Гайдаря от Хамелин

84.

Флеминг спря колата на алеята, застлана с чакъл, и бързо угаси двигателя и светлините. Болд осъзна неочакваното предимство, което притежаваха: клоните на огромното платаново дърво, разпрострели се пред прозорците на втория етаж, изцяло скриваха алеята от погледа на евентуалния наблюдател. Кроули спокойно можеше да си помисли, че таурусът с ранената му жена е пристигнал току-що.

През стената на къщата Болд чу стъпките на Кроули, който забързано слизаше от втория етаж, използвайки някакво стълбище в задния край на къщата. Очевидно се бе хванал на въдицата им. Той бързо премина през кухнята, после влезе във всекидневната. Болд се показа малко по-напред, опитвайки се да го види по-добре. Мъжът се появи за миг до най-отдалечения прозорец. После се скри. След малко Кроули се появи отново на входната врата, отвори я съвсем малко и изпружи врат, за да види тауруса, който всъщност не беше там.

Децата сигурно бяха на горния етаж, където не съществуваше рискът да бъдат забелязани от някой любопитен турист. Освен това бяха подръка на Кроули, който стоеше на пост в мрака. Хукнал да посрещне жена си, той просто бе пропуснал да прикрие фланговете си.

Болд побърза да се възползва от грешката му.

Той се спусна наляво, приведе се и се затича през наскоро окосената морава, която го омая със сладкия аромат на свежа трева. Внимателно изкачи трите стъпала пред задния вход на къщата и залепи лице към стъклото. Наблюдаваше Кроули, който на свой ред бе съсредоточил цялото си внимание върху алеята и паркираната кола. Сърцето му биеше като обезумяло. Личицето на Сара се мержелееше пред очите му. Усещаше и присъствието на Лиз редом с него. Искаше му се да изрита вратата и да хукне нагоре по стълбите към втория етаж. Стиснал оръжието си в ръка, той обаче продължаваше да стои като замръзнал на мястото си, прилепил око към мръсното стъкло на прозореца.

Чу затръшването на една от вратите на колата. Прехвърли пистолета в лявата си ръка и избърса потната длан на дясната си ръка в крачола на панталона. После отново прехвърли оръжието. Чу затварянето на още една врата, последвано от звучния глас на Флеминг. Кроули изпълни нареждането на Флеминг и широко отвори входната врата. На светлината, струяща от къщата, Болд видя Флеминг, който вървеше през моравата и водеше Лиза Кроули пред себе си. Държеше я за косата, допрял дулото на пистолета си до дясното й ухо.

Болд изрита задната врата, хвърли се на кухненския под и насочи пистолета си към Роджър Кроули.

— Вдигни ръцете си така, че да ги виждам! — кресна Болд.

Кроули замръзна неподвижно. Болд повтори командата още по-високо с надеждата, че дъщеря му може да познае гласа му и да дойде при него.

Кроули вдигна ръце и преплете пръсти над главата си.

— Хвана ли го? — провикна се Болд.

— Държа го — отвърна Флеминг. — Лягай с лице към пода, кучи сине! Ръцете точно зад главата!

Роджър Кроули, Гайдаря от Хамелин, се срина на пода.

Болд се изправи и се спусна към него. Флеминг бе насочил пистолета си към входната врата и стискаше за косата коленичилата и окована с белезници Лиза Кроули.

Отникъде не идваха коли.

Болд опипа мъжа, но не откри никакви оръжия у него. Не носеше дори и джобно ножче. Дафни бе излязла права и в това отношение: семейство Кроули си вадеше хляба с измами, но ненавиждаше и се ужасяваше от насилието.

— Чист е! — изкрещя Болд.

— Тръгвай!

Болд бързо претърси долния етаж на къщата. Проверяваше всяка стая, всеки шкаф, всяко затворено помещение, което му се струваше достатъчно широко, за да побере двегодишно момиченце.

— На първия етаж няма нищо — докладва той, застанал до вратата. — Остава да проверя втория етаж и сутерена.

— Тук няма никой — обади се Роджър Кроули. Лицето му бе плътно притиснато към дъските на пода. — Кои сте вие? Какво искате? — Убедително представление. Измамникът си оставаше измамник.

— Млъквай! — изрева Флеминг. — Горният етаж! — изкрещя той по посока на Болд, неспособен да се избави от навиците си на командващ офицер.

Болд изтича обратно в кухнята, която вече бе претърсил, откри тясното стълбище и се затича нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж. Горе имаше две тесни спални с обща баня. Три гардероба, скрин, зелен метален куфар. Болд провери най-напред гардеробите. Не смееше да диша, макар че сърцето му заплашваше да изхвръкне от гърдите му. Хващаше дръжките на вратите, но не смееше да отвори, защото се страхуваше от онова, което можеше да открие вътре.

— Откри ли нещо? — долетя отдолу гласът на Флеминг.

Той завъртя дръжката и дръпна. Празно.

В съседната стая бе същото.

Изправи се пред огромния куфар. Бе разследвал местопрестъпления, на които бяха намирали жертвите, натъпкани в куфари. Обикновено жени. Сгънати. Малтретирани и измъчвани. Мъртви. Не искаше да види дъщеря си по този начин; не би могъл да я намери в такова състояние. Това беше гледка, която един баща не би могъл да преживее. Той коленичи и подуши около куфара. Кедър — като полъх на свеж въздух. Отвори куфара: одеяла.

— Чисто — изкрещя той и се запъти направо към сутерена.

В малкия килер, осветен от една-единствена гола крушка, имаше перална машина и сушилня, които бяха виждали и по-добри дни, инструменти, работен плот, няколко счупени велосипеда, сгъваеми столове и цяла колекция от кукли. Ако момичетата бяха прекарали много време в това помещение, сигурно си бяха поиграли с тези кукли. Сърцето му се сви и той отново долови дишането си — бавно, като на умиращ човек.

Заизкачва се с мъка нагоре по стълбището, отпуснал безжизнено ръката, в която държеше пистолета си. Прекоси всекидневната, приближи се до входната врата и насочи пистолета към главата на Кроули.

— Къде е дъщеря ми? — попита той. Гласът му трепереше, очите му пареха.

Кроули се сви от страх, видял насоченото към него оръжие.

— Болд — сухо поясни той. — Аз съм Болд. Сара е дъщеря ми. — Той огледа стаята, без да сваля пистолета от главата на Кроули. — Седяла е в този стол — продължи той, — докато жена ти е заснемала филма.

— Можем да се споразумеем — предложи Кроули. — Размяна.

— Размяна? — изкрещя Флеминг и ужасният му вик смрази кръвта на присъстващите.

— Моята съпруга… Нашата свобода срещу момичетата.

— Твоята съпруга? — изрева Флеминг. — Ей сега ще видиш една размяна. — Той пусна косата й, направи една крачка към заложницата си, насочи пистолета към главата й и дръпна спусъка.

Лиза Кроули политна назад и се свлече на тревата.

— Неее! — изкрещя Кроули, опита се да се надигне от пода, но се озова точно срещу пистолета на Флеминг. Заплака, тялото му се разтрепери и се сгърчи на пода.

На Болд обаче не му беше достатъчно да наблюдава как този човек страда и се гърчи като червей в краката му. Той натисна спусъка и куршумът се заби в пода само на няколко сантиметра от главата на Кроули.

— Къде… е… дъщеря… ми?

Флеминг препречи цялата врата с огромния си ръст. Пистолетът му бе насочен право в главата на Кроули.

— Искаш размяна значи? Твоят живот срещу дъщерите ни. Но времето ти изтече, приятел. — Той се поколеба. — Ако вярваш в господа, по-добре ще е да му кажеш сбогом… или пък здравей.

— Дом! — изкрещя Кроули. — Исусе Христе, вие я убихте!

— Дом? — почти едновременно възкликнаха Болд и Флеминг.

— Твоята — той погледна Флеминг — е в Сан Диего. Дом за изоставени деца. — После погледна Болд. — Твоята е в Сиатъл. „Капитол хил“. Дом за бездомни деца. Предадохме ги на системата — вашата система. Знаехме, че няма да се сетите да ги търсите там.

Болд вдигна пистолета и го допря до дясното ухо на мъжа. Ръката му затрепери и цевта затанцува по главата на Кроули — по сляпото око, по ухото, по черепа. Сара е била в града през цялото време, само на няколко преки от сградата на полицията. Семейство Кроули се беше възползвало от същата система, която им бе отказала правото на осиновяване.

— По-добре убийте и мен. — Кроули изведнъж възвърна спокойствието си и погледна Флеминг. — Защото ще свидетелствам, че я застреляхте хладнокръвно.

Болд се изсмя на глас. Флеминг го последва. Двамата се смееха, а пистолетите им продължаваха да са насочени към главата на Гайдаря от Хамелин. Изведнъж и двамата престанаха и го погледнаха сериозно.

— Ти, глупаво лайно! — занарежда Флеминг. — Аз съм ченге! — Погледна Болд. — На мен не ми е позволено да убивам хора безразборно, колкото и да ми се иска понякога.

Лицето на Кроули се разкриви от изненада.

— Само я зашеметих. С лявата си ръка. Не се целех в нея. Ще се събуди след двадесет минути.

Кроули промърмори нещо. Накрая думите проникнаха до съзнанието му.

— Вие ме измамихте?

— Каквото повикало, такова се обадило — отвърна му Лу Болд.