него. Болд обаче не можеше да не се гордее с постигнатото в Сиатъл и неговата роля за отбелязания успех.

— Сега ще изпълняваш заповедите ми, лейтенант. Ръководил си не едно разследване и съзнаваш важността на…

Болд успя да освободи дясната си ръка, извади значката и полицейската си карта и ги постави в огромната длан на Флеминг.

— Грешиш.

Флеминг погледна надолу към картата.

— Добър опит. — Той понечи да му върне картата.

Болд вдигна и двете си ръце във въздуха и заяви:

— Изобщо няма да ти преча. Разследването е изцяло твое. — Отстъпи крачка вляво в свободното пространство, което се бе оформило около тях — хората ги заобикаляха като камък по средата на бистър поток. Обърна гръб на Флеминг и колебливо пристъпи напред.

Флеминг извика с цяло гърло, за да надвие шума от заобикалящата ги тълпа.

— Тя прекара рождения си ден в плен.

Болд замръзна на мястото си. Обърна се и рече:

— Не, още не е.

— Стефани — уточни Флеминг, а очите му нервно шареха по лицата на минувачите. — Говоря ти за моята дъщеря.

— Ти не си женен — възрази Болд. — Никога не си бил — уточни той.

Таурусът го привличаше като магнит и не можеше да свали очи от него. Флеминг обаче не беше от хората, с които човек може да разговаря, без да ги гледа в очите. След отвличането на Сара Болд бе проучил личния живот на отделните членове на екипа на ФБР; единствено Хейл бе женен и имаше деца и пак единствено той бе възможният кандидат за информатор на Гайдаря от Хамелин. Сега обаче всичко се обърна с главата надолу. Болд отстъпи и направи още една крачка по посока на тауруса, който се бе отдалечил още по-надолу по улицата. Нямаше да изгуби тази кола. Отново вдигна ръце във въздуха и заяви:

— Ако искаш да ме спреш, ще трябва да ме застреляш, Флеминг.

Последното изявление им отвори допълнително пространство на тротоара.

— Пистолет! — разнесе се нечий пронизителен глас. Тълпите край тях ускориха крачка, но не се разпръснаха, както се бе надявал Болд.

Едната ръка на Флеминг наистина бе пъхната под спортното му сако.

Флеминг започна да обяснява на висок глас:

— Тя е бяла. Моята жена. Не сме женени. Решихме, че един брак няма да се отрази добре и на двама ни. Дъщеря ни беше на две годинки и половина, когато това чудовище ни я отне. — После добави ясно и отчетливо: — Зная за Сара. Искам да кажа, че подозирах нещо такова. Но не бях сигурен. До този момент.

Коленете на Болд омекнаха. Раменете му хлътнаха. Сара… Флеминг знаеше.

— Не е възможно — промърмори като на себе си той, докато таурусът продължи да се отдалечава.

Условията, поставени от похитителите, бяха нарушени. Флеминг, предателят, не го притесняваше кой знае колко; Флеминг, жертвата, обаче му се струваше твърде нереален, неистински. Шест месеца в плен? Невъзможно е да се преживее подобно нещо. „Флеминг?“, не спираше да се пита Болд. Нима Хейл го бе излъгал, за да защити собствените си интереси? А може би Флеминг само му хвърляше прах в очите, за да позволи на Кроули да се измъкне.

— Целунете се и се сдобрете — крещеше край тях някакъв пънкар със зелена коса.

Флеминг продължи:

— Изпратили са ти видеофилм, записан на CD-ROM. По дяволите, аз дори не знаех как се работи с тия неща. Видях ги за пръв път в някакъв магазин за компютри. — Погледна го настойчиво. — Как бих могъл да зная такива подробности? Помисли!

Помощникът на Гайдаря също би имал достъп до тази информация. Представяйки се за жертва, Флеминг бе успял да парализира Болд — и вероятно бе целял именно това. Таурусът започна да се движи по-бързо. Ръката на Болд напипа издутината под рамото му, палецът му разкопча кобура, в който държеше пистолета си. Той погледна през рамо.

— Знаеш ли името й? — попита Флеминг. — Жената, която кара колата. Коя е тя?

Добър опит, помисли си Болд. И дяволски убедителен при това. Влиятелният мъж, който разполага с цяла армия от федерални агенти, се представя като наивна и безпомощна жертва.

Флеминг пристъпи по-близо. Болд се огледа, опитвайки се да идентифицира агентите на Флеминг. Очакваше, че те може би го обграждат в момента. Наоколо имаше твърде много хора, за да може да разпознае когото и да било. Флеминг продължи да говори:

— Ако искаш да я проследиш, аз съм с тебе. Но ти и сам знаеш правилата: никакви арести; в противен случай никога повече няма да видя дъщеря си.

— Зная правилата — отговори Болд. Нямаше вече сили да се съпротивлява. Нямаше и време. Все още имаше шанс да догони тауруса. — Дори им играх по свирката в продължение на няколко дни. — Имаше чувството, че оттогава е минал цял месец.

— Да я проследим и да видим дали децата ни са там — предложи Флеминг. — Само ще я проследим.

За пръв път Болд долови мъка и несигурност в спокойния и винаги уверен баритон на Флеминг. За момент се изкуши да му повярва, което несъмнено бе и желанието на агента.

— Моят екип преследва подменената кола — поясни Флеминг. — Твоите хора също. Но ти? Тръгнах след теб и след онзи лайнян форд.

Болд отново се огледа. Все още не се забелязваха агенти. Възможно ли бе Флеминг все пак да говореше истината?

Болд заговори уверено:

— Трябва да се отбия на едно място. Зная къде отива тази жена. При жена ми са оставени едни важни документи. Чрез тях ще мога да намеря мястото.

— Глупости! — Самообладанието на Флеминг започна да се пропуква.

— Не са глупости. И Андерсън можеше да ти даде тази информация, ако не го беше убил.

Челюстта на Флеминг потрепери, очите му се втвърдиха, превърнаха се в ледени късчета. Той погледна потока пешеходци край тях — сякаш се чудеше дали да не застреля Болд още в този момент. На улицата. След това мрачният му поглед се спря на Болд, който побърза да обясни:

— Видях те как обезвреди Уайнстейн. Едва не го удуши с лявата си ръка. Андерсън е бил убит по същия начин. Трябваше да се сетя още тогава.

— Аз… то…

На Болд му се искаше Флеминг да извади ръка изпод сакото си, но той не го направи. Болд го изгледа и заяви:

— Щом искаш да застреляш едно ченге в гърба пред неколкостотин свидетели, давай! Направи го! — Обърна му гръб и се затича към тауруса — към Лиза Кроули, заклещена в бавния поток от коли. Дъждът изведнъж се усили.

Флеминг го настигна на стотина метра от тауруса. И двамата тичаха.

— Аз ще се заема с вратата на шофьора. Ти мини от другата страна — разпореди Флеминг.

— Трябва ни жива.

— Зная.

Спрелите коли отново помръднаха напред. Двамата мъже се разделиха. Болд мина зад тауруса и бързо тръгна към дясната предна врата.

— Заключена! — извика той само миг преди Флеминг да залепи значката и пистолета си на стъклото до шофьора.

— ФБР! Отвори вратата!

Колата рязко потегли напред, но спря само след няколко метра, ударила се в задната броня на маздата отпред. Флеминг стреля в задната гума. Хората по тротоара се разпищяха.

Болд остана до предната дясна врата. Удари стъклото с пистолета си. То се напука, но издържа.

Вбесеният Флеминг опря дулото на пистолета си в предното стъкло и го насочи право към главата на жената.

— Не! — изкрещя Болд, който чудесно разбираше изкушението на Флеминг. — Имаме нужда от нея!

— Излизай! — изрева Флеминг.

Лиза Кроули отвори вратата.

— Постави ръцете си така, че да ги виждам — излая Флеминг. Извърна се към Болд. — Аз ще те прикривам. Сложи й белезници. Ще вземем моята кола.

Болд заобиколи автомобила. Изви ръцете на жената зад гърба й по-сурово, отколкото бе нужно. Надяна белезниците около китките й. Тялото му се раздираше от неописуема ярост. Изпита дълбоко удовлетворение, когато чу прищракването на металните белезници.

— Лиза Кроули, арестувана сте за отвличането на Труди Китридж, Стефани Флеминг и Сара Болд. Имате право…

Думите заседнаха в гърлото му. Горещи сълзи опариха очите му.

— … да не говорите. Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите такъв… — Флеминг без всякакви усилия й прочете правата.

Двамата мъже заедно поведоха окованата жена по тротоара. Вървяха срещу потока от минувачи. Зад тях се разнесоха сърдитите клаксони на шофьорите, докарани до безсилна ярост от спряния на средата на пътя таурус.

Флеминг довърши декламацията на правата на арестуваната, а после додаде:

— А сега искам да ти кажа още нещо, Кроули: там където отиваш, тези права не важат, защото сега идваш с нас. — Той погледна Болд в очите.

Двамата се разбраха чудесно и без думи.

— Всичко свърши — продума Болд, но думите му прозвучаха кухо.

За него и Флеминг това все още бе само началото.