Гайдаря от Хамелин

86.

— Как е косата ми?

— Каква коса? — попита Болд.

— Перуката, глупчо.

— Добре е.

Майлс бе прегърнал баща си през врата и се притискаше към него като удавник към спасителна лодка.

Изминаха спокойно само неколкостотин метра, а след това Лиз и Болд се затичаха едновременно. Бързината им нямаше нищо общо със започващия дъжд, а бе породена от нетърпеливото им вълнение на родители.

Лиз се разсмя, когато заваля — звукът, изтръгнал се от гърлото й, бе отчасти първичен рев, отчасти смях. Тя вирна брадичка и отвори уста, за да улови дъждовните капки. Съпругът й отбеляза, че този рев не беше нададен от умираща жена. Жената, която тичаше редом с него, бе много жизнена и силна.

— Не мога да го уловя! — радостно се развика тя.

Болд направи опит да проговори, да каже нещо, да отговори на жена си, но очите му се напълниха със сълзи, които се смесиха с дъжда и замъглиха погледа му. Той протегна ръка към жена си като сляп човек, който се нуждае от помощ и подкрепа. Тази жена го бе превела през толкова много. Той неохотно остави грижите за болестта на нея и на нейния бог; с готовност й откри душата и сърцето си, спасявайки се от изолацията, която бе изпитвал през време на продължителното й боледуване. Ако тя умреше, той щеше да се примири с това. А междувременно ще й се отдаде целия, няма да се оправдава с мрачните си настроения или пък с работата си. Отдаде й се целият без задръжки; и по своя собствена воля.

Майлс изкрещя името на сестра си и те видяха, че малкото момиченце стоеше на готическия вход на институцията, подскачаше на двете си крачета и стискаше за ръка социалната работничка, която стоеше редом с нея.

Те се втурнаха нагоре по каменното стълбище. Не гледаха къде стъпват и водата в локвите изригваше около краката им като малки експлозии. Майлс повтаряше името на Сара, а Лиз протягаше ръце, за да докосне дъщеря си.

И тогава отново се събраха, станаха семейство чрез една искрена прегръдка, която според Болд не подлежи на описание. За този миг бе живял седмици наред. Но той по нищо не приличаше на мечтите му. Беше далеч по-щастлив и прекрасен.

Дълго време след това малката Сара без всякакво предупреждение избухваше в плач — тези периоди, удължени от страха, им се сториха дълги, безкрайни месеци, а Болд слушаше с болка как жена му се опитва да утеши детето със спокойния си глас. Всяко ридание на дъщеря му го пронизваше в сърцето. По цялото Западно крайбрежие имаше още дузина други дечица, които хълцаха по същия начин, притиснати здраво в прегръдките на родителите си. Бяха твърде малки, за да осъзнаят първопричината за страховете си и да запомнят дните, седмиците или месеците, които бяха преживели без семействата си.

Но Лу Болд помнеше. Седеше в стаята на тъмно, от стереоуредбата кънтеше протяжен джаз, а той се измъчваше от всепоглъщащо чувство на вина, което отказваше да го напусне. Вдигна телефона и позвъни на домашния телефон на Ла Моя.

Тридесет минути по-късно възстановеният сержант стоеше в кабинета на Болд. Дънките му бяха изгладени съвършено, по лъснатите му ботуши с металносив блясък нямаше нито едно петънце.

— Ти ми се обади? — рече Ла Моя. Беше възстановил килограмите, които бе изгубил по времето, през което бе отстранен от работа. Изглеждаше добре. Всъщност нищо ново. — Чу ли, че годежът отново е в сила?

— Чух.

— Изненадан ли си?

— Радвам се заради нея.

— Ще я изгубим ли? — попита Ла Моя и в думите му прозвуча искрена загриженост. Той, мъжът, който толкова често бе спорил с нея, сега се тревожеше.

— Възможно е. Но не завинаги. Не би могла да се махне от тая работа завинаги. Тя е в кръвта й. Също както при теб и мен.

— Случаят Андерсън все още не е разрешен — напомни му Ла Моя. — Не можем да изтръгнем признание от него.

— Кроули не е убил Андерсън — информира го Болд. — Флеминг го е убил.

Ла Моя сякаш замръзна на мястото си.

— Исусе!

— Кроули забелязал Андерсън. Обадил се на Флеминг и му съобщил, че Андерсън го е снимал, наредил му да направи нещо по въпроса. Флеминг разбрал, че трябва да затвори устата на Андерсън, ако иска да запази живота на дъщеря си. Използвал картата си на агент от ФБР, за да бъде допуснат през входната врата — трябва да призная, че това ме обърка, заблуди ме. Помислих си, че посетителят е бил човек, който познава Андерсън или пък поддържа някакви взаимоотношения с него. Флеминг твърди, че отишъл в дома на Андерсън, за да го убеди, че е тръгнал по погрешна следа, да го арестува, ако се наложи. Андерсън обаче вече знаел, че Флеминг ръководи разследването на Гайдаря от Хамелин и започнал да се държи твърде арогантно. Нещата се объркали. В края на краищата Андерсън свършил със счупен врат. Флеминг заличил следите си.

— И се е отървал просто ей така?

Разследването на случая е твое. Твое и на Гейнис. Разполагате ли с някакви улики, които да свързват Флеминг с това убийство? Искате ли да го подведете под отговорност?

— Ти си се променил, сержант.

— Да. Вече съм лейтенант — отвърна Болд. Но преди всичко беше баща и чудесно разбираше какво е изтърпял Флеминг през тези шест месеца. Той бе обявил, че се пенсионира. Щеше да се захване някъде с охранителна работа и щеше да прекара следващите петнадесет години от живота си зад бюро, отегчен до смърт. Колко повече би могло да изисква обществото от него?

Болд стана от стола и натисна някакви копчета по стереоуредбата. Натисна бутона „PLAY“ на касетофона. Стаята се изпълни с познати звуци, които обаче нямаха нищо общо с музиката.

— Знаеш ли какво е това? — попита Болд и погледна бившия си детектив.

— Звънене на телефон.

— Браво. Отличникът на класа!

— И какво? — попита Ла Моя.

— Хмм — промърмори Болд. Вината беше тежък кръст, но далеч по-трудно и тежко бе да си признаеш провинението. — Имах нужда от теб — поясни той. Или поне си мислеше, че е така. — Вярвах ти. И се нуждаех от теб.

— Ако питаш мен, в момента имаш нужда от валиум. Говори се, че следващата седмица се връщаш на работа.

— Момчетата от техническата служба подслушваха всичките членове на специалния отряд… телефоните им… заради мен. По мое нареждане.

— Кога?

— След като отвлякоха Сара. — Той се поколеба. — Но преди да те отстранят.

Болд превъртя касетата и отново пусна телефонния звън — дълга поредица звуци с няколко еднакви по дължина паузи.

— Отне ми цяла вечност, докато разгадая този звън. Проумях го едва когато схванах, че първите цифри са на твоя пейджър. Всъщност специалистите от техническата служба ми помогнаха. Те запълниха празнините.

— Ти си подслушвал телефона на Хил? — изненадано излая Ла Моя. Очевидно не го слушаше внимателно. — Подслушвал си шибания телефон на капитана? — Никакво уважение от негова страна. Огледа се, смутен от разпасания си език. — Ти си си изгубил акъла — прошепна той.

И тогава дойде моментът, който Болд очакваше — Ла Моя в крайна сметка осъзна цялата информация и лицето му се скова. Той свъси вежди и здраво стисна устни.

— Ти? — недоверчиво попита сержантът.

— Тя ми каза, че ще ти възложи разследването на катастрофата в Бойс.

— Ти? — Неподправено изумление.

— Не можех да допусна това. Трябваше да пресека плановете на Флеминг да получи контрол над специалния отряд и да те запазя за моя отбор. За Ню Орлиънс. За Сара.

— Копеле!

— Да, зная.

Между тях надвисна мълчание и Болд се уплаши, че това е краят на приятелството им. Досието на Ла Моя завинаги щеше да остане опетнено; неписано правило в полицията бе, че всяко отстраняване от служба, пък било то и неоснователно, се отразяваше завинаги върху кариерата на даден офицер.

Майлс извика името на Ла Моя от другата стая — детски вик, изпълнен с чиста и искрена радост. Миг по-късно се чу и гласчето на Сара, от което струеше същата радост.

Джон Ла Моя се усмихна, вдигна глава, затвори очи и се заслуша в сладките звуци, които го омайваха като сладък парфюм.

— Ти, копеле! — повтори той, обърна гръб на Болд и забързано тръгна към другата стая, за да си поиграе с децата.