Гайдаря от Хамелин

21.

Ла Моя влезе във фоайето на хотела, разкъсван от нетърпение да я види. Беше получил съобщението по пейджъра си преди около час. Телефонният номер принадлежеше на „Дъ Ин“ — луксозен хотел с шестдесет и пет стаи, който гледаше към градския пазар и към зелените като мрамор води на залива Елиът.

Не можеше да се обясни откъде идваха парите, с които тя плащаше тези стаи. „Дъ Ин“ беше скъп хотел, в който стаите не се даваха на час. Ла Моя предполагаше, че тя познава доста хора с влияние, бивши полицаи, които бяха готови да й свършат някоя и друга услуга. Дългите години служба си имаха и своите добри страни. А може би все пак имаше нещо вярно в слуховете за голямото наследство на Шийла Хил на Източното крайбрежие, което било придружено и от стабилен попечителски фонд. Ла Моя обаче никога не би се осмелил да я попита за тия неща.

Тя отвори вратата и се прикри зад нея. Не искаше да я зърне някой случаен посетител в хотела. Шийла Хил беше изключително внимателна. Наметнала бе една от робите на хотела. Косата й бе опъната назад, а бузите й червенееха. Огледалото в банята бе замъглено от парата. Сърцето му се разигра в момента, в който я зърна. Тя много му липсваше докато бяха на работа, защото там отношенията им бяха чисто делови.

Тя закачи табелата „Не ме безпокойте!“ на вратата и заключи. После развърза колана на робата, която се разтвори и откри гладкия й, стегнат корем.

— Не може да работиш денонощно без никакви развлечения — отбеляза тя. — Твоите срещи с мен са в интерес на целия специален отряд.

Тя го привличаше както емоционално, така и физически. А това бе нещо ново за него. Подобно на жадно животно, устремило се към водата, той копнееше да й донесе наслада, да чуе виковете й на пълно задоволство и отдаване. Но едновременно с това мечтаеше да сподели смеха й, идеите й, прозренията й — тя прекрасно разбираше човешката природа — спокойната й разсъдливост, компанията й. Ла Моя разкопча ризата си, откопча токата на колана си и разтвори дънките си. Тя се отпусна на колене пред него.

— Почакай мъничко — недоволно възкликна той, стъписан от собствените си думи. Винаги бе преследвал страстните жени, жените, които се раздаваха без остатък. Откога бе започнал да изпитва потребност от разговори? Изобщо не можеше да се познае.

Тя се изправи и се обърна към стената.

Разтвори крака и рече:

— Обладай ме. Сега. Тук.

Шийла се облегна на огледалната врата на гардероба и се загледа в движенията му.

Ла Моя се подчини, тласкан от безумната потребност да я задоволи. И двамата изведнъж се оказаха в плен на възбудата.

— По-бързо и по-силно! — нареди тя с тон, който му се стори унизителен. Държеше се не като негова любовница, а като капитан, който заповядва на своя подчинен.

— Имаме работа за вършене — отбеляза той, следвайки ритъма, наложен от бедрата й.

— Ти твоята си я вършиш в момента — прекъсна го тя. — Аз ще се оправя с разследването.

Той се отдръпна от нея.

— Не разговаряй с мен по този начин.

— Копеле такова! — Тя се обърна рязко. На лицето й грееше игрива усмивка. Очевидно смяташе, че Ла Моя просто я дразни.

Той бавно влезе по-навътре в стаята. Шийла Хил го последва.

— Какво сега? — попита тя. — Искаш ли да застана на четири крака?

— Аз не съм ти играчка — изсумтя той.

— Разбира се, че си. — Тя се приближи и изведнъж ръцете й се плъзнаха по собственото й тяло. Познаваше го добре и знаеше как да му въздейства. — Разбира се, че си играем. И това ти харесва. И на двама ни ни харесва. Защото от отношенията ни не произтичат никакви връзки и ангажименти. Но когато сме заедно, изпитваме истинска наслада. — После повтори: — Какво сега? Искаш да погледаш?

Той наистина искаше да я гледа — тя безусловно го познаваше добре, но в момента бе твърде възбуден, за да стои на разстояние и да я наблюдава. Пристъпи напред, обърна я грубо и я хвърли върху леглото. Тя отскочи от повърхността му и се разсмя.

— Толкова си лесен — отбеляза. — Направо полудяваш, когато започна да се галя, нали?

— Млъквай!

— Накарай ме!

През последвалите минути тя се изгуби сред вълните на удоволствие. Непрекъснато стенеше, извила гръб в чувствена наслада, на устните й играеше усмивка — сластна и болезнена.

Когато всичко свърши, Шийла, потна и зачервена, се отпусна на леглото. Беше изтощена.

Ла Моя влезе в банята. Когато се върна, я завари абсолютно в същото положение, но сега очите й бяха широко отворени, загледани в белия таван и премигващата лампичка на противопожарната аларма.

— Хайде да се обадим на румсървис — предложи тя.

— Хайде да поговорим за наблюдението…

— Това може да почака. Задачите са разпределени. Всички са по местата си. А и имаме пейджъри. Ще си поръчаме нещо за ядене, а после ще го направим още веднъж.

— Току-що се изкъпах — промърмори той.

— Пак ще се изкъпеш.

Тя се разсмя и седна в леглото. Изглеждаше по-стара и износена. Ла Моя не беше сигурен какво прави в тази стая. Не знаеше обаче и как да си тръгне.

— Аз ще позвъня — заяви тя. — Каква глезотийка да ти поръчам?

Само че не ставаше дума за неговите, а за нейните глезотийки. Въпреки това той отговори:

— Един бургер.

— Тук не приготвят бургери, скъпи. Това да не ти е „Уайт тауър“. — Говореше му със снизходителния глас на изпълнена с неодобрение майка. — Филе? Пържола?

— Каквото и да е.

— Салата?

— Ти какво, да не ми се правиш на сервитьорка сега? — възкликна той, опитвайки се да я унижи. Само че това не беше неговата игра, а нейната.

— Ако искаш да бъда сервитьорка, ще бъда. Всичко, което пожелаеш, бейби. Някога да съм ти отказвала нещо?

Той се почувства хванат в капан. Не искаше да е тук, но не искаше и да си тръгне.

— Искам да поговорим — повтори той.

— Всичко, което пожелаеш, скъпи. — Но не говореше сериозно.

И въпреки това той остана. Както винаги.