Гайдаря от Хамелин

52.

Болд така и не можа да почувства романтиката на Френския квартал. Години наред бе слушал разказите за странната смесица между френската култура и обичаите на местното чернокожо население, наслушал се бе на истории за вуду и коктейли с пъстри чадърчета в чашите, за красиви креолски момичета, подпрели на баровете умопомрачителните си тела, за нежните звуци на блус и джаз, огласили калдъръмените улички в три часа сутринта, за пресни стриди с големината на топка за голф. Вместо това видя само една гигантска туристическа атракция, един Дисниленд за алкохолици и неверни съпрузи, които гастролираха в града, представяйки се за бизнесмени, участващи в поредния симпозиум или търговска среща.

Местните жители придаваха колорит на града, но на Болд му се струваше, че всичко е прекалено фалшиво и неискрено. Кварталът сигурно бе имал своите велики мигове — наоколо витаеше духът на историята, но търговската камара и туристическите агенции го бяха довели до стерилната безличност, задоволяваща вкуса на тълпата любители на Макдоналдс. Сега изглеждаше прекалено лъскав, твърде цивилизован, като рекламна снимка на „Кодак“. Изгубила се бе душата му, вдъхвала му живот през годините.

Студиото за татуировки се наричаше „Самантас боди арт“. Над входната му врата висеше дървена табела, на която бе изрисувана едрогърда жена вамп, пременена с черно дантелено бельо, която, възседнала мощен „Харли Дейвидсън“, държеше тънка четчица, насочена към голия призрачен силует на женски дух. Разположено извън Квартала и заобиколено отвсякъде с фризьорски салони, свърталища на врачки, гадателки и безпарични адвокати, ателието блестеше най-силно, окъпано в неоновите си светлини. Въздухът наоколо миришеше на трева и тамян.

Всъщност нямаше никаква Саманта. В този град на преструвки и фалш дори и името на студиото беше фалшиво — в действителност с иглата боравеше един здравеняк на име Морис. На лявото му ухо проблясваше сребърна обеца, бицепсите му бяха черни като ебонит и също толкова корави, а обръснатата му глава блестеше като топка осмица8. Облечен беше с тениска с изрисувани върху нея две жени, които се съвкупяват върху дланта на ръка с широко разперени пръсти. Никакви надписи. Никакви обяснения.

Ателието беше свърталище на рокери и моряци. Стените му бяха отрупани със стотици мостри на татуировки. На Болд му бяха нужни няколко минути, за да открие орела, сбутан между една космическа совалка и задницата на прасе, но когато най-после го намери, не можа да не забележи поразителната прилика между оригинала и скицата, пресъздадена от Томи Томпсън.

— Да ти помогна? — попита Морис. Продраният му глас говореше за много изпушени цигари без филтър.

— Интересува ме този модел. — Болд посочи орела.

— Ченге ли си?

— Кой пита? И защо?

— Ами аз все още не съм достатъчно пиян, а пък ти не си толкова млад, че да се интересуваш от нещо такова. Освен това притежаваш онзи странен поглед… нали разбираш? Мога да го различа навсякъде.

— Очевидно е така — съгласи се Болд. — Само че с мен сбърка. Аз съм частен детектив.

— Но не си тукашен, нали?

— Не, не съм тукашен.

Болд извади от джоба си една банкнота от петдесет долара, която си бе приготвил предварително.

— Един мой клиент се интересува от някакъв тип, който си е изрисувал една такава птица на ръката под лакътя.

— Това не е птица, а орел.

— Сигурно си направил много такива, а? — Болд премяташе банкнотата в ръката си. Приличаше на човек, който не е сигурен дали си струва да се раздели с нея.

— Не много.

— Ще кажа на моя клиент, че съм похарчил петдесетачка за информацията и той ще ми възстанови разходите, без да проверява дали наистина съм платил. — Болд прибра банкнотата в джоба си, а след малко я извади отново.

— Голям си чешит — отбеляза Морис. Петдесетарката очевидно го съблазняваше.

Не се забелязваха клиенти, които да се тълпят в ателието.

— Ще съм доволен, ако си спомниш някое име или лице.

— Обзалагам се, че ще си доволен.

— Дата, време на годината. Каквото и да е… Спомни си нещо и парите са твои.

Пръстите на мъжа приличаха на шоколадови кифлички, а палците му бяха квадратни като дебели пури. Един от тези пръсти посочи към няколко черни албума със снимки, завързани за стената и подредени един върху друг по малък дървен плот. Плотът беше целия прогорен от фасове, черните следи приличаха на армия от дребни войничета.

Мъжът побърза да обясни.

— Продават се по-добре, когато са върху живи хора. Изглеждат по-добре от онези на стената. Освен това мъжкарите получават възможност да си изплакнат очите с всичките тези цици и задници — не можеш да си представиш какви неща поръчват някои момичета и къде точно искат да им ги изрисувам. А пък ние снимаме всичките си клиенти, човече. Щото ето какво се получава… влизаш тук и си мислиш, че никой не е правил нещо такова, но тогава го виждаш тук в албума, решаваш, че изобщо не е лошо, и си викаш защо не, по дяволите… и аз ще си направя едно такова. Все така става… щото каквото и да ти хрумне, то все е било правено и преди. Аз самият съм рисувал върху какво ли не — от вътрешната страна на бедрата, по задници, цици, путки, грездеи… къде ли не. Всичко съм правил!

— Това тук са албуми със снимки?

— Точно така, по дяволите.

Болд отвори един от албумите. Реши, че женските гениталии и гърдите, окупирали първата страница, целят само да шокират клиентелата. Той се изчерви от гледката и от онова, което собственикът на ателието бе избрал да изобрази върху телата. Обръснатият венерин хълм на жената бе изрисуван като човешко лице, върху което най-ярко се открояваше устата. Край нея се увиваше някаква змия, която започваше от гротескно уголеменото зърно на едната гърда, заобикаляше една маргаритка на пъпа и две колибри на чатала, а после се спускаше по вътрешната страна на бедрото и завършваше със стрела на Купидон, насочена към срамните устни на жената.

— Това е отвратително — възкликна Болд. — Надявам се, че нямаш нищо против мнението ми.

— Разбира се, че имам. Това е изкуство, човече! Ти нищо не разбираш. Това тук е изключително добро качество. Изящна линия, добър и наситен цвят. Щом някой иска да изрази себе си по този начин, аз съм насреща. Живеем в шибана свободна страна, нали!

Болд продължи да разлиства страниците.

— И те ти позволяват да ги снимаш в този им вид? — с изумление ахна той.

Страница след страница пред очите му се нижеха задници и гърди, пениси, глезени, шии, клепачи, пръсти. Анатомията на Грей, пресъздадена сякаш за някой телевизионен канал за анимация.

— Че защо не! Нали не знаеш кои са.

Не, не зная, помисли си Болд и се запита защо ли си прави труда и продължава да разглежда тези гадости. Подтикван от любопитство, той продължи да отгръща страниците, докато най-накрая попадна на страница с мотоциклети и голи мадами, изрисувани по ръце, мъжки гърди и бицепси. Прецизността на рисунките и качеството на цветовете наистина бяха изключителни.

— Добра работа — подхвърли Болд, за да поддържа разговора.

— Някои от творбите ми бяха изложени в една галерия в Квартала — изфука се мъжът. — Един лебед, който изрисувах, като използвах и кура на един клиент, и ирисите на Ван Гог, които като че ли се подават точно над ластика на женските гащички. Момичето спокойно може да се разхожда по плажа без никой дори да си помисли, че всъщност е по гол задник.

— Впечатляващо — цинично измърмори Болд. — Някои снимки тук се повтарят.

— Рисунките са едни и същи, но са разположени по различни части на тялото. Татуировките изглеждат различно в зависимост от мястото, на което си ги поставил. Опитваме се да покажем всички възможности.

— И има ли орли тук?

— Мисля, че са в третия или четвъртия албум. Единият е само с животни: жаби, гущери, змии. Не зная защо, но рисувам много влечуги.

— И ти сам си направил всичко това?

— Не, не всичко. Разбира се, че не съм. Но бих могъл. Със сигурност. Само да го зърна с очи, и веднага мога да го изрисувам.

— Включително и жените?

— Някои типове водят момичетата си да позират. Не те будалкам. И въображението е важно, разбира се — допълни творецът в него. Мъжът имаше широка момчешка усмивка — нещо, което Болд не бе очаквал от такова брутално животно.

Болд разгледа цяла менажерия от лъвове, котки, тигри, един мравояд, няколко панди и малки мечета, преди да стигне до серията с орли. Птицата в профил, така че да се виждат само главата и клюнът й. Орел в полет. Няколко орли, понесли в ноктите си различни предмети и съобщения. Орел, обвил криле около тялото си като пелерина.

Болд го посочи.

— Мой собствен модел. Може би половината от това, което виждаш, са мои собствени проекти. Останалата част съм видял по списания и филми или пък съм изработил по поръчка на някой клиент въз основа на негова снимка или картичка.

— Има ли още? — попита Болд и продължи да разлиства страниците. Не се наложи мъжът да отговаря на въпроса му — погледът му веднага се спря върху същия орел, татуиран върху нечий мускулест бицепс. — Ти ли я направи?

— Вече ти казах. Това е оригинален модел. Всичките са мои.

— Една липсва — заяви Болд.

— Не мисля така.

— Липсва, Морис — настоя Болд и отново запремята банкнотата. — Става дума за същия орел, само че татуиран не на бицепса, а под лакътя.

— Няма такова нещо.

— Някой друг е идвал тук преди мен — предположи Болд и погледна мъжа.

Болд му подаде банкнотата. Бе я изтеглил от общата сметка, която притежаваха заедно с Лиз. Благодарение на болничните плащания, сметката им вече бе с хиляда и седемстотин долара на червено. Сега, след закупуването на самолетните билети, дългът им бе нараснал още повече.

— Имал си посетител — тип, който прилича на сърфист, но иначе е надут като пуяк. Той представи ли се?

Морис погледна парите.

— Да не мислиш, че съм го питал? Костюмар като него!

— Взел е снимката със себе си — отбеляза Болд. — И колко ти плати?

Морис прибра парите на Болд.

— Недостатъчно. Шибан надут федерален агент.

— Заплашил те е?

— Почти — отвърна мъжът.

Болд извади още петдесет долара.

Морис рече:

— Дадох му снимката и запазих бизнеса си.

— И сигурно ти е казал как да се свържеш с него, в случай че паметта ти се възвърне. — Болд познаваше рутинната практика. Извади трета банкнота от джоба си.

— Май спомена нещо за Хиат. — Петдесетачката изчезна в джоба на дънките му.

— Нещо да си пропуснал? Да си забравил да му кажеш нещо? — Болд неслучайно работеше в разузнаването.

Големият квадратен показалец на мъжа посочи няколко други снимки на страницата. Разлисти една страница напред, после се върна две назад и посочи още една серия снимки.

— Виждаш ли сивата стена? Фонът? Знаеш ли какво означава циментената стена?

Много от снимките бяха правени на фона на същата сива бетонна стена.

— Кажи ми, Морис. Какво означава тази стена?

— По няколко пъти в годината позволяват на някои от нас да поработим вътре. Става нещо като шибан панаир на занаятите и изкуствата… ако разбираш за какво ти говоря.

Болд почувства прилив на адреналин.

— Става дума за затвора, нали, Морис? Този тип с орела под лакътя… лежал е в затвора?

— Точно така.

— Кога?

Морис извади една снимка и погледна надписа на гърба й.

— 1995.

— Онзи с костюма… той знае ли това?

— Не ме е питал — отвърна Морис и на лицето му цъфна широка усмивка.