Гайдаря от Хамелин

36.

Болд почувства чуждо присъствие зад себе си и се завъртя рязко на стола си тъкмо навреме, за да види една жена, която влизаше през вратата на кабинета му. Беше изпита и слаба. Неговата съпруга.

Пускането й от болницата бе отложено за двадесет и четири часа поради някаква грешка в болничния график. Болд не я очакваше и в първия миг не реагира никак. Само седеше и я гледаше.

— Прости ми — спокойно изрече тя. Влезе вътре и затвори вратата след себе си.

„Да ти простя?“, помисли си Болд и отново бе погълнат от задушаващото го чувство на вина. От устата му не се отрони нито звук. Той се изправи и се приближи до Лиз.

— Държах се глупаво — рече тя. — Реагирах не по християнски и аз…

Болд прегърна непознатото й тяло — някога толкова меко и примамливо, а сега ъгловато, с остри изпъкнали кокали.

— Не. Ти имаше всички основания…

— Глупости. Държах се ужасно. И сега се извинявам. Моля те да ми простиш.

Двамата заговориха едновременно, думите им на прошка се сляха и зазвучаха еднакво.

— Ще си я върнем — заяви жена му.

— Ще си я върнем — повтори като ехо съпругът й.

— Ние двамата.

— Никога не съм си мислил…

— Разкажи ми — помоли тя, внимателно разкъса прегръдката им и се отдръпна назад. — Разкажи ми всичко. Времето работи против нас, нали? Зная, че е така. И едновременно с това вярвам, че Господ няма да допусне да ни я отнемат. Господ ще се погрижи да си я върнем жива и здрава. Но не и без твоя помощ, скъпи. Ти си най-доброто ченге в тази страна.

Най-после бе доживял да чуе и това — думи, които тя никога не бе изричала, макар постоянно да бе изтъквала негодуванието, яда и безсилието си, породени от изискванията и рисковете, съпътстващи работата му. Думи, които на драго сърце би върнал обратно, би ги заменил за възможността да си върне Сара.

Лиз, която разбираше всяко негово чувство, го погледна и рече:

— Ние не сме сами в това премеждие.

Огромната празнота, изпълнила душата му, започна да намалява. Даде си сметка, че причина за това не е някакъв реално съществуващ факт, а промяната в състоянието на духа му… как иначе би могъл да си обясни тази толкова бърза и цялостна метаморфоза? Сега, когато Лиз беше заедно с него, всичко изглеждаше далеч по-различно.

— Заедно — промълви той и докосна с устни ухото й, допря пламналата си буза до лицето й.

Подобно на старо дърво, изкоренено от силния напор на вятъра, Лиз неохотно отстъпи пред сълзите, изпълнили очите й.

— Заедно — съгласи се тя. — Върни я у дома. — Сега вече плачеше открито.

В първия миг Болд си помисли, че думите й са отправени към него, но Лиз продължи да нашепва молбата си толкова тихо и неразбираемо, че на него му се стори, че я чува ясно с душата си.

— Моля те, Господи, върни я у дома.

— Заедно — повтори Болд. За разлика от всички останали тази бе единствената дума, която можеше да му донесе изцеление.